Франция е великата сила, изпитала през 1914 г. най-мащабния шок от избухването на войната. Един месец след откриването на бойните действия германската армия е вече пред Париж и правителството трябва да бяга далеч на юг – в Бордо. След още един месец десет северни департамента се оказват окупирани от врага, като в тях е била съсредоточена преобладаващата част от минната и металургическата промишленост на страната.

 

Мобилизацията на почти всички мъже, родени между 1870 и 1895 г., изправя промишлеността и селското стопанство пред остър дефицит на работна ръка и икономическите показатели тръгват рязко надолу. На фронта за първите 5 месеца убитите надхвърлят 300 000 човека, а ранените са многократно повече.

 

Но Франция устоява. И причината далеч не се изчерпва само с „Чудото при Марна”. Трябва да си дадем сметка, че самият начин, по който избухва войната, предпоставя консолидирането на французите около идеята да бъде защитена републиката. Че страната е обект на външна агресия и че поражението ще има катастрофални измерения за нацията и държавата, е разбрано от цялата общност. Което позволява да се гради воля за съпротива на една много дълбока основа.

 

Тя се явява функция не само на екзалтацията от първите дни на войната, но се превръща в част от инстинкта за оцеляване на нацията. Обикновенните французи започват да търсят и изнамират начини, за да може индивидуалното им усилие в подкрепа на войната да намери приложение там, където институциите са безпомощни. Така например хиляди промишлени работници през есента на 1914 г. се отправят доброволно към селата, за да подпомогнат прибирането на реколатата. Частната благотворителност изиграва ключова роля за бързото решаване на проблема с настаняването на бежанците и грижата за огромния брой ранени военнослужещи. Което далеч не изчерпва нейния размах.

 

Тези настроения изиграват и ролята на невидими подпори, които придават огромна устойчивост на френската политическа система. Под техния натиск леви и анархосиндикалистки сдружения не само се отказват от предвоенните си планове да саботират воденето на войната, но под една или друга форма декларират подкрепата си за правителството.

 

Още на 30 юли министърът на вътрешните работи Малви постига секретно споразумение за примирие с лидера на Всеобщата конфедерация на труда Л. Жуе и на социалистите А. Тома. Конвенционалните партии напълно открито се обединяват на провоенни позиции, с което политическият консенсус добива завършен вид. Изведнъж се оказва, че Франция, която е била подвластна на перманентни политически турбуленции, притежава огромен потенциал да преодолява предизвикателствата на войната във вътрешен и външен план. Тя демонстрира устойчивост, с която не могат да се похвалят стоящите до момента монолитно конституционни монархии. Потенциалът на парламентарното управление да обновява лицата и да коригира политиките, без да се отказва от преследването на основната си цел, е качество, индуциращо огромни дози стабилност и сила.

 

Когато на 4 август премиерът Рене Вивиани чете посланието на президента пред двете камари на парламента, думите за създаването на „свещено единство” пред лицето на външния враг звучат не толкова като апел, колкото като констатация. Войната вече е наложила мораториум върху социалните, политическите и религиозните борби в страната. В речта се прокрадва и фразата, че Франция ще търси „пълна репарация за миналото”, като прозира ясният намек за възвръщането на Елзас и Лотарингия, а може би и за окончателното елиминиране на германската заплаха. Две тези, от които френският народ и френското правителство няма да отстъпят до края.

 

Конфликтът води и до рязка промяна във функционирането и на държавния апарат. Главнокомандващият на армията съсредоточава в свои ръце контрола върху територията на бойните действия (който е доста динамичен и обширен), като практически върху самия него не се упражнява никакъв граждански контрол. Правителството не желае да се намесва в дейността му при критичното положение на фронта, а камарите на парламента са се саморазпуснали в безсрочна ваканция веднага след като са се запознали с обръщението на президента.

 

Самият Поанкаре заема негласно лидерски позиции в политическия живот, независимо че традицията повелява той да има чисто представителни функции. Негова е инициативата да се разшири леворадикалният кабинет с представители от собствения му политически кръг (Бриан става вицепремиер, Милеран – военен министър, и Делкасе – външен) и на левицата (Самба – министър на обществените дейности и Гед – министър без портфейл). Единствено крайната десница остава във формална опозиция. В допълнение президентът започва да упражнява перманентна намеса в оперативната дейност на изпълнителната власт. При него постоянно се провеждат съвещания с участието на министри, без да се консултира премиерът Вивиани. На последния остава единствено постфактум да официализира вече взетите решения. Особено това се проявява в областта на външната политика, която Поанкаре взема едва ли не на ръчно управление.

 

Реймон Поанкаре – президент в периода 1913–1920 година

 

Репутацията на властта не страда от подобни изменения в механизма на нейното функциониране, защото необходимостта от известна централизация изглежда очевидна. Но когато на 3 септември държавните институции се евакуират от столицата в Бордо, новината далеч не е възприета еднозначно. Зложелатели дефинират деянието като „бягството от Париж”.

 

Страната се изпълва със слухове, че правителството е дезертирало от собствените си задължения и че в Бордо кипи безкраен празник на фона на ожесточените битки на север. Поанкаре се опитва да разсее съмненията, като посети фронтовата линия, но претърпява пълно фиско.

 

Войниците освиркват речта му, а кортежът му е изпратен с порой от камъни. На фона на вътрешния смут и на неуспехите на фронта започва да се откроява политическата звезда на Клемансо. Той е носител на послания, който имат по-крайно звучене по отношение на войната от официалните. Ненапуснал Париж и в най-критичните минути, Клемансо тепърва ще доразвива своята концепция, че войната може и трябва да се води много по-решително.

 

„Чудото при Марна” не само предотвратява настъпването на военна катастрофа, но и спомага да се успокои вътрешното напрежение. На 22 декември правителството се завръща в Париж и в същия ден двете камари са свикани на заседание, където приемат декларация за „вечния съюз на парламента, нацията и армията”.

 

Политическият кипеж влиза донякъде в старото си русло, отново се възвръщат старите сметки относно баланса между партиите и отделните личности, но кабинетът на Вивиани остава стабилен до края на 1915 г., когато намесата на България във войната и разгромът на Сърбия ще предизвикат необходимостта той да бъде не толкова сменен, колкото само променен.

 

Безспорен успех за Франция е и начинът, по който тя успява да приведе икономиката си на военни релси. И при нея в края на 1914 г. започва да се чувства остър дефицит на военни материали. Изпитала на гърба си мощта на германската гаубична артилерия, страната не може да си позволи да разгърне производството на подобен клас оръдия, защото изпитва затруднения с набавянето на обикновените 7,5-см оръдия „Шнайдер” и снаряди за тях.

 

След това идва необходимостта от насищането на бойните подразделения с голямо количество картечници и едва тогава може да се мисли за тежка артилерия. Временно е намерено решение, като множество нескорострелни оръдия, намиращи се в крепости и складове, са отправени към фронта и за всеобща почуда се оказва, че те имат немалка ефективност в условията на позиционна война.

 

Лишена от промишления потенциал на северозапада, Франция успява да разгърне значително военно производство. Отпускайки обилни кредити и субсидии на частния сектор, производството на снаряжение и боеприпаси нараства главоломно. И тук са създадени браншови обединения на различните индустриални клонове, които преразпределят правителствените поръчки и необходимите суровини.

 

Като проблем се откроява дефицитът на работна ръка, но чрез една комплексна политика той е преодолян: от фронта са върнати 350 000 мъже, започва масово използване на женския труд и този на военнопленниците и се приети множество чуждестранни работници – от Испания, Португалия, далечен Индокитай и др. В резултат към средата на 1915 г. френската армия не изпитва особен дискомфорт по отношение на своето снаряжение и боеприпаси.

