Урок по кино от Мануел де Оливейра

Урок по кино от Мануел де Оливейра
“В средата на ХХ век в Португалия пристигна един стар руски композитор, живял по времето на царете. Той каза нещо прекрасно: “Когато слушам модерна музика, като поп музика например, аз се тревожа. Дори и да е добре изпълнена и да звучи добре, не виждам нищо модерно в нея. Плаши ме мисълта, че нищо не се променя”. В цялата т.нар. модерност има нещо добро и нещо лошо. Това е вечната битка между противоположни сили". Мануел де Оливейра почина на 106-годишна възраст на 2 април. През 2010 г. неуморният португалският режисьор ни даде урок по кино по повод излизането на филма си “Странният случай с Анжелика”.
<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49992_UKK4SxoKnnOFcOcbEvbVpIvfDpXjnM.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">&ldquo;Гледайки последния ми филм, &ldquo;Странният случай с Анжелика&rdquo;, някои зрители се питат за априори недоразвития характер на специалните ефекти. Напълно осъзнавам моята привързаност към киното на Жорж Мелиес (френски режисьор, изобретил триковите снимки в кинематографията - б.а.). Съществува впрочем голяма несправедливост спрямо него. Би трябвало да му връчат посмъртно &ldquo;Оскар&rdquo;, защото след неговите открития нищо ново не се е родило. Разбира се, техниката се е усъвършенствала, но нищо наистина не се е променило. Мелиес, Макс Линдер или пък Чарли Чаплин измислиха всичко в областта на режисурата, останалото е само потвърждение на техния туд. Огромно повторение, подобно на живота, където всичко е само вечно завръщане. Човекът си е останал един и същ. Той просто е разбъркал някои неща на земята, за да подобри комфорта си. Благодарение на развитието на медицината, например, мога да живея по-дълго! Киното, както всички изкуства впрочем, само възпроизвежда живота. И тъй като животът не се е променил, логично и киното си е останало същото. Омразата, отмъщението, любовта, революциите винаги са съществували и днес все още обуславят нашето настояще. В крайна сметка, всички ние, на своето ниво, се мислим за богове и сме измислили науката, за да се опитаме да възпроизведем сътворението&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Опитайте се да изненадвате</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">&ldquo;В средата на ХХ век в Португалия пристигна един стар руски композитор, живял по времето на царете. Той каза нещо прекрасно: &ldquo;Когато слушам модерна музика, като поп музика например, аз се тревожа. Дори и да е добре изпълнена и да звучи добре, не виждам нищо модерно в нея. Плаши ме мисълта, че нищо не се променя&rdquo;. В цялата т.нар. модерност има нещо добро и нещо лошо. Това е вечната битка между противоположни сили. Бих искал да цитирам също стар египетски философ от времето на фараоните, който възкликнал веднъж: &ldquo;Сега, когато има романи, ще загубим паметта си!&rdquo;. Намирам тази мисъл за превъзходна. Защото истинската памет е животът и ако се опитаме да го възпроизведем, ние го фалшифицираме. Фикцията е изобретение на ума, човешко творение. Киното е задължено да разкрива съвременността. Независимо дали адаптирате стар текст или правите исторически филм, вие трябва да мислите за настоящето на своя пълнометражен филм и да зачитате периода, който наблюдавате. Когато завърши човешкият живот, може би ще има възможност да се роди едно ново кино.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Киното е синтезът на всички изкуства. За да съществува, е трябвало да изчака да се родят и развият другите. Киното е едновременно изкуство и наука. Така че трябва да си служим предпазливо с него, защото, както всяка наука, както казах току-що, то може да роди чудеса, но и ужаси. Ако ние, останалите режисьори, сме обречени да останем в настоящето, други се опитаха да ни пренесат в бъдещето. Мисля си за Чарли Чаплин или Рене Клер, например. Те гледаха модерния човек и се опитаха да предусетят неговите жестове, отклонения&hellip; За това не са нужни много специални ефекти, достатъчно е да използваш въображението си. Когато Мелиес правеше трикови снимки, той не се опитваше да бъде модерен, а просто да изненадва&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Нужен е морал</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">&ldquo;Преди да се занимавам с кино, аз водех едновременно спортен и бохемски живот. Когато реших да взема камерата, не се стремях да възпроизведа в образи собствения си опит, а обратното, да погледна към различни светове. Да бъдеш човек и още повече артист, означава да бъдеш внимателен към другите. Спомням си, че в Португалия бе намерена мъртва бедна възрастна жена, сама в леглото си, без никой да забележи отсъствието й. С моите приятели режисьори и артисти си казахме, че е наш дълг да бъдем внимателни към тези невидими хора, да създаваме творби, за да разкрием тяхното съществуване. Това е много красиво и романтично като идея. Но трябва да се опиташ да го приложиш. Един режисьор трябва преди всичко да има морал. Никога не съм се опитвал да смажа някого с моето изкуство. Осъзнавам, че съм напълно подчинен на природата. Опитвам се да стоя настрана, доколкото е възможно, от всяка политическа идеология. Въпреки това един артист не прави нищо напълно естествено, неговият възглед е продукт на определено възпитание. Целта е да бъде възможно най-хуманен. Осъзнавам слабостта на човека, следователно и на моите възможности като режисьор. Наистина моето поле на действие е много ограничено.