Не, не става дума за бежанците. Има и по-големи рискове. Например седемдесет хиляди българи на стадиона в дъжда, с купени с трудови левчета билети, на чалга позорището на Слави Трифонов са епична гледка, разколебаваща и най-големия оптимист за оцеляването на нашия етнос. Почти като гледката на близо милион „десни“ българи, гласуващи за ГЕРБ. Или на десетките хиляди, повечето „леви“, от подписката за награждаването на полицая Вълкан, поощряваща отстрела на нежелани чужденци – злополучни клиенти на нашенски трафиканти.

 

 

Чалгата е знамение за загубата на етническата ни идентификация – и в България, и в чужбина. Тя отбългарява – учи на небългарско, нецивилизовано отношение към човека, различния човек, труда, ученето и знанието, духа, културата, нравите, потреблението, собствеността, свободното време, секса, семейството, децата, родината – отношение, коренно различно от това, което образувало духовната сърцевина на новобългарския етнос през Възраждането и както е било възприето навремето от самите българи, от съседите и от западните наблюдатели. „Европейските“ ценности у нас вече не са комплимент, но както видяхме в коментара за „Антизападничеството“, исторически никак не са чужди на българското. 

 

Проклятието Трифонов 

 

Завършилият някога Консерваторията Трифонов, четвърт век промиващ мозъците на българската публика с агресивната си, salesman’s простащина, компенсираща му, както той мисли, липсата на артистичен талант, е въплъщение, апотеоз на чалгата. Че на стадиона пели и „Мила Родино“, и „Моя страна“ – е дяволът да се кръсти: в тоя формат патриотичните знаци са кухи кумири. 

 

Разбира се, сред научените да харесват Трифонов има и много сами по себе си умни, талантливи и добри хора. Във Фейсбук познато 18-годишно момиче от София написа „Изтръпнах!“ за седемдесетте хиляди, пели (фалшиво) химна. Помислих, че от възмущение, оказа се, че от друго. Тя е талантлива, солистка на детски хор „Пим Пам“ на покойния Борис Карадимчев. Друга млада певица от същия хор се похвали във Фейсбук, че ходила на чалготека в Студентския град. Децата от хора – поне някои – явно имат една „душа за „Пим Пам“ и друга – „за навън“, дето живеят под натиска на телевизията, връстниците си (peer pressure) и неразумните възрастни. 

 

Хегел видял в Йена абсолютния дух (Наполеон) на бял кон, героят на Вонигът мистър Роузуотър виждал в градската си доброволна пожарна команда стожера на доброто, аз пък видях в „Пим Пам“ педагогическия си идеал за българските деца – и в чужбина по-специално. Това, което ще спаси нашия етнос в България и в чужбина от глобалното анихилиране. 

 

Откровението „Пим Пам“ 

 

Гостуването на децата от „Пим Пам“ на нашето училище „Гергана“ в Ню Йорк за откриването на учебната ни година миналия месец беше изключително преживяване за всички нас. Налагаше се домакините да поемаме разни функции покрай гостенчетата. Бях им озвучител, помощник сценичен работник, дизайнер, снабдител, шофьор, разводач... това ми позволи да бъда дълго време с тях в различни ситуации. 

 

Какво научих? „Пим Пам“ не е само детски хор с професионално качество, но и странстващ уличен театър – комедия дел’арте, и най-вече безкраен празник (movable feast). Децата пеят, танцуват, играят театър не само на сцената, а навсякъде, където се съберат критична маса от поне три-четири заедно, без механична музика, без някой да ги кани – на улицата, на полянката зад къщата, на покрива, в парка, на стълбите пред музея, че и в семеен италиански ресторант – и въпреки първоначалната съпротива на метр д’отела покоряват публиката – американски дядовци тичат да ги канят до масите си да ги удостоят с куплетче. 

 

Наричат го и „флашмоб“, но то е купон, „Джулай“, празник, който винаги е с тебе – одухотворена, наглед спонтанна, но добре отработена импровизация, самодостатъчен, непресъхващ фонтан от радост, колективно действо, заключено в стъклените палати на детската невинност. Текстовете на възрастните хитове, които пеят, се „пимпамизират“ професионално от поети, хореографията се прави за всяка песен от професионалисти, във всичко бие на очи пълната липса на трифоновска вулгарност. Усещането е по-скоро за религиозна святост – чувстваме, виждаме и чуваме това, което трябва да се мисли, говори, прави пред децата – „душа исцеляется рядом с детьми“ („душата се изцелява до децата“ – Достоевски). 

 

Запазването на сценичната детскост и у порасналите момичета – някои вече пълнолетни, остават в хора до университета – е завидно постижение на педагозите: административния директор Магдалена Немцу, диригента Ирена Христова, сценичния педагог Анна Симова – и се дължи на труда, дисциплината и постоянния контакт с високата култура, който придава на всичко извънвремева хармония и благост. Надявам се, че документалният филм на режисьора Христина Симеонова и оператора Ангел Спасов „Да покориш Ню Йорк с песен“, който ще тръгне по телевизиите в края на годината, ще предаде всичко това на зрителя. 

 

Въздействието на „пимпамчетата“ върху нашите български деца в „Гергана“ и техните семейства е просто магнетично, life changing, ще има да се осмисля дълго време. Те живяха сред нас десетина дни и видяхме също, че им липсва разпуснатостта, безкрайното гледане на телевизия, че и безкрайното зяпане по магазините им омръзва. Чисти и подредени, лягат си навреме, послушно избягват газираните лимонади преди концерт. Умни, скромни, искрени, говорят с уважение с възрастните. Които имат Фейсбук, сега почти не висят там, заети с уроците си. Някои, макар едва пристъпили в тийнейджърска възраст, са вече завършени иронично-либерални интелектуалци. 

 

Разбира се, стопроцентово са европеизирани – явно са добри ученици, от училища със сериозно учене на езици, разказват с увлечение за уроците си, дори по граматика. Пеят, играят и на английски, немски, италиански без акцент: https://www.youtube.com/watch?v=16YPReLRWbI,  всички са с добър разговорен английски, без смущение общуват с местните хора, оправят се в Ню Йорк като у дома си. България, дето живеят тези деца, е Европа. Повечето, естествено, ще учат на Запад, някои тръгнаха. Някои ще преследват в чужбина романтични детски интереси – история и пътешествия. 

 

В България още от асамблейско време вирее и известна плебейска неприязън към такива деца, които се възприемат автоматично като привилегировани, номенклатурни. Случаят с нашите гостенчета не е такъв. Наистина, семействата им, предполагам – повечето с труд и лишения – са си позволили пътуването им до Ню Йорк, но при благоприятни условия – без разходи за хотел, почти без разходи за храна. Добри семейства от „средната класа“, с добро домашно възпитание. Особеното е, че са подбирани по таланта си за пеене – нещо изключено за нас в чужбина. При нас включващото училище налага да се търси подобен ефект с всички деца. 

 

Хоровете се създават в небето

 

Радостта да пееш в хор е в основата на религиозното чувство. От дете помня мистичното усещане за триумф, пълно благополучие, братско единение с другите, което ме обземаше и от детското ни най-обикновено хорово пеене. Винаги съм искал да пея в хорове, не винаги е имало подръка. На военното си обучение в девети клас имахме мода да си говорим в хорове от единия до другия край на плаца или поляната. В казармата често се захласвахме като славеи да пеем маршовете в строя на много гласове и в разни аранжименти, фазаните ни сритваха отзад. 

 

В мистичните секти като хасидизма, суфизма, новите религиозни движения, в традиционните американски черни и други църкви и разбира се – в ранното протестантство и ранното християнство, а преди това в езическите мистерии – хоровото пеене и танц са форма на екстаз, пребиваване извън себе си, сливане с божественото; така е и в новоевропейската сериозна музика, в големите оратории и опери, в Деветата на Бетовен и модната сред младите „Кармина Бурана“. 

 

Противно на традиционната представа, българите като цяло днес съвсем не са „музикални“ – като например американците: това по-скоро беше един от митовете на социализма, като „нацията техническа“ и „спортна“. Имаше държавна организация – имаше музика и спорт; след 1989 г. ги няма, а има и силно влошена „либерална“, пазарна интонационна среда. Американците са забележително музикални и добри импровизатори независимо от произхода си и характера на управлението си. Ето например стачката на бедните работници в чикагска фабрика за прозорци и врати в документалния филм на Майкъл Моор Capitalism: a Love Story как пеят в хор тия иначе неуки бедни хора, и черни, и кафяви, и бели – напълно спонтанно! Хоровата песен е и естетическата основа на работническото движение. 

 

Пеенето, импровизацията, говоренето пред публика се корени в църквата, в Америка – в църковното сборище (church camp), и в трудовата песен, и в търговията, виковете на амбулантните търговци по улиците. У нас всичко това отдавна го няма, хората се срамуват да пеят – ще се изложат. Традиционният селски песенен фолклор отдавна е умрял, градският така и не се е родил. Няма го някогашното домашно пеене на канцонети или руски песни от нашите родители, забравен е англоезичният блус на моето поколение. Да се направи български хор в чужбина днес не е лесно – не само полупрофесионален, но и любителски. 

 

Не само хор – и качествена българска общност да се изгради в чужбина не е никак лесно. Но тук нашата „герганска“ емигрантска общност предлага изненада и тя бе високо оценена от „пимпамчетата“ – сплотена, инициативна, щедра, одухотворена – не просто училищна и читалищна общност, а истински Ноев ковчег за градската, образована българщина в чужбина. И тук причината е ясна – фокус на децата и „детскостта“, на образованието и песента, въобще на високата култура. 

 

Последните българи 

 

Как да се съхрани българското в странство? Там са над два милиона българи, поне половината от българската работна сила, значителна част от образованието и таланта; броят им ще расте. Видяхме, че фокусът на семейството и децата, образованието и култът към книгата, паметта са основните фактори за запазването на евреите като „мрежов“ етнос, от хилядолетия пръснат сред другите. Но у нас това засега не се наблюдава в масов мащаб. Сред диаспората има много последни българи – чиито деца няма да са българи. Сред последните българи има и образовани, и материално устроени, и дори ръководещи български културни организации. 

 

В чужбина училището е основният фактор на запазване на българското и след сегашното първо поколение емигранти. Другите културни организации са one-man shows или малки групи, често от последни българи. Масовото българско училище зад граница – имаме вече над 200, само в САЩ са над 30 – е нов феномен, едва от петнайсетина години. Новото българско училище в чужбина е работа на новата вълна емигранти, от границата на хилядолетията – бежанците от инфлацията, ликвидацията и РМД приватизацията; сред тях има много млади семейства. Биографията на това поколение – расло и при социализма, създало семейства в 90-те и в нулевите години – определя облика на днешното ни училище зад граница. 

 

Предишната емигрантска вълна непосредствено след 1989 г. беше от по-млади хора – свободни атоми; тя не създаде масово училище – създаде „Българския Великден“. Масово училище не бе създадено и от предишните вълни емигранти от 1944 до 1989 г. – повечето индивидуалисти, недоверчиви и вкопчени в материалното – те могат да се срещнат главно в църквите. А БПЦ е обиталище на последни българи, нямат подход към съвременния сложен свят. В САЩ сега има само едно училище от 70-те и едно – от 90-те години, над 93% са от след 2000 г. Какво ще е училището утре, ще го има ли – зависи от днешното поколение негови възпитаници, много от които са от смесени семейства, почти всички от които след едно поколение сами ще създадат смесени семейства. 

 

В училище основният фактор за успех освен наличието на адекватен организационен и педагогически ресурс е мотивацията на семействата с деца да посветят неделите си на българското им образование. Това не е никак лесно и малцина го правят – според наши проучвания българските училища в чужбина засега обхващат ефективно под 10% от децата на училищна възраст в регионите с училища. Има майки, които спират децата си след няколко години – поотраснали и нямат нужда от безплатно гледане (babysitting) в неделя. Те говорят с децата си само на английски, „за да им е по-лесно в училище“. И носят на челата си невидимото клеймо на последните българи. 

 

Въпросът не е само „патриотичен“, а и личен. Лишаването на децата, особено при двама български родители, от образование на роден език се отразява негативно не само на семейната им връзка в бъдеще, но и на интелектуалното им развитие: родният език е основата на интелекта и на усвояването на всеки следващ език. Оставянето на децата в креолска езикова среда неизбежно креолизира и мисленето им. Ню Йорк например е град многоезичен, в който е добър тон и престижно да се гордееш кой си, да изучаваш корените си. Никой не те преследва, държавата дори ти помага. Не е толкова трудно да си Паисий в Ню Йорк. 

 

Какво още вреди на просветата в чужбина?

 

Изкуствената политизация на емигрантските организации под натиск от София е сигурен начин за разцеплението и затриването им. Дори уж невинни кампании като сегашната на ГЕРБ и някои българоезични медии в чужбина за референдума за електронното гласуване нямат добър ефект – политиката разделя, сред емигрантите има и „за“, и „против“ електронното гласуване. Особено вреден бе натискът на средите около Прокопиев – Плевнелиев да инсценират бутафорните улични изяви в чужбина в подкрепа на летните протести от 2013 г., използвайки политическата неориентираност на младежите ни. Това трябва да се прекрати завинаги. Гласът на София към емиграцията трябва да бъде само глас на сплотяване за общи каузи. 

 

Българската политика, участието в нея – по електронен или друг път – е личен въпрос на всеки българин в чужбина. И аз като автор на коментари в българските медии, често предизвикващи полярни оценки, си отварям очите на четири да не смесвам политическите си пристрастия с работата си в училище и с отношенията в реалната българска общност в Ню Йорк. Имам и два Фейсбук акаунта – за живота тук и за политическите си коментари за България. Когато човек не се натрапва, околните му дават пълна свобода на мнение – на подходящо място. Хората се научават да съжителстват с уважение и приятелски чувства и при коренно различни политически мнения. Закачките от левите приятели, че съм „хайверен социалист“, поканите от десните приятели да им покажа „как изглеждат рублите“ приемаме с общ смях и като повод за почерпка. 

 

Съмнителна ми е и ползата от дейността на финансираните от Запад културни фондации за българската кауза в чужбина. Те организират четения на български писатели в Ню Йорк, но на английски те не стигат до българския слушател, не стимулират съдържателна дискусия. В „Сняг“ на Орхан Памук поетът Ка чете пред пламенна турска публика по кафенетата в Германия, предизвиква силни страсти и накрая плаща с живота си за тях. А нашите четения сякаш са маркетингови events, адресирани към анемичния американски книжен пазар. Пък и спонсорираната от фондациите българска литература дори в най-интересните си образци сама по себе си е ориентирана към западния пазар, търси да яхне предразсъдъците на западния филистер за България. Целта на тези фондации очевидно е да държат българската литература колкото може по-социално ирелевантна и апологетична. Не е такава голямата традиция в българската литература. 

