Трюфо, детето на киното

<p>В началото на &quot;Четиристотинте удара&quot; буйните ученици пускат снимка на хубаво момиче, на което Жан-Пиер Лео добавя мустаци, заради което е наказан от учителя. Последният план във &quot;Веднъж да дойде неделя&quot; показва децата от един църковен хор, които си играят на футбол с обектива на злополучно паднал на земята апарат. Този филм не е бил замислен като сбогуването на Трюфо, но тумор в мозъка му ше реши друго.&nbsp;</p> <p>Това кино за детството го направи известен. Той се връща редовно към него, за да се зарежда. Ако &quot;Четиристотинте удара&quot; (1959 г.) прилича на семейно уреждане на сметки, 11 г. по-късно, с &quot;Дивото дете&quot; (1970 г.), отново се прави на учител,&nbsp;след като той самият не е бил възпитаван от никого, освен от киното и литературата. С &quot;Джобни пари&quot; (1976 г.) се обръща към &quot;по-нормалните&quot; деца, към които отправя чрез гласа на Жан-Франсоа Стеванен думи, които казват толкова много за него самия: <em>&quot;Исках да ви кажа, че понеже пазя лош спомен от младостта си и не харесвам начина, по който се отнасят с децата, аз избрах професията, която упражнявам: учител. Животът не е лесен, той е тежък и е важно да загрубеете, за да се сблъскате с него&quot;.</em> Да, детството на Трюфо е било трудно. Да, той е съумял да загрубее. Да се съпротивлява. Да оцелее.&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Майка ми, гус&#39;ине&hellip; Тя умря!&quot;</strong></p> <p>В семейство Трюфо най-напред питат за майката. Тази майка, за която той ще признае през 1971 г. в едно рядко автобиографично интервю за &quot;Радио Канада&quot;: <em>&quot;Тя не понасяше шума или, бих казал по-скоро, тя не ме понасяше. Трябваше да се държа така, че да забрави, че съществувам&quot;</em>. Работата е там, че за хубавата, пъргава и млада Жанин дьо Монферан, малкият Франсоа е двоен товар. Тя го зачева без брак с един непознат и ако не бе от католическата едра буржоазя, щеше да направи аборт. От този натрапник, този досадник, този незаконороден, тя се опитва да се освободи, поверявайки го на майка си. Смъртта на баба Женевиев, толкова обичана от детето, с която то открива литературата, задължава Жанин да го вземе обратно през 1942 г., когато той е десетгодишен. По-тежко е завръщането в мъничкия семеен апартамент на улица &quot;Дьо Наварен&quot; 33. Неприятностите предстоят.</p> <p>Родителите му, които се срещат през 1933 г. във френския алпийски клуб, прекарват свободното си време в катерене, което момчето мрази. И, като връх на всичко, детето бързо открива, че е незаконороден. Това се усеща в резултатите му в училище, в поведението му. Блестящ, но вече буен, ученикът Трюфо започва да лъже, да краде, да бяга във фикцията от една реалност, в която не си намира място.<strong> </strong>В една интересна едипова схема Трюфо ще се опита най-напред да съблазни майка си, играейки си несръчно на мъж, преди да й обяви война: през август 1944 г., когато трябва да оправдае поредното си отсъствие от училище, той се осмелява да каже:<em> &quot;Майка ми, гус&#39;ине&hellip; Тя умря!,&quot;</em> реплика, станала култова, когато я слага в устата на Жан-Пиер Лео в &quot;Четиристотинте удара&quot;. Но в киното, което прави, където мъжете и жените никога не са родители - с изключение на &quot;Семейно жилище&quot; (<span style="color:#141414"><em>Domicile conjugal</em> )</span> - той заличава и двамата.</p> <p>Добре, че го има Робер Лашне. Приятелят от училище, съучастникът в обиколките в тъмните киносалони. Двамата стават неразделни. Когато са разделени, си пишат неуморно. Съвсем естествено в &quot;Четиристотинте удара&quot; Робер е преименуван на Рене - името на по-малкия брат на Франсоа, починал на два месеца през 1934 г.</p> <p><strong>&quot;Животът, това е екранът&quot;</strong></p> <p>Освободен от бащата, &quot;копелето&quot; има неутолим апетит за знания. На 14 г. Трюфо е гледал 13 пъти &quot;Гарванът&quot; на Анри-Жорж Клузо, девет пъти &quot;Децата на рая&quot; на Марсел Карне и седем пъти &quot;Сладък&quot; (<span style="color:#141414"><em>Douce</em>)<em> </em></span>на Клод Отан-Лара. Той е чел всички класически книги, издадени от &quot;Фаяр&quot; - най-евтините -, лакомо поглъща по три филма дневно и наводнява с писма читателската рубрика на &quot;Екран франсе&quot;, която се поддържа от бъдещия режисьор Жан-Шарл Такшела. Жива енциклопедия, младият Трюфо, който напуска училище, след като получава удостоверение, за да бъде нает на работа при един търговец на семена на булевард &quot;Дьо л&#39;Опера&quot;, трупа награди, които отличават неговите познания за киното. През 1948 г. той печели първия си велосипед, благодарение на правилните си отговори за&hellip; &quot;Крадци на велосипеди&quot; на Виторио Де Сика, който току-що е излязъл. Киното се превръща за него в средство за препитание, но най-вече в молитвеник и евангелие. &quot;<em>Животът, това е екранът&quot;</em>, ще заяви той.