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">&ldquo;Странният случай с Анжелика&rdquo; не е филм за киното, а за машините. Как един фотоапарат успява да освободи душата на своя субект. Тук става дума за млада хубава жена от богато семейство. Тя умира веднага след сватбата си. Зад обектива си младият фотограф изведнъж вижда как тя отваря очи и се влюбва безумно в този образ. Един португалски поет е казал: &ldquo;Духът е като въздуха, който дишаме, той влиза и излиза&rdquo;. Като човешко същество, надарено с тяло, трябва да направим много усилия, за да я раздвижим. Веднъж умрял, духът се освобождава най-сетне и може да броди свободно. Това може да се сравни с движението на реката, която се влива в морето&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Разкрийте личността на актьора</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">&ldquo;Един актьор на трябва да играе като някой персонаж, а да разкрие себе си. Това, което се отразява на екрана, е част от неговата личност, нищо повече. Жестовете, които трябва да направи за нуждите на режисурата, са само условности, които той възпроизвежда. Ни повече, ни по-малко от това, което правим в живота. Когато повдигаме шапката си, за да поздравим, няма нищо естествено в този жест. Много е лесно той да се възпроизведе на екрана. Няма нищо магично в него. Например, ако гледате през прозореца и видите как някой пада от мотора си, вие ще се изненадате. Обръщате се, виждате приятел, който нищо не е видял. Започвате да му описвате сцената. Това е театър. Някои са по-способни от други да разказват, защото имат дарба за това. Моята работа като режисьор е да ги забележа и да избера правилните хора. Много обичам във филмите си да изправям едни срещу други начинаещи актьори и утвърдени професионалисти. Контрастът в играта им невинаги е очевиден. Когато пиша сценарий, не е задължително да имам наум изпълнителите, моята интуиция ме води към един или друг актьор. Вземете Рикардо Трепа, моят племенник, който играе в много от филмите ми, обичам да използвам неговата външност, да я преобразявам. Всеки път той придава на своята личност различно лице. Като режисьор, аз давам само малки насоки на актьорите, за да се спазят някои детайли, независимо дали става дума за фраза от диалога или жест. За останалото им оставям свобода. Няма точно определен метод. Всеки актьор работи по свой маниер. Не съм привърженик нито на Бресон, който се стремеше към неутралност в играта, нито на &ldquo;Актърс студио&rdquo;, в което преувеличават чувствата. Трябва да се опиташ да влезеш в диапазона на личността на твоя актьор&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Развитие в точно определена рамка</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">&ldquo;Така че е важно моят актьор да се развива в точно определена рамка. Затова имам много прецизна визия за кадрите още преди да ги заснема. Рисувам плановете на моите сътрудници, които се опитват впоследствие да възпроизведат тази идея. Понякога се получава, понякога не, зависи (<em>смях</em>). Важно е да си в добро обкръжение. Всеки режисьор трябва да познава техниката си: да намери точната светлината, да подбере фокуса в зависимост от това, което иска да покаже&hellip; Трябва да познавам всички възможности на камерата. Трябва да играя с нея. Ако нямате много средства, трябва да бъдете прецизни. Това ви задължава да намерите хубавия кадър, за да разкажете историята си, и да не увеличавате гледните точки. Като цяло, колкото по-малко планове има в един филм, толкова по-разбираем е той за зрителя. Грешка е да се мисли обратното. Често ми се е случвало да адаптирам романи. Сред тях са &ldquo;Пагубна любов&rdquo; на Камило Кастело Бранко и най-вече &ldquo;Атлазената обувка&rdquo; на Пол Клодел. Целият филм вече беше там, на хартията. Спазвах почти до запетаите оригиналния текст на Клодел, затова филмът трае почти седем часа. Книгата беше модел, изхождайки от който изградих образите, подобно на художник. Трябваше да спазвам фигурата, която имах пред себе си, иначе резултатът би бил ужасен. Всички художници от Ренесанса са рисували едно и също нещо: религиозни фигури. Но всяко от платната им е различно. Защо? Това е тайнството на сътворението. Истинската оригиналност зависи от чувствителността на автора и тя е трудна за разбиране. Животът и изкуството са две непознати неща. Всеки режисьор, който започва филм, е обезоръжен, затова трябва да има точна идея в главата си, в противен случай бързо ще се провали. Единствената увереност, която имам днес, благодарение на моята невъзможна възраст, е, че човешкият вид е абсолютна мистерия. Така че разбирате защо ми е много трудно да обясня как точно подхождам, за да създам филмите си&rdquo;.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>

Коментари

  • Светла му памет

    04 Апр 2015 22:49ч.

    Manoel de Oliveira започва късно кариерата си. Повечето му филми са снимани след 40-тата му година. Първо поради цензурата на Салазар, после поради цензурата на социалистите. Прави неореализъм преди неореализма и израства по-късно заедно с новата вълна във Френското кино. Има много общи черти с Бунюел - особено в сарказма срещу религиозното фарисейство (нека не забравяме, че страни като Испания и Португалия до много късно имат полу-теократични режими и носят тежки травми от това). Повечето от филмите му са екранизации на романи. Киното му е пестеливо във всички възможни смисли. Успехът му се дължи на собствената му уникална конгениалност. Маноел де Оливейра е буквално \&quot;човекът кино\&quot; - той е роден 13 години след официалното раждане на кинематографа. С това може да се обясни и неговата привързаност към първите кинематографисти - те са майсторите на детството му.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи