Зад хоризонта

Миналата неделя тук (вж. Свързани текстове) твърдяхме, че Русия трябва да очаква значителни неприятности от сближаването си с Турция; осъществяването на общия им проект за „турски поток” трябваше да се възприема крайно скептично преди всичко заради многовековната вражда на двете държави; и още неизрекли докрай историческите успоредици (вж. продължението им по-долу), капанът щракна.

Часове след свалянето на руския Су-24 отскоро проправителственият турски в. „Бюгюн” („Днес”) излезе с грамадно заглавие на руски „Ние сме приятели, съседи” на първата си страница; в. „Бюгюн”, 24 ноември 2015 г.

Нека сега пак някой да се усъмни в прогностичната сила на историята; едва трийсетина часа след публикуването на текста миналата неделя Турция свали изневиделица руски Су-24 в Северна Сирия, а пилотът му бе разстрелян от земята след катапултиране.

Трябва да признаем обаче, че причината за това наглед малоумно решение на командващия турските военновъздушни сили остава напълно непонятна. (Защото се оказало, че именно той дал заповедта за изстрелването на турската ракета „въздух-въздух” срещу руския самолет; макар да е ясно на всички, че след премазването на ръководството на турските въоръжени сили чрез поредица от съдебни процеси през последните години всички що-годе важни решения там се вземат лично от президента Тайип Ердоган.)

Непонятно е това турско действие, понеже е добре известна на всички прагматичността на турците изобщо; можете да се разболеете от крайна досада на кой да е турски пазар – то не е пазарене, то не са кандърми и всячески натиск за дреболии, просто така – заради самото пазарене; за едната печалба живеят там. Та всички наскоро обявени руско-турски проекти бяха изключително изгодни за Турция – и проекта за „турски поток”, и предвижданата атомна електростанция с руски заем за 20 млрд. евро; в същото време огромният руски пазар поглъща колосални количества всякакви турски стоки, а милион и половина руски туристи (преди 2014 г. и началото на рецесията в руското стопанство – над 2 милиона) пълнят неспирно турските почивни селища с безбройните им хотели и ресторанти.

Обяснението с личния бизнес на членовете на семейството на турския президент с бандитите от Ислямската държава – с купувания от тях нефт на половин цена (по други данни – по 10 долара барела) или с лекуването на ранените ислямисти в болницата на президентската щерка, е основателно, наистина, но недостатъчно.

Турция, чиято военна мощ е несравнима с военните възможности на Русия дори и ако не вземем предвид руските междуконтинентални ракети, пое във вторник колосален риск с унищожаването на руски военен самолет за първи път след 7 октомври 1950 г., когато с обикновени авиобомби американска ескадрила поврежда шест и напълно унищожава един самолет „Кингкобра”, получен от СССР още по програмата „На заем и под наем” през Втората световна война, на военното летище „Сухая речка” в близост до съветско-корейската граница, южно от Владивосток; след този случай (вж. Свързани текстове) американската страна поднася извиненията си незабавно, с обяснението, че американските летци са се заблудили.

Турското деяние със сигурност ще получи пълното си обяснение, но още отсега трябва да е ясно; свалянето на руския Су-24 е мащабна провокация, в която трябва да видим дългата ръка на Вашингтон – главният турски съюзник, който отдавна скърца със зъби поради руско-турското икономическо и даже политическо сближаване, както и поради звучния шамар, който Русия нанесе на САЩ с началото на военната операция по прочистването на Сирия от ислямски бандити. Със сигурност съвсем скоро ще изплуват всички подробности по тоя мръсен случай; винаги така става.

Въпреки войнствените нападки на турския президент веднага след свалянето на руския самолет във вторник се усети ясно, че до главния мозък на Ердоган е стигнал ужасът от стореното; въпреки че не можеше да се очаква официално извинение от човек като него, бяхме свидетели на редица примери, които могат да се възприемат именно като своеобразно извинение.

Почти веднага след свалянето на руския самолет в. „Бюгюн”, където от месец-два насам не се пускат случайни статии, излезе с голямо заглавие на руски език, придружено от снимка на руски и турски дечица. Очевидно материалът трябваше да разведри нововъзникналото напрежение в руско-турските отношения; макар да е наивно да се вярва, че такова извинение с половин уста ще бъде прието, случаят трябва да се има предвид.

Вчера пък турският президент заяви, че бил „огорчен” от инцидента с атаката срещу руския Су-24: „Ние много бихме искали – казал Ердоган – това да не беше се случвало. Надявам се, че подобно събитие никога няма да се повтори в бъдеще. Не бива да се забравя, че Турция е важна за Русия, а Русия е важна за Турция. Ние не можем да се премахнем един друг от хоризонта”.

Наистина е така; от политическия хоризонт нищо не може да се премахне ей така, дори и ако като щраус заровим глава в пясъка. В политиката обаче най-важното е преди всичко да може да се „вижда” зад хоризонта; само тогава тази политика може да бъде наречена успешна. Част от „надничането” зад хоризонта на събитията е доброто познаване на историческите успоредици, на близката и далечната предистория на събитията; без тях нито един политически анализ не може да бъда правдив.

Предвиждането на развитието на руско-турските отношения, и в частност на така интересуващия ни проект за „турски поток”, на който си струва да отделим нарочно време и място (вж. Свързаните текстове в първата част на този материал от миналата неделя), също ще зависи от способността правилно да разчетем не само посланията на текущите новини, но и тяхната предистория, поне от ХV в. насам.

* * *

Успоредици

(продължение от миналата неделя)

Казаци нападат Цариград; гравюра върху метал на Ромейн де Хооге (1638/1645–1708)

Големите руско-турски войни започват с превземането на Крим от Османската империя през 1475 г. Русия възприема това събитие като пряка агресия понеже още по времето на Древната Рус по Северното Причерноморие и по бреговете на Азовско море тя има ексклавни княжества, които осигуряват руските търговски и политически интереси.

Макар тези мащабни руско-турски войни до 1918 г. да са „само” 13, съвместните нападения на донските и запорожките казаци над владенията на Османската империя, а често и на Цариград с околностите му, за „добича”, т.е. за добиване на приходи и всякакви материални ценности по всички известни начини, включително и чрез крупни военни походи по суша или по море, се организират почти всяка година.

Обитаващи в останалото време от годината непристъпни райони в поречията на Днестър, Днепър и Дон, казаците отглеждат огромни стада овце, ловят риба и раци, но и строят нови кораби – бързоходните казашки „чайки”, грижат се за оръжието си, упражняват се всекидневно и старателно в майсторското му владеене дори в най-студените зимни дни. От време на време се състезават, голи до кръста и наредени в жива стена, по няколкостотин казаци в игрови юмручни боеве, обикновено между отделните курени (най-малката казашка общност, по-късно – войскова част).

Издръжливостта си казаците изпитват непрекъснато. Участието във военизирани, често кървави игри е въпрос на чест за всички мъже между 14- и 60-годишна възраст, отказ е невъзможен дори за казаците зимовници, чиято задача е чисто стопанска – отглеждането на домашните животни и приготвянето на хранителните припаси за военните походи или за търговска размяна.

В началото на юли 1629 г. на връщане от поход към Цариград значителна казашка флотилия е нападната из засада до днешния о. Свети Иван (в Бургаския залив). Оцелелите в боя казаци успяват да се затворят в едноименната обител на острова. След продължителна обсада те получават помощ и успяват да се измъкнат, но обителта е опожарена от османските власти, за да не бъде използвана за укритие при казашките походи. На снимката: Една от иноческите килии в обителта „Св. Иван Предтеча и Кръстител” на о. Свети Иван с ясно видими следи от опожаряването както на преградните стени, така и на покривната конструкция след казашкото нападение от юли 1629 г. Разкопки на автора и на Кристина Капелкова през 1994 г.

