Пред остро предизвикателство се изправят и руските публични финанси. Точно в навечерието на войната е подета от правителството кампания срещу търговията с алкохолни напитки, която може да носи в себе си несъмнени морални позитиви, но се отразява тежко на фиска.

 

През 1913 г. монополът върху продажбата от спиртни напитки е осигурил на държавата постъпления от 900 млн. рубли при общо приходи от 3,5 милиарда рубли. Министерството на финансиите се опитва да компенсира приходната си част посредством налагането на подоходен данък, но в условията на война неговото въвеждане се прокарва много трудно. Нужно е изнамирането на много по-грамадни източници за финансиране.

 

В първите военни месеци руското правителство е може би единственото, което се радва на комфорта да разполага с фискален резерв от 514 млн. рубли и златен запас в Държавната банка на стойност  1,6 милиарда рубли. Но въпреки това с избухването на войната и тук системата на златния стандарт е суспендирана, което обаче не поражда веднага някакъв значим негативен ефект. Напротив, в началото се наблюдава ръст на банковите спестявания на гражданите с цели 1,8 милиарда рубли.

 

Проблемът е, че ежедневните военни разходи през 1914 г. са на стойност 16 млн. рубли. И те бързо стопяват всички предвоенни финансови фондове. В средносрочен план страната се изправя пред  остра бюджетна криза. Повишаването на определени такси и данъци се оказва палиативна мярка и сумата, събрана от тях, покрива една нищожна част от военните нужди. Финансовият министър Пьотър Барк е наясно, че е необходимо привличането на значителен обем от вътрешни и външни кредити, за да не рухне стопанството на страната. Но липсата на развит фондов пазар подтиква правителството, като последен вариант за набиране на средства, да прибягва сравнително често към емисията на необезпечени банкноти - за първите две и половина години от войната размерът на парична маса се увеличава 6 пъти, докато за сравнеие във Франция увеличението е само 2 пъти.

 

През втората половина на 1914 г. е емитиран вътрешен заем от 500 милиона рубли, което дава глътка въздух на финасовата система. Но си остава проблемът с осигуряването на валутни постъпления. Те са крайно необходими в три направления - изплащане на външните задължения, закупуване на военни материали от чужбина и инвестиране в развитието на собствена военна промишленост. При положение че руският експорт се срива с около 70 % след избухването на войната, единственият източник се оказва външното финансиране. Още в средата на септември Русия сондира почвата в Лондон за отпускане на заем в размер на 15 млн. паунда. Английските банкери са склонни да го одобрят, но изискват той да бъде обезпечен 40% със злато, което да бъде депозирано в хранилището на Английската банка.

 

Но тази сума се оказва чисто символична. В края на 1914 г. Барк вече не моли, не настоява, а направо изнудва английския кабинет, за да получи нов кредит, този път на стойност 100 млн. паунда. В противен случай заплашва, че Русия ще бъде принудена да „преустанови участието си във войната”. В потвърждение на думите му, английският посланик в Петроград пише до правителството си, че руското настъпление в Силезия е спряно поради дефицита на боеприпаси, който не е ясно как и кога може да бъде преодолян.

 

В началото на 1915 г. финансово-икономическата немощ на империята прераства във военна. Концепцията за бърза война, където предвоенните моблизационни запаси ще стигнат за завършване на бойните действия, катастрофира най-силно имено в Русия. В първите 4 месеца от войната са изразходвани 5,6 млн. снаряда, а за да бъдат те възстановени, промишлеността се нуждае от цяла година. Още по-тежко е положението с пушките - нужни са 150 000 бр. месечно, а армията получава 13 000-15 000 бройки. От тила към  фронта се отправят батальони за попълнение, където само от една четвърт до половината от войниците имат лично оръжие. В допълнение самите бойци не показват нужната грижа към боеприпасите. Често се предприемат безцелни и безсмислени стрелби и са регистрирани случаи, когато патрони се изхвърлят на земята само за да се използват сандъците за някакви странични нужди.

 

Армията след претърпените тежки загуби постепенно губи своята централизирана структура и се трансформира в своеобразен социален организъм, чийто живот командните инстанции могат да управляват все по-номинално. Преживените изпитания и привличането на грамаден брой необразовани селяни създават хранителна среда за появата на опозиционни и дори бунтовни настроения. Тя е обхваната от слухове и клишета, които биха звучали напълно нелепо на всяко друго място. Така например изключително популярен е слухът, че цялата война е избухнала, защото Николай II и Вилхелм II са се скарали за някаква жена. На този фон не е чудно, че проблемите с нейното снабдяване и екипировка се обясняват единствено като резултат от предателството и продажността на генералитета.