 

Седесарството – напористият, ренегатски син болшевизъм, е силен фактор за денационализация на диаспората, освен че е и антизападен по нрав. Опитите за създаване на идейно седесарско изкуство – антипод на „соцреализма“ – и за преосмисляне на културното наследство и историята от седесарски позиции са обречени и възпитават лицемерие, национален нихилизъм и еснафска ограниченост. 

 

Актрисата Жана Караиванова, от малкото наши културтргери, които търсят връзка с училището и децата и се грижат за утрешната си публика, ни показа неотдавна в селекцията на ставащия все по-добър български кинофестивал So Independent в Ню Йорк интересния документален филм на Костадин Бонев за Вапцаров. Филмът разказва историята на единствения ни световен поет – и най-близкия душевно до нашите гимназисти в Ню Йорк български поет – от гледна точка на еснафското тъпоумие, напълно легитимна гледна точка. Историята се разказва като в тъпия виц за циганското театро за залавянето на Левски. От камбанарията на еснафското тъпоумие поезията е необяснима, нещо от друго измерение, невъзможно е християнството – а нали Вапцаров, заедно с Ботев, е и най-християнският ни поет – и за разлика от него, и в личния си живот имал някои качества на християнски светец. Разбира се, ако филмът заинтересува българските младежи на Запад, които досега не са чували за поета, и го прочетат, ще има полза. 

 

Училищата в чужбина и държавната помощ

 

Опитът показва, че жизненото българско училище в чужбина е това, което израства отдолу, от grassroots, корени се в местната българска общност, а не е внесено отвън. Това сега се разбира добре от българската държава в лицето на Министерството на образованието (МОН). Те, както и колегите им от Държавната агенция за българите в чужбина, изобщо имат много по-адекватно отношение към училищата в чужбина и към диаспората изобщо от българската общественост и медиите. 

 

Изискването им е училищата, които участват в програмите на МОН, да са местни юридически лица в съответните страни; още по-добре ще е да са независими организации с образователна цел, а не филиали на други организации. Опитът показва, че това осигурява тяхната управляемост, дълговечност, приемственост и качествена работа в интерес на децата. 

 

Сегашната държавна помощ от МОН по ПМС 334 от 2011 г. създава приемливи условия за работа. Има уважавани колеги от учителската общност в чужбина, които настояват държавата да прави и повече, което би било чудесно, но при сегашното състояние на икономиката в България не е ясно дали и кога ще стане. На другия полюс е имало и абсурдни искания на некомпетентни и лениви гастрольори в образованието в чужбина, огласяни от невежи журналисти – да нямало държавна помощ и стандарти. Държавната политика за качествено обучение по български език на децата в чужбина няма алтернатива. 

 

Друг важен принцип, до които МОН стигна след години опит, е да не се поощрява и допуска 

 

„роенето“ на българските училища зад граница 

 

и съперничеството между тях, което, за съжаление, е твърде разпространено. В района на голям Чикаго вече има 12 училища, повечето в резултат на разкол в съществуващите дотогава. 

 

В Ню Йорк новодошлият есента на 2005 г. генерален консул Николай Милков, бивш мой колега, завари организирано „отдолу“, от група приятели ентусиасти, български детски хор-училище, което на следващата година се нарече „Гергана”. В него работеха на напълно доброволни начала учители по български език и история, хоров диригент, пианист и вокален педагог. Като млада организация хорът-училище имаше слабости: в началото приемаше само деца, които пеят добре. Идеята за инклузивността, за достъпността до българско образование зад граница на всяко дете с български корени още не беше избистрена. Основателката на хора, джаз музикантката Гергана Велинова – бивша солистка на „Пим Пам”, правеше като диригентите на елитни детски хорове в България: подбираше прецизно децата, с които да работи, а много други оставаха разочаровани. 

 

Липсата на инклузивност в началото стана проблем и на появилото се в 2005 г. второ българско училище в града – „Христо Ботев”. То бе създадено „отгоре“, от консул Милков, с прагматична цел – да издаде официални документи на децата му за след връщането им в София. Понеже не е лесно да се наберат деца, консулството агитираше за новото училище сред семействата от старото и някои се преместиха, а други избраха да ходят и в двете. 

 

Ако „Гергана” в началото подбираше деца по пеенето, „Христо Ботев” ги подбираше по доброто владеене на български език и по възраст – не по-малки от 6–7 години. В първите години връщаха неподходящите деца или ги насочваха към „Гергана”, и някои от семействата станаха нейни страстни почитатели. Много от децата, обидени от „Гергана“, отидоха в „Христо Ботев”. 

 

Двете организации продължиха да обитават заедно сградата на консулството до декември 2012 г. и въпреки първоначално коректните взаимоотношения на учителите с времето неизбежно се стигна до съперничества за помещения, отговорности, ученици. Обстановката престана да е нормална и топла, често възникваше напрежение. И до днес например от „Христо Ботев“ продължава да се разпространява неистината, че при тях български се учел „по-сериозно“, защото в „Гергана“ е по-„фън“. 

 

Още в първите месеци на второто училище назря първият скандал – в българската преса в Ню Йорк и София се появиха материали как там дискриминирали български деца по езиков признак и се споменаваше съпругата на консула като фактор за дискриминацията. Твърдеше се, че дете с ограничено владеене на български било отделено в друга стая и консулшата не искала да се занимава с него. Доколко историята беше журналистически украсена – не знам. Фактите обаче са ясни: и двете български училища в Ню Йорк изстрадаха немалко, докато осъзнаха

 

колко е важна инклузивността. 

 

След 2006 г. „Гергана” започна да проумява, че нито едно българско дете зад граница не бива да остава без образование по български език, история и култура, и стана първопроходец на почти всички форми на обучение, достъпни днес в Ню Йорк: българска детска градина за деца от 3 до 5 години; групи за обучение на по-големи деца с ограничен български език през английски; редовни неделни класове по български език и история; театрално студио и музикален театър; танцово студио със занимания по балет, съвременни и български народни танци; художествена гимнастика – в която България има забележителна история; добре организирани детски утра и голям училищен празник за 24 май, на които се кани и цялата българска общност. „Гергана” се погрижи и за родителите, които водят в неделя децата на училище, създаде за тях в учебното време на децата смесен хор, клас по йога, модна работилница и курс по български за англоезичните родители – всички безплатни. 

 

И двете училища преживяха по едно голямо сътресение. Особена гласност доби разколът в „Гергана” от лятото и есента на 2012 г., завършил безславно за инициаторите си, но породил много негативизъм в българската общност и демотивирал десетки семейства да ходят на българско училище. Причините за разкола бяха не само личните амбиции, интригите и доносите, които описах във „Вино от нарциси“, но и принципни различия за нуждата от професионализация на училищата по ПМС 334. Имаше родители – с деца, обучавани да четат и пишат на български от „Гергана“ в продължение на много години – които, подведени от интригите, агитираха не само срещу постановлението, но и против обучението по български език изобщо. „Христо Ботев”, дето пък витаеше обида от предпочитанията на новия генерален консул, френски възпитаник, към „Гергана“, отначало приласка разколниците, вместо да ги осъди, и се опита безхитростно да спечели още „гергански“ деца и популярност, но това впоследствие им изигра лоша шега. С преодоляването на травмите от разкола отношенията между двете училища се нормализират. 

 

Роенето и съперничеството на училища в един град – дали от лични амбиции или намеса „отгоре“ – раждат горчивина и отблъскват много семейства от идеята за българско училище. Училищата, родени от разколничество, а не от обединение, от корист – или да натрият носа на някого – а не от чисти намерения, изчезват или затъват. Те разпиляват многогодишния труд на учителите и поставят под съмнение съществуването на обединена диаспора с общи идеали. 

 

Възрожденското

 

Често казват, че училищата в чужбина са с „възрожденски“ дух. Какво разбираме под „възрожденски“? Истинското значение, съответстващо на автентичния дух на Българското възраждане, е: ентусиазъм, с който да се запалят децата и семействата им, идеализъм, щедрост (готовност да се дава, например да се работят много незаплатени часове) и сплотеност на учителския колектив. 

 

Но също и висок професионализъм, и стремеж за създаване на необикновено привлекателно за децата място – за учене и за празник, приятелство и забава. „Апостолското“, „будителско“ призвание е в това – да се привлекат децата и да се задържат те и семействата достатъчно дълго. А също означава място на висока българска духовност, висока интелигентност, както и висока адекватност на съвременния живот в страната домакин. „Възраждане“ значи самоактуализация, самоосъзнаване, модернизация, интеграция и прогрес, а не „връщане“ към измислени, бутафорни начала и капсулиране в тях. Това е условие за качествено учене и възпитание, добро научаване на български и съхраняване на българското самочувствие в чужбина. 

 

Има два фактора, снижаващи качеството на училището и плодящи последни българи. Първо, 

 

скучното неделно училище, 

 

което не може да надскочи зубренето, дето децата от различните класове не се познават помежду си, отегчават се и „мразят българското училище“ – докато много от тях харесват седмичното си другоезично. Децата, които скучаят, не си създават приятели в българското училище, няма да научат добре български и утре няма да заведат своите деца там. Поетът Стефан Цанев, преди да стане антикомунист, беше, естествено, комунист и пишеше поеми как не бивало да се говори скучно за комунизма, че това го убивало. Помня го с това стихотворение на сцената на нашата гимназия, някъде във втората половина на 70-те. И това с особена сила важи за неделното училище. То задължително трябва да е привлекателно за децата. Сериозно неделно училище е това, което децата чакат с нетърпение – като неделята, в което идват с радост и затова се учат много по-добре. То трябва да е привлекателно и за родителите, които прекарват неделите си там, но посредством децата, с фокус на детското – а не на възрастни клубни забави без отношение към децата. 

 

Второ, широкото разпространение в училищните среди на 

 

бутафорно-псевдофолклорните, чалга-патриотични стереотипи 

 

за „българското“естетиката на „потурите и салтамарката“, която нищих подробно в „Под светещия взор на Караибрахима“, и която не интегрира, а отделя и капсулира. Често чуваме как се събрали нашенци в голям западен метрополис, задумкали даули, развели чепкени – направили българско училище. Децата, особено в развитите страни, за които българското – това е бутафорно-псевдофолклорното и чалга-патриотичното, неизбежно го приемат като селско гето – приемливо като трапезна утеха за losers, но утре, щом се натурализират и се усетят winners, средна класа, ще го хвърлят в канавката като неадекватно. В развитите страни средната класа върви с високата култура – дали с истинско разбиране или от снобизъм, няма значение, второто прераства в първото. 

 

Псевдофолклорното, чалга-патриотичното, гетото засега са силни сред българската общност, но безпомощни срещу асимилацията; българският „джихад срещу McWorld” е трагичен и обречен. Те са комплексарски феномени, които нямат място в българското училище зад граница, особено в развитите общества и в работата със смесените семейства – те са uncool, раждат последни българи, отблъскват по-образованите семейства и убеждават западняците, че българите са ghetto people. Както неистовото харесване на „Време разделно“ е изкупление за греха на чалгата, кючека, турските сериали, така и псевдофолк бутафориите и чалга патриотизмът сред диаспората са 

 

компенсация на последните българи, задето ги мързи да дадат на децата си качествено българско образование и да ги занимават вкъщи, 

 

вместо да ги чучнат пред телевизора. Те са и форма на идолопоклонство като пеенето на химна на стадиона с Трифонов. Българското училище трябва да е място на модерен, самоуверен, интелигентен български cool

 

И тук интерпретацията на „Пим Пам“ на обработен фолклор ни дава пример за интелигентен съвременен прочит на традиционния фолк за градски деца. Няма потури, салтамарки, бабаитски пози. Аранжиментите са модерни и виртуозни – ето „Бучимиш“ на Карадимчев, дето имитират с човешки глас и пантомима глас български народни инструменти: https://www.youtube.com/watch?v=ha41PovBpD4&feature=youtu.be. „Полегнала е Тодора“ е с меланхоличен акомпанимент на китара. Български фолк на класическа китара звучи деосманизирано, романтично, с рицарски „кастилски“ нотки – ето за илюстрация две добре познати неща от Големинов и Стайнов в изпълнение на трио „Триада“ (https://www.youtube.com/watch?v=ce-P0R37UHU). Песента на „Пим Пам“ „Чушката люта“ е ренесансово, по раблезиански смешна: https://youtu.be/zLw78JN8Y9I

 – тук е в изпълнение на група деца на импровизиран хепънинг в кулоарите на ООН. Народният танц в „Дилмано, Дилберо“ е елегантно стилизиран – децата в шотландските си карирани униформи повече приличат на питомци на елитно частно училище на Пето авеню, отколкото на нашенска танцова трупа. 

 

Този тип музикален театър, който децата ни демонстрираха с професионално съвършенство, е, както се опитах да покажа в „Утопия ли е включващото училище?“, 

 

най-доброто средство за социализация, интеграция и мотивация на децата, 

 

за превръщането на училищния им неделен ден в празник, ученето на български – в нещо реално, оставащо в съзнанието им, а България – във вълшебна приказка. 

 

Затова нашето училище се стреми да съчетава органично качественото обучение по български език и други предмети в клас (при реално оценяване на знанията) с пеене, танци (не само народни), театър, художествена гимнастика, изобразително изкуство – всичко на български, с качествени български преподаватели и в пълен синтез – и да сработи и сприятели всички деца независимо от възрастта им, да сближи и ангажира всички родители с работата ни. Затова и нашите деца обичат училището и с радост идват в него, но също и учат по-добре, и придобиват и увереност, и реалистична самооценка, и други професионални и социални качества от колективната си работа. 

 

Българските училища в чужбина трябва да се ръководят професионално, но и вдъхновено, с оглед възпитанието на утрешните двуезични българи, интегрирани и реализирани в приемните общества, запазили българския си език, семейните си връзки с България и романтичната си възрожденска идея за нея. 

 

Понеже се конкурират за оскъдното време и внимание на децата и родителите с местните училища, които често са добри, с изобилните извънкласни форми, достъпни в развитите страни, 

 

българските училища нямат друг избор, освен да бъдат много добри

 

Не само академически, но и социално – да са привлекателни места за добро прекарване на децата и родителите в неделя, да им създават български приятелства за цял живот, да са обиталища на високата българска култура, която да остане с питомците им и утре, като станат образовани професионалисти във втората си родина. За да са много добри, училищата трябва да привлекат всички най-добри умствени сили, с които общността разполага. 

 

Алтернативата е умножаването на последните българи, гетоизацията и самоликвидацията на диаспората ни. 

 

Репортаж на BiT – Чикаго за гостуването на „Пим Пам“ на „Гергана“ в Ню Йорк: https://www.youtube.com/watch?v=VG4Z-0IvVnA 

Репортаж на BG7 – Чикаго за гостуването на „Пим Пам“ на „Гергана“ в Ню Йорк: https://www.youtube.com/watch?v=YoOb_4cNy2U&app=desktop 

 

Други текстове по темата:

 

http://glasove.com/categories/interviuta/news/utopiq-li-e-vkliuchvashtoto-uchilishte-

http://glasove.com/categories/politika/news/pod-sveteshtiq-vzor-na-karaibrahima

http://glasove.com/categories/interviuta/news/bylgariq-se-samolikvidira-segregaciqta-v-uchilishte 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i

http://glasove.com/categories/komentari/news/vino-ot-narcisi 

http://glasove.com/categories/komentari/news/antizapadnichestvoto-v-bylgariq--opit-za-revansh-na-baj-ganq-nad-aleka

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/en-attendant-july---v-ochakvane-na-djulaq