Снимка от въздуха с обозначаване на мястото на бъдещите разкопки на северния ограден зид на обителта „Св. Иван Предтеча и Кръстител”, в чийто западен край се намира показаната по-горе иноческа килия. Разкопки на автора и на Виолета Димова и Кристина Капелкова; 1992 г.

По днешните български земи единствено на о. Свети Иван се попадна през 1987–2002 г. на археологически следи от многобройните казашки нападения срещу Османската империя. Военните походи в Черно море се подготвят и осъществяват обичайно от смесени флотилии на донските и запорожките казаци. Притиснати от всякакви ограничения, без зад тях да стои с мощта си голяма държава, казашките техники за водене на морски бой разчитат повече на бързина и хитроумни маневри, отколкото на числено превъзходство и богато въоръжение. При среща с вражески кораб или с турска галера казашките чайки я заобикалят по такъв начин, като отчитат силата и посоката на вятъра, че привечер слънцето да заслепява враговете им. Тази маневра е приложена например в казашко-турската морска битка през 1629 г. при о. Свети Иван.

Атака на спомагателните катери на руския параход „Великият княз Константин” срещу турски броненосец недалеч от крепостта Сухум (дн. едноименна столица на Република Абхазия) по време на Руско-турската война от 1877–1878 г.; май 1877 г.; линогравюра в „Иллюстрированая хроника”, бр. 39, с. 309; приложение към сп. „Всемирная иллюстрация”, Санкт Петербург, 2 септември 1877 г.

Първоначално руско-турските войни се водят заради притесненията, на които са подложени руските търговци в Азов и Кафа (дн. Феодосия на п-в Крим в Русия). По-сетне на преден план изникват политическите мотиви за руско-турското противопоставяне – борбата за надмощие в земите на Северното Причерноморие, по Кавказкото крайбрежие и в Кавказ изобщо. След изтласкването на Османската империя в края на ХVІІІ в. и в началото на ХХ в. от тези земи, основно става противоборството за овладяване на черноморските проливи – руските стремления в тази посока са обясними поради природната затвореност на Черно море и за добиване на излаз към Средиземно море и към океаните. Пак по това време, с възникването на т.нар. Източен въпрос, Русия поема върху себе си грижата за покровителстване на християнските народи в Османската империя. Именно в тази връзка е и избухването на една от последните войни между Руската и Османската империя – Освободителната за България Руско-турска война от 1877–1878 г.

Главната скулптурна група в Паметника на републиката на пл. „Таксим” в Цариград, издигнат за да увековечи създаването на Република Турция (29 октомври 1923 г.), открит на 8 август 1928 г. Непосредствено до скулптурното изображение на основателя на републиката Мустафа Кемал Ататюрк (1881–1938) (в средата) са представени съветските военачалници Климент Ворошилов (1881–1969) (вляво) и Михаил Фрунзе (1885–1925) (вдясно и назад) заради заслугите им при укрепването на кемалистката власт в Турция.

Практически ежегодните руско-турски военни сблъсъци до 1918 г. са последвани от кратко време на близко сътрудничество – от 1920 г. почти до началото на Втората световна война. Помощта, включително и военна, на Съветска Русия, а от декември 1922 г. – и на СССР, за запазване на независимостта на Турция след Първата световна война си струва да разгледаме по-обстойно някога, защото това е най-дългият период на приятелство между Русия и Турция до края на миналия век. Дори вечните врагове понякога са в приятелски отношения; искрени или престорени, тези исторически феномени трябва да бъдат изучавани, за да не останат самотни във времето.

Свързан текст:

http://glasove.com/categories/komentari/news/kapan

(Капан)

http://glasove.com/categories/komentari/news/noviqt-svetoven-red

(Новият световен ред)