 

Армейското ръководство, сякаш за да потвърди собствената си репутация, се оказва неспособно да предприеме екстрени мерки за излизане от кризата. Военният министър Сухомлинов си въобразява, че разковничето на проблема се крие в осъществяването на масирани доставки на въоръжение и боеприпаси от чужбина, като избягва да подема мобилизация на националната промишленост. Не отчита обаче очевидния факт, че англичаните и французите разбираемо ще осигуряват потребносттите първо на собствените си армии, а едва на базата на остатъчния принцип ще удоволетворяват руските нужди. Вследствие на което, разочерованието е голямо - от поръчаните през 1915 г. в Англия, Франция и САЩ 14 млн. снаряда са доставени само около 50 000.

 

На този фон предприетата от Централните сили офанзива на Източния фронт през лятото на 1915 г. води не само до военна катастрофа, но и до остра вътрешнополитическа криза. Властта се оказва лишена от всякаква обществена опора и никой повече не вярва, че съществуващият режим е способен да изведе страната до победен край. В същото време се появява за първи път и идеята за сепаративен мир, която проповядва, че самата война е била грешка, която трябва да се поправи възможно най-бързо. Парадоксално, но основните нейни носители са, от една страна, едрата аристокрация, която вижда в лицето на кайзерова Германия свой естествен политически съюзник в борбата срещу революционните настроения. Другата страна се представлява от крайната левица, чиито лозунги за радикална политическа промяна звучат все по-релевантно.

 

Опашка за хляб в Киев, 1915 г.

 

Император Николай II се опитва да излезе по някакъв начин от създалото се положение. Още с избухването на войната на поляците е обещана широка автономия, а през лятото на 1915 г. са извършени кабинетни рокади, които вадят от властта най-реакционно настроените министри. Сред тях е и военният министър Сухомлинов, заменен от генерал Поливанов, ползващ се с положителна репутация пред парламента. Но промяната е възприета от политическите субекти не като израз на протегната ръка, а като признак за слабостта на режима. От който те се опитват да се възползват максимално. Основните партии издигат лозунга за създаване на „министерство на общественото доверие”, което на практика означава сериозно ограничаване на правата на монарха в областта на изпълнителаната власт. Създаден е т.нар. Прогресивен блок, който обединява около две трети от депутатите в Държавната дума. Издигнатата от него програма предвижда дълбоко преустройство на имперската система независимо от състоянието на война, в което се намира държавата. А и независимо от декларираните официални намерения прозира опитът на Държавната дума да се превърне в алтернатива на съществуващото управление.

 

По подобен начин са създадени Съюзът на земствата и Съюзът на градовете, които впоследствие се обединяват в т.нар. Земгор. Тяхната първоначална цел е да мобилизират регионалните ресурси в услуга на войната. Но много скоро и те се превръщат в мрежа от центрове, която също се опитва да подмени официалните институции по места. Като добавим и съществуването на откровено антиправителствени организации, действащи в нелегалност, можем да си дадем сметка за огромните вътрешни напрежения, разяждащи руския държавен организъм.

 

При това тяхното действие не е напълно автономно. Още с избухването на войната в Берлин и Виена са предприети конкретни действия за политическа и междуетническа дестабилизация на Русия. На  6 август заместник-министърът на външните работи на Германия Цимерман телеграфира на посланника в Истанбул да се опита да инициира избухването на въстание в района на Кавказ. Една седмица по-късно, германският посланник в Стокхолм вече сондира лидерите на местната финландска общност за отделянето на тяхната родина от състава на Руската империя. Явно напътствията му имат определен успех, защото множество финландци бягат в Германия и създават свои бойни формирования, които воюват успешно на Източния фронт. Главната цел обаче си остава Полша и Украйна. Едва когато те излязат изпод руската опека, може да се говори, че Русия ще бъде лишена от своя имперски и европейски статут. Отпуснати са значителни средства не просто за провокирането на съпротивително движение, но и се провежда съответната културно-пропагандна дейност. Първоначалните резултати не са обнадеждаващи, нито в Полша, нито в Украйна избухва някакво ярко антируско движение, но това не обезсърчава немската стратегия. Тя ще работи в това направление до края на войната.