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

35 коментар/a

Sin на 19.10.2015 в 21:29
Наред с правилното анатемосване на Чалгата и Слави Трифоновците, авторът не се отделя и на милиметър от поставнета задача - да громи всичко неруско, антикомнистическо, напредничаво в България. "Седесарството – напористият, ренегатски син болшевизъм, е силен фактор за денационализация на диаспората ...". Разбирай - децата на комуноидите, пратени кой знае защо не в Русия, а в лошата Америка, са обединени. По национален признак. Жестоко. Като им организираме и държавна помощ, направо ще пръкнем стотици Сталинки и Иринки Боковки - за слава на наследниците на Партията. И как не - чалгата, скуката, отживелиците - на СДС( онова от 90-те години, не днешното ), а напредничавостта, възрожденското дори - на наследниците на - кои ? На БКП, разумява се, на здравите сили в нея, които никога не са изпускали правилния път. Или кокала, по Дачков.
българин от България, а не от майната си на 19.10.2015 в 22:07
А, бе, Дачков, отдалече личи, че този Хаджийски е комуне и нищо повече. Защо му даваш възможност да пише в твоя сайт? Седнал да ми дрънка за децата на българите в Америка, за "Пим-пам" и за не знам още какво. Ами тези българи, които емигрираха след 1990 г. са се отрекли от България, бе Дачков! Що не си седят тук и се опитат кой с каквото може да помогне на родината си, а? Тръгнали да търсят на хляба мекото, да се продават за заплата в долари, точно като арабиИте, които масово ръгнаха като овце да превземат Европата. Аз съм за забрана на тези т.нар. българи да гласуват за съдбините на България. Ако искаш да гласуваш за България върни се да живееш тук при българите, а не да се правиш на българин, ама да живееш в Америка. Айде сиктир!
даскал на 19.10.2015 в 23:36
Да бе, много е важно да се българеем, ама не в България. Така са ми писнали тези сълзливо-романтични патриоти, живеещи в развитите европейски страни, в САЩ или в Канада. Знам, че са добри хора и не са ни виновни, ама поне да не сипват сол и пипер в раните. И да не прекаляват с глобализма си. Ако могат да се преборят с епидемичната простотия тук - да дойдат, да инвестират, да се трудят. Ама тук!
Мери на 20.10.2015 в 00:34
Още Петко Р. Славейков пише, че задължително условие за умния коментар е да бъде кратък.
Мери на 20.10.2015 в 00:34
Още Петко Р. Славейков пише, че задължително условие за умния коментар е да бъде кратък.
Защо да се завърна на 20.10.2015 в 01:20
в Бг след 25 години емиграция? За да инвсетирам в мутренските ви предприятия? За да раборя със или за мутрите? Аз от тях избягах, бе! Какъвто беше "развития/реалния социализъм (както го наричаше Тато)", такъв е и "капитализЪма след прехода на Иван Костов" - балканска пародия ; копирани от вън чужди идеи, претворени слепешката. Винаги, когато със се връщал за малко, се е намилал някой да ме накара да се чувсвам чужденец, било с умраза, било с необоснована завист. Кръчмите са пълни с лентяи и пияндета, но претенциите са ви много големи.
общо взето... на 20.10.2015 в 01:52
....прав и Фичо,но както виждаш говедата не те разбират.Ако ти изпълняваш "задачи" ,те в хор ти отговарят по "опорните точки".Така,че много майки хилаво дете.
Пише се на 20.10.2015 в 02:24
омраза, а не умраза, , г-н/г-жо "защо да се завърна"!
Манхатънският плазмодий на 20.10.2015 в 03:14
пак се появи да ни поучава. Тоя келеш и женичката му не разбраха, че НЯМАТ моралното право да изказват мнение по какъвто и да е въпрос, отнасящ се до България и до българите след като доброволно са се отрекли от Родината си. М***а ви д***а, измет гнусна!
Чехльо от Аспен на 20.10.2015 в 03:50
Българите са в България, работят ежедневно за напредъка и успеха на нашето общество всеки според силите си, тихо и скромно. Тези които емигрираха не ги знам какви са, а и не ме интересува, но със сигурност не са българи и нямат никакво право да говорят и пишат за нас, камо ли да гласуват какво да прави България. Ще напомня на тия бивши българи, дето хукнаха да търсят на хляба мекото, че любезно оставиха родителите си тук при нас в България, да ги храним ние както любезно ни наричат "наведените". Не престават да парадират колко успяли са на запад, но ако трябва да наемат стаичка за майките и бащите си и ако трябва да им платят лечението на запад, ще изхълцат на умряло и ще потънат в дългове до живот.
Защо да се завърна на 20.10.2015 в 03:54
Бг след 25 години емиграция? Merci на "Пише се" за корекцията. До "Манхатънският плазмодий" - защо така бе аланкоолу, защо е този език, каквото го казваш, кажи го като нормален човек. И какво значи "доброволно са се отрекли от Родината си"? Живеенето там, в Бг, задължително ли е, и по силата на каква логика?
На Хаджийски на 20.10.2015 в 04:00
да се скъсат и двете кайсийки!
Абе Хаджийски, ти съвсем си изтрещял. на 20.10.2015 в 05:31
Червен изрод, който пее като славей в казармата! Освен, че си неграмотник, си и нагъл. Като искаш комунизъм - марш Северна Корея! Там можеш да пееш и в корейска опера, написана от другаря Ким Ир Сен. Какво правиш Щатите? Като онзи престъпен маняк Варуфакис, който направи дългът на Гърция още по-голям с фукните си и си замина в Тексас.
Юрий Проданов на 20.10.2015 в 05:52
Прекрасен текст. Има един малък проблем и той не е в автора, а в читателите (поне в част от коментиралите). Защото още Шпенглер го е казал, че написаното е за онези, които са дорасли да го разберат. Емиграцията винаги е променяла родината си към по-добро. (прословутата фраза, че най-големия български град през Възраждането е Цариград - да не говорим какви са Ботев, Каравелов, Раковски и кой ли не още. И накрая - да припомним думите на Ха Ноцри: "Плъходава е добър човек :) П.С. Винаги съм живял в България, но просто 19 години професионално съм съм изучавал и преподавал онова нещо, наречено Българско възраждане. Поздрави, господин Хаджийски
Muktata на 20.10.2015 в 17:08
Здравей Фичо. Хубав текст , искрен. С голяма част от написаното съм съгласен. С някои неща не, това е нормално. Смея да опонирам на идеята ти , че българските училища в чужбина , забазването на българското в децата на първото поколение емигранти , ще спаси българския етнос зад граница... Няма да го спаси. Може да отложи процеса , но той е неумолим. Българите зад граница са обречени на "разтваряне" дори и в САЩ , да не говорим за Западна Европа. Тези , чиито деца са в момента в български училища ,може би ще спечелят - деца българчета. Но тези децо вероятно също ще станат "последни българи" , да не говорим че повечето българи зад граница нямат достъп до български училища за децата си. Тази кауза е загубена. Мисията на българите зад граница не е да запази българското зад граница , а да спаси българското в България . А това няма да стане с алиенация , а точно както си споменал с примера за възрожденците , хъшовете , Ботев , Каравелов... С непрестанно , активно влияние върху политическия , културния , социалния живот в Родината. Това че първата вълна , първия опит за такова влияние по времето на Царя , се провали , не значи че трябва да не се опитва отново и отново. 2,5 милиона българи зад граница са достатъчен човешки потенциал за да излъчат лидери , представители , които активно да влияят на живота в България , и да противодействат на Чалгата , Трифоновщината , Тикварията , Опростачването , Мързела и Ленноста... обхванали нацията. Консолидация , а не атомизация. Лечение на чалгализираните , а не соченето им с пръст. Стискане на ръцете между "леви" и "десни" българи /колкото и да е трудно/, в името на оцеляването на нацията. Ясни национални приоритети , вкл. претворяването им в политиката. Така аз виждам мисията на българите зад границата. Девизът на сградата на народното събрание. Народът е такъв какъвто е , матрЯлът ни е такъв. Това трябва да се приеме като даденост , и българите зад граница да се помъчат да "лекуват" заболелия от чалгализация народ. , щото с друг, като алтернатива , не разполагаме.

Напиши коментар