Прецъфтяването и падението на народите се придружават обикновено със знаци, които правят несъмнена съдбата, която ги очаква. Подлост в характерите, превишена, но гола самонадеяност, чувства развалени, своекористност във висша степен, общо междуособно недоверие; бедност от силни и просветени убеждения, постоянни гонения, прибягване до най-подлите и до най-подземните средства за достигане на лични и низки цели; тайни и явни действия за омайване на по-простите и на по-слабоумните, злоупотреби със святото име на правдата и с чувствата на народа за потулването на най-разтленните стремежи, гордо проникване на грубото невежество, върлуването на демагогията и безчинството, презрение на всяко благородно чувство, на всяка чиста мисъл, на всеки честен характер, на всяка безкористна преданост, лишение от вяра в каквито и да са начала, низост в идеите, раболепство в поведението, несъобразност в разискванията, непоследователност, страх там, където няма страх, глупава и предприемчива дързост там, където се изисква най-голямата предосторожност, клевети, измами, лъжи, предателства – тези са знаците, които предвещават в историята прецъфтяването на народите.

 

 Марко Балабанов

 

Латинските историци Салустий и Тацит, англичанинът Гибон, французинът Монтескьо и толкова други славни учени, при всичката разлика, която ги разделя – и по епоха, и по наука, се срещат в съжденията си върху народите и държавите, със съдбата на които са се заели в безсмъртните си съчинения.

 

Не! Нашият народ, както и всички други, между които живее и които го окръжават, не прилича под никаква гледна точка на никое от тези общества, на които горчивата съдба може да изостри така изкусно красноречивото перо на дълбоки и проницателни историко-философи за поучение на идващите човешки поколения.

 

Източните народи не са в жалостната епоха на прецъфтяването и на падението си. Прецъфтяват и падат онези общества, които, достигнали до най-високата степен на вътрешното и на външното си развитие, смазват се, така да се каже, под тежкия товар на своята собствена цивилизация, на своята собствена сила, на своето собствено богатство, на своята собствена узряла и преузряла наука. За общества, които едва започват да се възраждат за нов живот, едва започват да се учат какво значи думата “цивилизация”, едвам започват да придобиват знанието за собственото си съществуване, едвам започват да прохождат, пълни с живи надежди, за такива общества думите “прецъфтяване” и “падение” са едно престъпление, защото в тях кипи млада кръв и само убийствена ръка може да прекрати живота им.

 

Младите общества обаче са заобиколени често от други опасности, от други препятствия, от други мъчнотии, които спират хода им към напредък не само за години, но много пъти и за цели столетия. Многобройни са външните врагове на такива общества, но най-опасни и най-гибелни са онези, които се явяват в самите им недра и които обикновено са заразени от гореизложените пороци.

 

Неопитни в публичния живот, тези общества са изложени често да станат жертва на всякакви хитрости, на всякакви лукавщини, на всякакви подлости, на всичките, с една дума, средства, които слага в действие демагогията, за да се ползва от неизвестните и неопределените положения, както е правила тя от памтивека.

 

Какво не пострада клетата българска правда от толкова вътрешни врагове! Пред какво зрелище не присъства българският свят от 10–15 години в старанията си да тръгне и той напред в отоманската държава!

 

И това зрелище не е онова, което бяха ни приготвили чужденците, това е зрелище, издигнато от една демагогия с цел да върне българския народ от пътя, който му предначертават историята и най-скъпият му интерес. Тази демагогия не уважи нищо – нито лица, нито семейства, нито вяра, нито начала, нито убеждения. Орган повечето пъти на най-враждебните влияния на нашето народно съществуване, тази демагогия, която изкусно прикрива всякога целите си, не се посвени да потъпче под краката си действителните интереси на народа ни.

 

Тази демагогия и словом, и делом се опита да възбуди най-низките страсти, да направи от тях “правило поведения” в обществените ни дела, да вдъхне ненавист и омраза против всички онези, които подозираше, че усещаха гибелните й стремежи, да нападне, да наклевети, да злопрепоръчи в своите съсипателни домогвания! И тези хора дръзнаха да се нарекат дейци за напредъка на нашия народ!

 

Знамето, под което воюваха, беше систематическата лъжа, а оръжията им бяха и следват да са още и днес хулите и клеветите. Злополучно училище за един народ, който едва започва да се съживява! Училище, в което зле възпитаните учители се съревноваваха помежду си, за да се надминат в свойственото им красноречие на злословието, а учениците хитруват разнообразно, да не останат по-долу от учителите си в това поприще!

 

Ето как се спира често не за години, но за столетия и напредъкът на младите и невинни общества.

 

Безредието е най-съсипващото нещо в обществения живот. То разстройва, опустошава и нанася най-големите злини; където се появи, народите пропадат, държави се разрушават, ако не се споразумеете навреме да го изкорените, ако не обладавате потребната нравствена сила, за да се избавите по-скоро от него.

 

Има хора обаче, които само в безредието, само в неизвестността намират за себе си полза; тях малко ги е грижа за страданията на народа, за съсипването на общественото добро; те даже търсят безредието и ако го няма, правят всичко каквото могат, за да го създадат; като дойде то, тяхното дело е да го продължат, да го поддържат, било каквото било, защото те знаят, че с изчезването му и те ще изчезнат от завзетото си положение.

 

Подобни хора често са и оръдие на чужди външни интереси, враждебни на народа и на народните предания; естествено, тези интереси намират удовлетворение във въдворяемото безредие. (…)

 

Най-силното средство, за да се запази едно общество от безредията, е почитанието към законността. Тя е първото условие за правилния, благополучния и редовния живот на обществата. Тя е най-ярката ограда против злоупотребите. На тази яка основа стъпи народът ни, когато поиска да му се дадат неотменимите му църковни права, на тази основа бе издаден императорският ферман, който позволи на българския народ да основе едно свое църковно управление съобразно с началата на Православната църква. (…)

 

Законността обаче, съхранителка на обществата, е ужасно плашило на демагогиите и на любителите на безредието. Те се стряскат от реда, те гонят законността. Известно е, че едно малко злоупотребление поражда лесно друго по-голямо и т.н., докато злото заеме грамадни размери. Французите казват: “първата стъпка е, която коштува”, другите са лесни.

 

Въодушевени от гореща ревност да посочим на народа си правия път, ние всякога сме ратували за въдворението на реда и законността. Затова ние сме станали като трън в очите на всичките демагози и шарлатани, затова те не са знаели никаква мярка в нападенията си върху нас, затова те се чудят какви причини да измислят, какви хитрости да употребят срещу нас; затова ние сме навлекли на себе си тяхната страстна ненавист; затова ни правят те привърженици на гърци, оръдия на Русия, кога какво им скимне; затова те ни хулят и клеветят и частно, и публично, с презрение и на най-простите начала на нравствеността и на учтивостта; затова най-сетне те прибягват до един позорен орган и до една позорна личност, за да се гаврят с най-светите чувства и с най-благородните стремежи, на които е отглас листът ни. “Век” спира съня на демагозите и осуетява мечтите им. (…)

 

Поразени от светлината, която успяхме да хвърлим върху действителното положение на работите, отчаяни в домогванията си да следват, да мамят спокойно и безпрепятствено народа, смаяни от страха, че плановете им не ще могат повече да се осъществят според както ги крояха, демагозите прибягнаха пак до единствените за тях само свойствени средства — до клеветата и до хулите.

 

Презираме тези оръжия, презираме ги, защото имаме за силно оръжие логиката и разума.

 

Неотклонни от пътя, в който сме вървели досега, ние няма да употребим друго от това оръжие. Имаме пълна надежда, че делата рано или късно ще оправдаят употребата на това оръжие при всичките всевъзможни усилия на демагозите. Лъжата няма трайност и истината всякога излиза наяве, а редът и законността са единствените условия за преуспяването на каквото и да е общество.

 

Ние препоръчваме реда и законността като най-яка основа на народо-църковното ни управление, ние искаме ред и законност не за очи само, а законност искрена, действителна, която и на светло извадена, пак да се вижда, че е законност, защото е известно, че безредията, произволът и злоупотребите често обичат да се обличат в светозарната риза на законността.

 

Ето тук са опасностите, от които трябва да се предпази народът. Ние изпълняваме длъжност като ги посочваме.

 

Марко Балабанов (1837–1921) е роден в Клисура. Завършва гръцко богословско училище, учи право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг. От 1870 г. работи като адвокат и журналист в Цариград. Участва в създаването на независима Българска екзархия. В периода на Временното руско управление Балабанов е вицегубернатор на Свищов и Русе (1878–1879), след което се включва в Консервативната партия и е външен министър в първото правителство на България. Член на Българското книжовно дружество.

Статията „Обществените опасности” е публикувана в брой 13 на в. „Век” (самият Балабанов е издател на седмичника в Цариград) през 1875 г.

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Трудно ни е да повярваме — днес, 142 години след като Марко Балабанов е публикувал своето есе, — че е вярна тезата за ЗАГНИВАНЕТО на обществата ОТ САМОСЕБЕ СИ. на 25.06.2017 в 02:10
Не, те — обществата — загниват, но само тогава, когато са налице необходимите предпоставки за това. За загниването е нужен специфичен „background“. (В противен случай ще излезе, че всички общества са обречени, зер така е ПИСАНО априори; че сривът им е въпрос на време!) Истина е, че отначало обществата са млади, пълни с енергия, пориви, подем. Този статус може да се запази, ако обществата съумеят да се запазят чисти — да не се окажат след време смесени с елементи, които са противоположни на ценностната система, която доминира в даденото общество. Помислете си — защо рухна Рим? Защото римските граждани решиха, че не подобава на такива «красавци» и «мъдреци» като тях да се занимават с разни видове срамна за тях дейност и НАВЛЯКОХА от половината свят всевъзможна пасмина, която да им върши черната работа, докато те киснеха в своите вмирисани на перверзии къпални и преяждаха до повръщане. В резултат на това само след половин век се промени състава на гражданството на Рим по такъв начин, че скоро никой в Рим вече не можеше да се трогне от пагубните перспективи, грозящи тази иначе процъфтяваща държавност. Дори самият Император дръзна да запали града си, за да си достави удволствие от получилото се зарево. Е — знаем какво стана по-нататък: обществото на Рим засмърдя от собствената си гнилоч, а варварите се възползуваха… Когато горното есе е било писано от М. Балабанов, българското общество е било още в проект. То е било едно младо и НЕЗАГНИЛО общество. Можеше ли да се запази то в своя непокътнат вид и до ден днешен? Можеше, ако не бе допусната една съществена грешка, която в наше време се допуска от всички. Беше позволено СМЕСВАНЕ (подобно на това в Рим, макар и не с обхвата върху половината от известния по онова време ойкуменон). Не става дума за расово смесване, или етническо смесване. Напротив — в България винаги е имало турско население, което не се е смесвало практически с българското население. Имало е и циганско малцинство, което също се е държало (или е било държано) на дистанция от държавотворния елемент, обозначен с условната сигла: БЪЛГАРИ. И все пак смесване на разнородни, несъвместими и неасимилируеми крайности се получи, защото това, което след образуването на новоосвободената от Отоманско «присъствие» българска държавност нарекохме БЪЛГАРИ, беше най-голямата културологическа шарения, която можеше да си представи човек. От Отоманското «присъствие» ние наследихме един контингент християнско население, което преди това е било третирано като рая и поради това е било държано в локална изолация — „по места“. Получила се беше една абсолютно нехомогенна маса от хора, които макар донякъде да говореха на подобни помежду им турцизирани славянски диалекти, те бяха ЖАБИ, излюпени в СВОИ СОБСТВЕНИ ГЬОЛОВЕ, в които няма и помен от единство и сходство. Народът казва, че «жабата било трябвало да си знае гьола», но при българите се получи така, че всички се втурнаха да правят държава, което трябваше да става в града, посочен като столичен град. И там се получи ГОЛЕМИЯТ ХАОС на нравите. В това отношение македонците, които си останаха непринадени към „българската“ държавотворна реторта, сполучиха да се запазят като едно далеч по-хомогенно от «българите» културно множество, обитаващо земите около течението на Вардар, защото долината на Вардар е едно малко географско пространство. Чужденците и до ден днешен недоумяват как една малка държавичка като България, просната само на 111 хил. кв. клм., може да бъде толкова драстично нехомогенна — с всичката произтичаща от това междуличностна неприязън, отприщваща цялата пагубна неморалност на българските порядки, — как може да бъде тъй дисхармонична, сякаш е една огромна и трудно управляема територия-гигант. Но това става напълно разбираемо, като си спомним как през цялото време на Отоманското «присъствие» малкото ни парче земя — „колкото човешка длан“ — е служело за разквартируване на всевъзможни пришълци; вследствие на което пък това, което днес условно обозначаваме като «българи», са феноменът, очакващ Европа след 50 години, ако не бъде спрян пороят от «мигранти». А може би цялата шумотевица със заселването на «мигранти» от къде ли не в сърцето на Европа има за цел да се постигне един глобален ефект на «българизация», чието друго название е «управляван хаос». Вроятно ние трябва да сме много «щастливи», защото при нас «управлаваният хаос“ е постигнат от самосебе си. Познава се, че на едно място е настъпил «управляван хаос» по това, че макар на това място формално да има ЗАКОНИ, ефектът от тях е нулев — все едно че ги няма. И всеки си прави каквото си иска…
До горния на 26.06.2017 в 11:36
" Получила се беше една абсолютно нехомогенна маса от хора, които макар донякъде да говореха на подобни помежду им турцизирани славянски диалекти, те бяха ЖАБИ, излюпени в СВОИ СОБСТВЕНИ ГЬОЛОВЕ." Защо лъжеш?
Спиридон Игнатов на 28.06.2017 в 14:10
Поздравления за публикацията! Не е за вярване - знаем си го от толкова години, и продължаваме по същия път....

Напиши коментар