 

В условията на вътрешна и външна преса царското правителство далеч не изглежда така безпомощно, както се е струвало на неговите съвременници и на днешните историци. Фактите говорят, че то успява, макар и с половин година закъснение, да започне милитаризацията на стопанството. Въпреки че и през 1915 г. промишлеността не успява да задоволи потребностите на армията, количественият скок е налице. В сравнение с 1914 г., през 1915 г. производството на пушки нараства от 133 000 на 733 000 бройки, на 76 мм оръдия от 354 на 1349, на 122 мм гаубици - от 78 на 361, производството на снаряди - от 105 000 на 9,5 милиона броя.

Производство на 76 мм оръдия

 

Макар и без да се достига централизация на промишленото производство от порядъка на това, което извършват на Запад, Русия също успява да изгради форми за взаимодействие между държавата и частния капитал. Създадени са т.нар. Особени съвещания, където под ръководството на ресорни министри се решават ключови проблеми по обезпечаване на военните действия - по отбраната на страната, по разпределението на горивата, по транспорта, по продоволствието и по бежанците. Съвещанията са натоварени с изключително широки права - могат да налагат реквизиции, да определят нормативно цената на определени изделия, да следят за тяхното качество и срок на изготвяне и др. От друга страна, самите собственици на предприятия започват да се обединяват както за да имат по-голям шанс за участие в получаването на военни поръчки, така и за да се защитят от административния натиск. Създадените от тях Военнопромишлени комитети не само изпълняват ролята на посредник между стопанските субекти и държавата, но често са и медиатор при възникването на синдикални проблеми. Изобщо примерът в Русия е показателен, че когато едно общество е изправено пред остра криза, то започва да разчупва рамките на сковаващата го бюрокрация и да търси нови форми за своето съществуване.

 

Големият проблем пред Русия е, че силите, които се опитват съзидателно да реформират империята, имат срещу себе си не само една неефективна власт, но и надигащите се гигантски процеси на социално и национално недоволство. За които не еволюцията, а революцията е пътят, през който те търсят реализацията на собствените си интереси. От лятото на 1915 г. е подновена стачната вълна и се завихрят широки антивоенни настроения. В началото те се явяват като протести по повод новите мобилизационни мероприятия, повишаването на цената на продуктите или тяхната липса. Но главният им ефект е, че те оконателно преобръщат психологическия климат в страната. Патриотизмът е пометен от едва ли не всеобщо недоволство.

 

И тук ролята на монарха се оказва ключова. Дори само като визия и поведение, той не може да бъде възприет от руснаците като онзи лидер, от когото страната им се нуждае. Напротив. Нисичкият му ръст, липсата на афинитет към показността, отказът му да артикулира с определени популистки тези, всичко това спомага на руския монарх да му бъде успешно приписан образът на една кукла на конци. Като кукловод най-често е определяна съпругата му - императирица Александра Фьодоровна, за която поради немския ѝ произход се шири мълвата, че е германска шпионка[i]. Когато се прибави и влиянието, с което се ползва пред нея одиозната фигура на Григорий Распутин, можем да си представим как девалвира обаянието на върховната власт в очите на собствените ѝ поданици. Тя оконателно губи сакралното си измерение и се превръща в омразен атрибут на една бюрократина система, разпадаща се под ударите на вътрешното недоволство и пораженията на фронта.

 

------------- 

 

[i] В което няма нищо вярно. Нейните позиции са по-антигермански от тези на собствения ѝ съпруг.

 

------------- 

Свързани текстове: 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-j-diskurs

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-j-diskurs-ii-chast

 

Още от категорията

Кучешки занаят

Кучешки занаят

Журналистическият занаят. Кучешки занаят. Можеш - не можеш - никой не...

2 коментар/a

Павел Корчагин на 27.01.2017 в 00:03
Преписвачи съветски учебници.
Goltacite na Brusilov i slaboumnii Nikolai. на 27.01.2017 в 10:23
Ama maistorski go e napisal tova,prepisanoto ``saveCki uchebnici.Kat gi gledash po arhivite tia goltaci na Brusilovmkakto po-gore go e napisal i posle tova,det go napisal go obrashta v protivopolozhna strana,demek losho,losho,ama mnoo hubavo.Samo det ne napisal,che Nikolai II-riat si e bil edna chista pionka v racete na Poslanik Bukanan(Velikobritania) i si nameril maistora nakraia tam nqkade v uralski grad

Напиши коментар