 

Френски работници – жена, младеж и мъж с наднормено тегло

 

За целта обаче е било необходимо извършването на гигантско финансово усилие. Париж губи ореола си на финансова столица, а стабилността на франка е разклатена и ако той запазва голяма част от своята стойност, това се дължи основно на усилията на Английската банка. Правителството финансира военните си разходи основно чрез емитирането на краткосрочни съкровищни бонове, чийто падеж е между 3 и 12 месеца, а най-ниският им номинал е само 5 франка.

 

Подходът се оказва успешен, което не налага използването на други финасови инструменти. Дългосрочен заем е емитиран чак в края на 1915 г. По-трудно се оказва въвеждането на подоходен данък, който започва да се събира чак през 1916 г., но резултатите от начинанието са разочароващи.[i] Както сполучливо се изразява един съвременник, „френската средна класа с по-голяма охота отдава живота на синовете си, отколкото своите доходи”.

 

Степента на военната мобилизация на армията и икономиката на Франция е наистина безпрецедентна. Тя обхваща почти поголовно мъжкото население и голяма част от жените. Но е избегната опасността от рязко спадане на стандарта на живот в тила. Освен сравнително високата производителност на труда и диференцирането на стопанството, трябва да се има предвид и достъпът, който има страната до световния пазар. Налице е огромен внос на суровини и изделия. И не само на такива с военно предназначение, но и с битова насоченост.

 

В периода 1914–1915 г. Франция е силата от Антантата, с основен принос за стабилността на цялата военна коалиция. Великобритания така и не успява да разгърне в този период подобаваща сухопътна армия, а руската е практически разгромена след пробива при Горлице. Французите са тези, които могат да се похвалят с монолитно вътрешно единство, адекватна военна промишленост и боеспособна армия, все неща, които изглежда, че отключват пътя към военната победа.

 

Ако френската държава трябва да се справя с огромно военно предизвикателство, то отвъд Канала нещата изглеждат далеч по-лежерни. Първият проблем, който Великобритания трябва да реши след избухването на войната, касае парите. И по-специално тяхното златно покритие. След като страните от континента една след друга дезавуират златните си стандарти, Лондонското Сити се изправя пред ситуация, която не е ясно как може да се развие.

 

От една страна, гражданите могат да бъдат обхванати от панически настроения и да се опитат да се освободят от книжните си банкноти, а от друга – и чужди контрагенти могат да използват финансовата система, за да трансформират активите си в злато. А последното далеч не е безгранично в трезорите на Английската банка. То е по-малко дори и от руските банкови резерви.

 

Но силата на английската финансова система освен мащаб и ефективност притежава и предимството да съответства на психологическите настроения на гражданите. Тя се ползва с огромно доверие. След като още на 30 юли финансовият министър Лойд Джордж обявява едноседмична борсова ваканция, се появяват опасения, че страната е на ръба на банковия крах. Всъщност нищо подобно не се случва. Властите и банкерите се опитват заедно да успокоят настроенията, като за целта решават да запазят функционирането на златното покритие. Новината се оказва напълно достатъчна да успокои населението и когато борсата се открива на 7 август, системата възобновява нормалния си ритъм.

 

За да се обезпечи обаче пълноценното участие на Великобритания във войната, са необходими грамадни средства. Не просто за снаряжаване и обучение на армия, която тепърва ще се създава, но и за да бъде подсигурено заплащане за бъдещите войници и помощи за техните семейства, които могат да бъдат определени като доста щедри на фона дори на Германия и Франция.

 

Още на 8 август парламентът гласува военен кредит в размер на 100 милиона паунда, но през ноември правителството изисква вече двойно по-голяма сума. За покриването на военните нужди в края на 1914 г. е емитиран заем от 350 милиона паунда, а в средата на 1915 г. още един, на стойност 570 милиона паунда. Подоходният данък и данъкът за свръх печалбите са увеличени 2 пъти и е въведен акциз върху алкохола и чая.

 

------------------------------- 

 

[i] Дейвид Стивънсън, Историята на Първата световна война.

 

 

Свързани текстове: 

 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-j-diskurs-ii-chast

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-diskurs-3-chast

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

Напиши коментар