Злото в нашата общественост

Злото в нашата общественост
В статия от 1930 г. проф. д-р Грозю Диков - учен, общественик и деец на кооперативното дело, говори за духовната и нравствената криза в българското общество. Отправя критика към родната интелигенция, обвинявайки я в безучастие, апатия и егоизъм, и я призовава да тръгне по нов път.

София от 30-те години на ХХ век

 

Тежки дни преживява българският народ и държавата му. Тоя голям факт никой не ще отрече.

Злото, което мори България, е много голямо. По-голямо отколкото си мислим. При това то е едно, но тъй разнолико, проникнало навред в нашия живот, във всички негови отправления.

 

Това зло така е замрачило съзнание и съвест, така е сковало воля и разум, че не можем да съзрем и тъй очебийни явления и факти. Гневим се на едни, на други, а не поглеждаме по-дълбоко и по-далеко, не се вглеждаме в себе си и въобще не дирим причинната връзка на нещата. Така доживяхме събития, свидетели сме на дела, отричани из основа от здравия човешки разум.

 

Хвърляме поглед върху стопанския живот на страната. Виждаме как всички производствени слоеве изнемогват, душат се в една убийствена икономическа, стопанска и финансова криза. Тя се носи като хала и събаря всички дребни, по-слаби и нестабилни стопански съществувания. Надникваме в политико-обществените среди. Страх ви обзема, като виждате само едно ожесточено, пълно с падения, отричащо всяко човешко достойнство, дребнаво боричкане между уж интелигентни сили.

 

Всичко що е здраво и годно още за положителна работа, се е отдръпнало и сторило път, да се надпреварват и изкачват по върховете на обществения и държавен живот хора със съмнителни граждански и политически добродетели. А тия политико-обществени организации са устоите на съвременната демократическа държава, въздухът и светлината за един здрав и нормален политико-обществен живот и развой. Човек изумява пред това демонско хоро, на което са се уловили толкова интелигентни хора, и удрят крак всеки по свирнята на своите лични, съвсем егоистични помишления.

 

Страшен индивидуализъм, удавен в дреболиите на човешките отношения и условности. В коя организация, в кое общество, в кои среди, гдето борави и се проявява нашият интелигентски дух, не е заседнал бацилът на разложението и самоунищожението? В общини, градска и селска, в политически, професионални и културни организации, навред все същият дух, който фатално тласка народ и държава към дълбока пропаст.

 

Както стопанската криза има причини и от външен характер, така и кризата в народната душа, в идеите и разбиранията ни, в политико-обществения живот има причини и от международно световно естество. Това се знае. Но ние като народ и държава сме един организъм за себе си. И в името на големия закон за самосъхранение длъжни сме да съобразяваме, противостоим и противодействаме.

 

В критични моменти, които е преживявало племето ни, винаги са се намирали воли и характери, готови за големи дела и жертви. Всякога е бодърствал българският гений – кога повече, кога по-малко, и ние дълбоко вярваме в него. Е, добре, та нима ние днес не преживяваме също тъй съдбоносни и катастрофални времена? Ние живеем време на крушение, на страшно външно и вътрешно, политическо и общокултурно безсилие и безпътица. Може би някой ще каже, че това са явления на рушение в името и по силата на някой дълбок процес на пресъздаване, на преустрояване. Но даже и така да бъде. Не се ли налагат усилия, дела и жертви от страна на призваната за ръководство, напътствие, просвета и възпитание българска интелигенция?

 

Някога рожби на българския народ, окъпани в един рядък идеализъм, с оръжие в ръка, или с революционното слово, кръстосваха страната и оросяваха със своята кръв поля и гори. Те с чуждо за днешните времена себеотрицание отиваха на явна смърт в борба против една империя и слагаха своите кости пред олтара на свободата. А днес? Та и днес са нужни същият идеализъм, същото себеотрицание, същите усилия, дела и жертви, в борба с българското зло, в полето на стопанското и обществено развитие на българския народ; и днес са нужни героизъм и подвизи, но в борба с онова зло, което дезорганизира и руши нашия живот.

