Една дузина творци и учени ще отбележат 70-ата годишнина (текстът е препубликуван от "Гласове" през 2012г.) от рождението на Людмила Живкова – дъщерята на Тодор Живков, която беше министър на културата в режима на баща си. Вестник „Гласове” публикува откъс от есето на проф. д-р Никола Георгиев „Семейството: начин на употреба”, писано през 1988-1990 г. В него се твърди, че режимът на Тодор Живков не е бил едноличен през цялото време. През 70-те години на ХХ век, когато Живков управлява съвместно с дъщеря си, този режим е заменен с друг модел управление: този на политическото семейство.

 

 

 

 

Когато тя се появи, светът смаян видя колко противоположни могат да бъдат две инак твърде много приличащи си, физически и духовно личности, бащата и дъщерята. Ако бащата бе нервен в движенията си, с постоянно променлив израз и поглед, насмешлив, подозрителен, сърдит и по-често празен, дъщерята застиваше в истуканна и извън земна неподвижност.

 

Ако бащата говореше откъм гърлото със странно насилена непринуденост, с груби до патологичност грешки на едно смешно смешение между правешки диалект и официозни клишета и никой не можеше да предвиди какви ще бъдат следващите му думи, нещо разумно ли ще каже или ще изтърси някоя дебелащина, дъщерята говореше откъм устните, говореше и по-точно четеше написаните й текстове със студена, приповдигната, тенекиена кухота. Ако бащата беше невзрачно телесен, дъщерята бе невзрачно безтелесна - тялото в нейния образ бе зачеркнато докрай в големия напън върху него да се възвиши духът.

 

По-големият контраст обаче беше другаде. Формулира го сам бащата: "Аз, така да се каже и по известни причини, не можах да се изуча достатъчно. Разправят, че съм бил прост, има и вицове за това. Така да е. Людмилка обаче е нещо друго и за нея лоша дума да не съм чул." Тая заповед за разпределението и преразпределението на ролите облетя цяла България и доста хора платиха със здравината на кокалите си, загдето не бяха я възприели сериозно и не бяха осъзнали, че имат работа с политическо семейство и негова средищна фигура.

 

Кръщението на бъдещата покровителка на изкуствата и на децата от цял свят започна от окървавените мазета на милиционерските участъци. А че Людмила беше "нещо друго" - беше и с прехода от правешкия полугимназист към възпитаницата на английските университети Семейството разкриваше своята личностна и социална обхватност, своята способност за развитие и едновременно съсъществуване на контрастите. В този контраст бащата ясно пое здравата и проста народна жилка, а дъщерята - духовната изтънченост. Бащата се разправяше с политици, икономисти, милиционери, селски и градски кметове, а дъщерята - с художници модернисти, философи, иконописци, траколози, сугестолози и индийски мистици*.

 

Около бащата се носеха смесените миризми от новостроящите се вили, дворци и резиденции, от банкетите, гуляите и запоите на приближените му, от кръвта на избитите елени и сърни - от дъщерята не се носеше нищо. И какво да се носи от една пълна въздържателка и суровоядка, притискаща и потискаша плът и жизненост в името на новата евроазийска духовност. Прастарата двойка дух и материя едва ли познава по-гротескно в противоположностите си единство.

 

Със същата гротескна откровеност бяха разпределени и социалните роли между бащата и дъщерята. С появата си на обществената сцена Людмила Живкова пое под майчино крило няколко модерни за времето си български художници. Но преди да са се разположили по-удобно под него, и върху главите им се стовари един малко нещо груб критическо-изобличителен опус, подписан с бойния псевдоним Янко Димов. Веднага се разбра - както бе и замислено, - че този Янко не е никой друг, а "лично другарят Тодор Живков". "Какво става, питаха се объркани хората, дъщерята прави едно, а бащата обратното." А ставаше нещо не чак толкова сложно - Семейството разпределяше и изпълняваше социалните си роли.

 

На режима, воден и олицетворяван от Тодор Живков, се предоставяше плашенето, мачкането и унижаването на културата и интелигенцията, а на Людмила Живкова - нейното майчинско закриляне и подкрепяне. Тези роли двамата изпълняваха успешно (успешно най-вече за семейството) до смъртта на Людмила. И когато тя почина, в очите на мнозина беше си изградила вече образ на спасител и възродител на българската култура, история, че и нация. Някои прозряха тоя несложен механизъм, възприеха го като по-малкото зло и го използуваха според възможностите си, но някакво тъжно голямо мнозинство остана, страхувам се, на повърхността на манипулацията.

 

Всяко семейство, включително и политическото, се раздвоява между нагона да нараства чрез попълнения от кръвни и некръвни родственици, и обратното, да се затваря и огражда пред натиска на "чуждите". Противоречието става особено остро, когато битовото семейство прерасне в политическо. Тогава общите семейни граници се пречертават и "битовите" членове биват изключени, оставени навън, а щастливците биват ръкоположени като членове на политическото семейство чрез специални служебни, социални и пропагандни актове.

 

Първият брак на Людмила Живкова, сравнително ранен, стана, когато семейството беше още битово. Битово беше и собственото й семейство. Зетят не получи висока, а още по-малко социално значеща длъжност, а Людмила оставаше в кръга на заниманията си по история. После са се развели - защо конкретно, това си е тяхна работа, но разводът бързо влезе в механизма на изграждането на политическото семейство. С развода мимолетният зет бе изключен от кръга на политическото семейство, което бе подчертано и с допълнителен акт. Тодор Живков лиши зет си от бащинство и осинови първородната си внучка и, разбира се, смени нищо не значещото й бащино име с величественото име Живкова.

 

По-късно той повтори операцията, като лиши от майчинство снаха си, съпругата на сина - за какво му е на внука такава "битова" майка. Гради ли се политическо семейство, няма баща, няма майка. То всеядно поглъща тези, които са му нужни, и безпощадно изхвърля ненужните, независимо какви са личните и емоционалните връзки. И в този двустранен процес на ограждане и разширяване на Семейството стана едно чудо, което ако не беше станало, никой не би допуснал, че е било възможно.

 

Людмила Живкова си градеше образ, който в много точки бе пълна противоположност на личните й дадености. Така например съществото, което - прости ме, господи! - не излъчваше нищо, дори и студенина, оставяше заклинателни завещания. "Мислете за мене като за огън!" Чудото на властта и на Семейството обаче дойде, когато жената - и пак ще помоля господа за прошка, - чиято последна заслуга бе женствеността и майчиното излъчване, се нае да стане майка на децата от цял свят.

 

Към малка, сиромашка и все по-осиромашаваща България плъпваха невръстни деца, пък и не чак толкова невръстни международни хитреци и келепирджии, надушили, че на света се е появил още един суетен диктатор. Нищо, че държавицата му е тясна - важното е пръстите му да са широки. Над София гръмнаха камбани, не църковни, естествено, а подсказани бог знае от кое племе и коя религия, и пред децата от четирите раси и петте континента излезе тя, съвладетелката на България и майката на децата от цял свят. В цялото това представление едни видяха опит да се отвори България към света и светът към България, други, не така благородно настроени в помислите си, - проява на присъщата на режима мегаломания. Имаше обаче и нещо друго: градеше се образ на Семейството, действуваха механизмите на Семейството.

 

Някое време след разтрогването на битовия брак Людмила Живкова се омъжи повторно. Избранникът и изборът й изненадаха всички, които си даваха сметка, че тук се гради политическо семейство. Новият съпруг беше спортист и спортен журналист, интелигентен и "симпатяга", но можеше ли да му се намери роля в Семейството? Оказа се, че може, и то тъкмо според едно от основните изисквания на този политически модел: ролите се разпределят контрастно-компенсаторно с максимално покриване на социума. Просто и кратко казано, Людмила пое културата, а съпругът физкултурата - е, разбира се, не в нейните потни низини, а в олимпийските висини. Людмила пое образа на аскетичността, безтелесността, духовността, а съпругът... впрочем намерете сами антонимите на изброените Людмилини качества. Добре направено, наистина.

 

Показателен е начинът, по който частното семейство на Людмила Живкова се вписа в образа на политическото семейство. Как са живеели съпрузите, си е тяхна работа, но на обществото се показваше и разказваше, че семейство в простосмъртния смисъл на думата тук всъщност няма. От това Живкова печелеше в очите на жените, съпругът - в очите на мъжете, а политическото семейство внушаваше силата на своите интереси и цели.

 

Така всичко вървеше добре за Семейството - от политиката до медицината, от културата до физкултурата, от дядото до внуците - и в далечното, винаги неопределено бъдеще вече се очертаваше първата европейска социалистическа династия. Намеси се обаче основната политическа сила в такъв тип общества: Людмила Живкова се помина. Ударът върху Семейството бе жесток, но то, както му е редът, не показа това - за голяма изненада и възмущение на всички, които все още го имаха за обикновено семейство и не знаеха как трябва да се държи в подобни случаи политическото. Масовото съзнание реагира на смъртта на Людмила Живкова с много по-голямо съчувствие и с един от своите образотворчески механизми.

 

Живкова се помина неочаквано, на тридесет и девет години, и вече с име на радетел на българската култура и самобитност - било то и в очите на една твърде малка част от интелигенцията. При тези дадености влезе в ход старият и добре познат в българската история механизъм: създаде се, разпространи се и широко се прие или полуприе смътната, но силна догадка, че Живкова е била убита. От кого, как, с какъв интерес? По тези въпроси имаше яснота не по-голяма, отколкото в случая със смъртта на цар Борис Трети, оплакан през лятото на 1943 година като жертва на хитлеристите, но важна бе не яснотата, а потребността на масовото съзнание да създава образи на мъченици. Потребността не се спря и от многото качества и обстоятелства на и около Людмила Живкова и я превърна в мъченица, а за част от интелигентните жени и в светица. Тази "канонизация" бе улеснена от контраста между аскетизма на покойната и разгула, който се ширеше сред близките й - Семейството чертаеше максимума на своя човешки и социален обхват.

 

С кончината на Людмила Живкова осиротяха много хора - от искрено повярвали й до цинични използвачи и безскрупулни хитреци. Осиротяха, вече в тъжния човешки смисъл, и две деца, по едно от двата й брака. На по-голямото, момиченце, механизмите на Семейството предначертаваха след време да застане до дядо си на мястото на покойната си баба и покойната си майка. Три поколения жени се изредиха до вечния, безсмъртния Патриарх!...

 

Заглавието е на редакцията

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

42 коментар/a

Много слаб текст! на 09.08.2017 в 20:52
Много слаб текст!
Дори само за това, на 09.08.2017 в 23:44
че имаше амбицията да повиши самочувствието на българина, да ни накара да се чувстваме горди че имаме зад гърба си 1300 годишна история, че лично наблюдаваше строителството на НДК -с единствената тогава на Балканския полуостров зала с 4000 места - и лично посещаваше строителния обект всяка седмица - дори само това да е приносът и, си струва да си спестим простотиите. Не харесвах тембъра и, но идеите и си бяха страхотни, само че кой да ги оцени.... Я сега някой да построи една чиния, или поне тиква ...
Анастасий Библиотекар на 10.08.2017 в 08:45
Много уважавам проф. Георгиев, който ми е бил асистент по времето, когато бяхме млади. Понаучихме нещо от него (за разлика от професора). Има много верни неща в есето му - и за семействеността, и за глупавите легенди около смъртта на Людмила, и за обкръжението ѝ, което точно така се състоеше от една страна от безскрупулни хитреци , а от друга - от искрено и главно - професионално работещи за българската култура и представянето на България по света (скептично се отнасям към термина му "повярвали"). Днес разбира се всеки я оценява от своята гледна точка и проф. Георгиев не само не е избягнал, но и дебело е подчертал субективността на изложеното от него мнение. Такъв в случая е жанрът му. А иначе е хубаво някой ден да се сдобием и с някаква по-обективна оценка не само на личността Людмила Живкова, но и на този период от развитието на българската култура.
Айде, айде! на 10.08.2017 в 09:16
"За мъртвите или истината или нищо!" Хилом VIв.п.н.е. Без да изпитвам каквито и да е симпатии към семейство Живкови, мога да заявя че статията е един отвратителен пасквил. От един професор се очаква ако не нещо друго то поне обективност. Обективността липсва. Но за това пък имама внушения за някаква вакханалия. Както и да е, всеки със съвестта си! Истината е че Живков успя да създаде икономика, образование, здравеопазване, армия, каквито никога не сме имали и няма да имаме. Л.Живкова освободи културата от партийният ярем и даде възможност за проява на талантите. Работата е че те, талантите, се оказаха отчайващо малко. За това пък посредствеността след време се обяви за основна движеща сила срещу комунизма и се накичи със званието заслужил дисидент. Колко са тези които знаят и помнят кои са Илия Минев, Едуард Генов, Спас Райкин? Всъщност последният оплю псевдодемократите разрушители на построеното с народни пот и пари. Професор Райкин много добре разделяше зърното от плявата. Би било добре и други учени хора да усвоят това умение.
Учуди ме заглавието, нямах нерви да чета странните изпразвания на автора на 10.08.2017 в 16:47
Тенденциозно, направо на поръчково четиво мирише, пърдон, вони!
observer на 10.08.2017 в 17:40
Мрън, мрън. И по времето на бай Тошо не се срещаха толкова чугунени глави. Благодаря на редакцията за повторно публикувания текст. А това "Разправят, че съм бил прост, има и вицове за това. Така да е." си има достоен продължител. Него що не го харесвате? Ше зема да си нарежа един суджук...
Сашо на 12.08.2017 в 20:46
Ако не погледнеш името на автора, а започнеш направо да четеш, още на втория абзац ще се плеснеш по челото: Едвин Сугарев?... Сашо Йорданов?... Иво Беров?... Няма лошо да се дава трибуна на всякакви мнения. Даже е задължително. Разбира се, всяко мнение е субективно. Мнението на автора - също. Лошото е, че наред с писаното от професора "Гласове" не са публикували и друго, различно мнение. А съвременници на Живкова има много. Включително и такива, които по стечение на обстоятелствата са били по-близо до нея и знаят достатъчно... или поне значително повече от професора.
Консул от "Козяк" на 12.08.2017 в 21:02
Авторът се е постарал, ама е пропуснал да спомене за пияните от "Кока-кола" американски войници във Виетнам, влиянието на слънчевите протуберанси върху съветската външна политика по времето на Хрушчов, евреите и Коста, който се е настанил в хола. С тях произведението на мозъчните му усилия щеше да изглежда далеч по-завършено и политически коректно. Иначе се е потрудил. За негово сведение: Фондация "Америка за България" изплаща хонорари всеки вторник, от 12.00 до 14.00 ч. в офиса на ул. "Козяк" в София. Носете лична карта, дисидентска книжка и удостоверение за членство в някоя от партиите на Реформаторския блок! Носенето на значка, на която е изобразено знаме с 50 петолъчки, е предимство.
oh boje на 13.08.2017 в 12:55
Aman ot profesori, bludkavo,bludkavo ta chak vtrasvashto bludkavo Mislia si ot kaskvo lio semeistvo e t.n. profesor.....
Dostoevski на 13.08.2017 в 12:59
Ne uvajaemi profesore,ne izdarjah i ne prochetoh napanite vi do krai!!,,,Jalko za ochakvaniata vi,horata sa otvrateni ot vas..
Бай Иван на 13.08.2017 в 13:26
На времето аз не бях възхитен от Т. Живков и Л. Живкова и да си призная, повечето от нейните идеи ми се струваха прекалено разточителни и без особен ефект. Сега от разстоянието на времето мога да призная, че не съм бил прав. Построеното по време на социализма впечатлява, особенно сравнено с построеното сега! Единствено считам за голямо достижение построяването на метрото в София (което междувпрочем бе проектирано и започнато при лошия социализъм) и довъшването на магистрала Тракия и другите магистрали. Иначе от енергиен център на Балканите скоро ще стигнем до положение да купуваме ток от съседите на които продавахме електроенергия (от 6 атомни енергоблока, сега останаха 2, които може и да не им продължат живота, ако това е изгодно на чуждата и наша олигархия.) Същото важи и за транзита на газ през България и за какво ли още не? Изобщо нашето колониално управление (независимо с какъв цвят е оцветено) превърна Родината ни в една бананова република без банани и нас ни заобикалят всички енергийни проекти, които биха дали международно влияние на страната ни и биха рестартирали унищожената ни промишленост! Затова считам, че бе по-добре автора да бе изхвърлил материала си в кошчето, а не да го побликува!
JJJ на 17.08.2017 в 13:59
Людмила Живкова може да се характеризира с една единствена дума: беше "разтропана", дейна натура. Но по- добре да не беше. Ако не се пилееха огромни пари за култура, а изкуството, както е забелязал гениалният Оскар Уайлд е "АБСОЛЮТНО БЕЗПОЛЕЗНО", щеше да има по- човешки условия в казармите (бяхме 80 души в стари конюшни на минус 6 градуса през зимата), повече жилища за научните работници (нямаше те и децата им да живеят по общежитията в пълна мизерия - "знаме на мира, АААА!" и да ги гонят по два пъти годишно за печати в паспортите за продължаване на софийското им жителство) и т.н., и т.н. Когато те управляват идиоти, няма как условията ти на живот да не са идиотски.

Напиши коментар