</p> <p>В този следвоенен период процъфтяват киноклубовете. Той трябва да бъде там. Още 14-годишен иска да влезе, но трябва да е пълнолетен, за да го пуснат. Така че киното е забранено удоволствие, в което Трюфо кове собствения си морал, който няма нищо общо с този на другите, т.е. на възрастните. Двойно забранено, когато там се целуват за първи път, както той ще си спомни в една сцена в &quot;Джобни пари&quot;, в която играе собствената му дъщеря Ева. Най-добрият начин да принадлежи към киноклуб е да създаде свой собствен: това и прави през 1948 г. с кръга &quot;Киноман&quot; в Клюни палас на булевард &quot;Сен Жермен&quot;. На 16 г. преследва шефа на Филмотеката Анри Ланглоа, за да му даде безплатни копия.&nbsp;</p> <p>Неговите фокуси в киноклуба - обявява, че ще дойде Жан Кокто, който не идва, открадва пишеща машина от кабинета на баща си, за да си плати дълговете, кара родителите си да вярват, че все още работи при търговеца на семена на пълно работно време, докато всъщност работи в книжарница по половин ден - накрая всичко това ще му изиграе лоша шега.&nbsp;</p> <p>След като веднъж е платил дълговете му, баща му го хваща за яката на 7 декември 1948 г., докато той се готви да представи филм в Клюни палас, и го води в полицейския участък, след това в Центъра за наблюдение на малолетни в Париж, където е затворен. Той има сифилис, бръсната глава и би могъл да прилича на обикновено лошо момче, ако не пишеше 17-годишен, през януари 1949 г., на своя приятел Робер: <em>&quot;Ще умра, сигурен съм, без да имам време да направя филм като &quot;Нула за поведение&quot;</em>. Той ще има време, но засега има нулево поведение. Нужна е спасителната ръка на Андре Базен, който шест месеца по-късно го прави свой секретар и го подслонява. Под привидния блясък Трюфо ще запази завинаги тази своя страна на бивш хулиган, която ще донесе успех на Жерар Депардийо, например. В края на юли 1949 г. той е на кинофестивала в Биариц, където се среща с Клод Шаброл, Жан-Люк Годар, Жак Ривет, Ерик Ромер&hellip;</p> <p><strong>От висотата на дете</strong></p> <p>Друг кръстник го убеждава да се порови в младостта си и да се осмели да извади нужния материал: този открито автобиографичен неореализъм не е гребена на вълната в киното, но на него не му пука за правилата. Той се казва Роберто Роселини и обучава Трюфо в Париж през 1954 г. &quot;Четиристотинте удара&quot;, както впрочем &quot;До последен дъх&quot; (Жан-Люк Годар, 1960 г.), се ражда от тези първи работни сеанси. Едно нещо е да имаш трудно детство. Съвсем друго е да не си го забравил и да го превърнеш в творба. По повод на една книга за децата в киното, в която две глави са посветени на &quot;Четиристотинте удара&quot; и на &quot;Дивото дете&quot;, очевидци ни разказаха за умението на Трюфо да ръководи децата: &quot;Той искаше стол, спомня си Клод Мие, защото искаше да ги направлява от висотата на дете&quot;. Режисьорът е запомнил урока на Фернан Делини, прочут възпитател, с когото се среща за филма си &quot;Четиристотинте удара&quot;, който препоръчвал за аутистите терапията с поглед. <em>&quot;С възрастните Франсоа беше резервиран, отбелязва Миле, но с хлапетата той имаше шегаджийски, дори хулигански контакт&quot;</em>. При Трюфо децата говорят като деца и не подражават като маймуни на възрастните. Но доброжелателството на режисьора никога не надхвърля снимачната площадка. Жозиан Куедел, неговата секретарка, ни разказа за споровете си с Трюфо по този повод: вземали дете от никъде, след това, когато филмът бил готов, го връщали обратно. &quot;<em>Всеки път, когато му говорех за това, той беше много притеснен, бягаше от проблема&quot;</em>. Преди да отговори, че филмът е възпитал детето, което е избрал.</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/lP8lz0Vf8Mg?wmode=transparent&amp;jqoemcache=5Pmvd" width="425"></iframe></div> <p><em>Финалната сцена на &quot;Четиристотинте удара&quot; (1959 г.)</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Трябва най-сетне да се спомене истинският баща в семейство Трюфо. Това е Ролан Леви, хирург-зъболекар в Белфор, чийто следи режисьорът открива през 1968 г., след като е прибегнал до услугите на детективската агенция &quot;Дюбли&quot;, която е превърната в декор във филма &quot;Откраднати целувки&quot; (1968 г.). Така че той има еврейски корени. Той ще каже впрочем, че винаги се е чувствал евреин. През септември 1968 г. Трюфо, който вече е запознат с навиците на Ролан Леви, се скрива в ъгъла до една сграда в Белфор. Мъжът излиза. Режисьорът не го спира. След това се втурва към киносалон в града, в който дават &quot;Треска за злато&quot; на Чарли Чаплин, един от любимите му филми. Доказателство, че киното определено е по-хармонично от живота.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42862_9xragIzmKwnUnH5iFtWEJxL4gIEYow.jpg" /></p> <p><strong><em>Преди 30 г., на 21 октомври 1984 г., си отиде Франсоа Трюфо</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>