Кокто: На този свят има повече глупаци, отколкото жени

<p><em>Какво чудо: дневник, който ще бъде публикуван едва след смъртта ти! Можеш да напишеш каквото искаш в него, СВОБОДЕН си. Свободен да кажеш, че Сен-Жон Перс има мръсна уста, а творчеството му е на измамник. </em>Няколко реда по-нататък, обръщайки се към журналистите и интелектуалците, пише:<em> Знайте, че ме дразните всичките</em>. Подписът е на Жан Кокто, датата е 20 декември 1960, мястото е вила Санто Сопир на Лазурния бряг, на покровителката му Франсин Вейсвейлер.</p> <p>В залеза на живота си поетът се отпуска. Язвителност, неприязън, ревност, презрение: Кокто уязвява и бичува съвременниците си наред. <em>&bdquo;Малкият принц?&rdquo; Гнусно малоумие. Йонеско? &bdquo;Стриндберг на &bdquo;Галери Лафайет&rdquo;. </em>Съвременникът му Франсоа Мориак?<em> Нищожен и неприятен.</em></p> <p>Непоправимото дете си доставя истинско удоволствие. Две години по-рано Саган, Бардо, Маро и младия Сен Лоран (<em>глупак с очила</em>) са попаднали под ударите на неговата злъчност. Някои от тях добре му го връщат. Като сюрреалиста Филип Супо, който ще каже по-късно: <em>Мир на противната му прах...</em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/COCTEAU.jpg" alt="" /></em></p> <p><em>Яхтата "Орфей ІІ" на Франсин Вейсвейлер (в средата), Кокто (вляво) и Едуар Дерми (Дуду), осиновеният син на поета (вдясно)<br /></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>В Санто Сопир, където е &bdquo;татуирал&rdquo; стените, той се наслаждава на спокойствието. <em>Това, което ми отнема вкуса към живота в Париж, е и това, че ми е невъзможно да съжителствам с особата, в която са ме превърнали и която по нищо не прилича на мен. Трябваше единият да отстъпи място на другия</em>, признава Кокто.</p> <p>1960 и 1961 г. са решаващи. Тогава той дели времето си между Мили ла Форе, апартамента в Пале-Роал и Кап Фера, без да забравяме своеобразния хотел на семейство Вейсвейлер. Това е времето, когато възстановява връзките си с Пикасо, установил се с Жаклин в Сент Виктоар, следи как се приема &bdquo;Завещанието на Орфей&rdquo;, за който казва, че е <em>свързан с него с пъпна връв</em>, често пребивава в Испания, запалва се по фламенкото и коридата, получава званието &bdquo;Принц на поетите&rdquo;, получава ордена на Почетния легион. Зимата на 1960 г. отива на поклонение в Силс Мария, където се е оттеглил навремето Ницше.</p> <p>Следващия месец той пише: <em>Тази илюзия на хората, които си представят живота ми като радостен триумфален марш. Тяхната недоверчива изненада, когато им покажа, че животът ми е само дълго изтезание, бавно мъчение, всяка секунда борба...</em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/COCTEAU-3.jpg" alt="" /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p>Тези години са белязани от освещаването на два параклиса, които той е декорирал: Сен Блез в Мили и Нотр Дам дьо Франс в Лондон. Кокто прибягва до всички средства, за да успее. Пише своето поетично завещание, &bdquo;Реквием&rdquo;, където поставя следната епитафия: <em></em></p> <p><em>Спри поклонико на моето пътуване</em></p> <p><em>да ходиш от опасност на опасност.</em></p> <p><em>Справедливо е да ме разгледаш смело, </em></p> <p><em>след като си се взрял втренчено в лицето ми</em>.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/COCTEAU-5.jpg" alt="" width="600" height="499" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>Кокто говори малко или лошо за политиката, за войната в Алжир: не е ли Франция <em>страна на буржоа и на военни?</em> Въпреки всичко той съхранява, извън семейния кръг, чувството за възхищение. Смъртта на Селин го вдъхновява да направи следното признание: <em>Аз, който не се занимавам с политика и мразя само омразата, аз обичах Селин, който беше винаги страстен и истински в своите нападки...</em></p> <p>Кокто цитира също Арлети: <em>На този свят има повече глупаци, отколкото жени</em>.</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>