 

Българското зло, против което сме длъжни да се борим, е много голямо и има характер, който налага особени и твърде големи усилия. Понеже то, по своята същност, се състои главно в разколебание и разклащане нравствените устои на нашия обществен живот, изискват се усилия в заздравяване на нашия духовно-нравствен живот, в лекуване на нанесени дълбоки рани в душата на българския народ и неговата интелигенция. Това значи, че интелигенцията трябва да потърси начини да лекува сама себе си, защото тя е, която преди всичко боледува. Това значи още, че тя трябва да направи една преоценка на своята досегашна дейност, на онова, което трябва да бъде. Но българската интелигенция е длъжна още да подири една нова ориентировка, да поеме по един друг път, съвсем нов и различен от тоя, който е вървяла досега. Разбира се, тоя път, който тя е вървяла е погрешен. По него тя не може да направи големи постижения за нашия общокултурен, стопански и политически развой.

 

Съвсем ясно е, че българският живот и българската действителност се нуждаят от едно пресъздаване, от една коренна обнова. Съвсем положително е и от известни среди отдавна е изнесено, че България и българският народ не ще успее и не ще постига никакви успехи в своя стопански и политически живот дотогава, докато не се разбере и усвои истината, че за да напредваме, като народ и държава, да благоденства следователно и интелигенцията му, необходимо е да се увлече и целият български народ, в неговата маса, в един общокултурен подем; да се подеме и въвлече целият народ в една всестранна обнова и създаде една хомогенна общонародна духовна и материална култура.

 

Съвсем положително е, че след Освобождението българската интелигенция именно в тоя път не е вървяла. Тя отдавна и съвсем се е отделила от своя народ, отчуждила се е като в отделна каста, която се мъчи да устрои само своя живот по-добре, без да мисли много за своя народ. Тя се е обособила в едно, със собствен живот и идеали, съсловие – чиновническо – със своя собствена психология, а е оставила своя народ да изнемогва в своята духовна и материална нищета.

 

Българската интелигенция говори за демокрация, за национални идеали и пр., но всичко това върши от един романтизъм; полага много грижи за своя народ, но платонично, ей тъй, от канцеларията, от удобния и комфортен чиновнически кабинет. Демокрацията се разбира и прилага съвсем фалшиво, неискрено. И тя е била и в миналото толкова демократична, за да демагогства само пред невежите, непросветените и невъзпитани в духа на демокрацията народни маси, да ги доведе до едни невъзможни заблудни пътища, за да говори днеска, че парламентаризмът бил в криза.

 

У нас не е имало демокрация, а една непозволена спекулация с демократизма и демократическите идеи. Ние демокрация и демократическо управление в същинския смисъл на думата не ще имаме, докато не издигнем целият български народ до онова съзнание, до оная степен на обща култура и до онова политическо и гражданско възпитание, които да направят възможно правилното разбиране и прилагане на конституционния парламентаризъм, който имаме.

 

Творческата дейност на интелигенцията е като дейността на клетките със скрита секреция в животинския и човешки организъм, които отделят хормоните. За обществения организъм хормоните са духът и идеите на интелигенцията, които стимулират, активират и координират народните сили в хармонична единност. Както и най-слабите отклонения във физиологичното състояние на клетките на скритата секреция, дават големи отклонения в живота на животинския или човешкия организъм, така и най-малките отклонения на интелигенцията от своето предназначение, дават големи и мъчно поправими нарушения в обществения организъм.

 

От тук трябва да е видно: първо, че защото има народ, има и интелигенция, а не обратното; второ, че интелигенцията, взета отделно, откъсната от своя народ, е немислима, невъзможна; трето, че стремежите и идеалите на интелигенцията не могат да бъдат нищо друго, освен точен и верен израз на онова, което занимава и вълнува целия народ, в неговата целокупност; четвърто, че отделена от своя народ, интелигенцията е не само чужда, но излишна, а дори и вредна за неговото правилно насочване, и пето, че всяка обществена обнова трябва да почне с обнова в душите на интелигенцията, а всичко друго ще дойде само по себе си.

 

От казаното дотук е съвсем ясно какво предстои в днешното болно време на българската интелигенция, за да се поведе една усилена борба против специфичното българско зло. Друг изход няма. Въпросът сега обаче е дали ще се намерят достатъчно нравствени сили в българската интелигенция за такъв един голям подвиг.

Проф. д-р Грозю Диков,
в. „Литературен глас“, март 1930 г.

 

 

 

Коментари

  • Античевенгур

    24 Апр 2018 9:53ч.

    И тогава и сега, демокрацията е една.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вечни истини

    25 Апр 2018 8:18ч.

    Каквато е интелегенцията такъв е народът!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи