- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 261
- 41
Валентин Хаджийски
С ред публикации от последните години (най-новата, „Ей тамо лодка“, излезе на 4 февруари тук) археологът и публицист Иван Петрински се очерта като един от най-гневните „антизападници“ в българския печат. Професионално, ако и тенденциозно, боравейки с историческия материал, той ни представя съвременните неблагополучия на „Запада“, дължащи се най-вече на разпадането на пазарния фундаментализъм, като резултат на много по-дълбока историческа дефектност. Според него „Западът“ е исторически „комплексиран“ и злонамерен спрямо „Изтока“, а т. нар. „западни“ (всъщност общочовешки) ценности са в най-добрия случай фикции. България и „Западът“ са си дълбоко чужди исторически; членството ни в ЕС, нежелано от българите, е станало по волята на „безродните“ политици, жадни за европейските си „30 сребърника“, и е жалък край на славната някога България.
<p>Да си припомним обаче и <strong><em>истинската</em> „истинска история“</strong>. </p>
<p><strong>Западните ценности</strong></p>
<p>През мразовития януари на съдбоносната 1903 г. четата на войводата Гоце Делчев и поета Пейо Яворов от 30–40 юнаци минала нелегално от България в Турско и – по снежните склонове на Рила, по скованите в ледове разложки полета – слязла в първия си „базов лагер“ в Банско. </p>
<p>„Тук биеше на очи – разказва Яворов в „Хайдушки копнения“ – разликата между протестанти и православни. Евангелистката пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. Банско има 4–5000 жители с голяма част протестанти. Пред вид последните аз бих го кръстил град; гледайки православните – село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнете от старите, като включите и жените. Любознателността им отдавна е прескочила кориците на Библията. Те четат всичко и всяка къща има по няколко книги – „позволени“ на полицата и „непозволени“ из кътищата. Православният обаче е останал селянин като баща си и деда си. Най-често той още смята на ръбуш, пази рогозката навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито по Великден даже. Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа изобщо.“</p>
<p>Не е сигурно дали българинът протестант в Банско е бил по-цивилизован, защото бил станал протестант, всъщност едва преди петдесетина години, или бил станал протестант, защото тъй и тъй си бил цивилизован – но сигурно има някаква връзка. Става дума за откритостта му към света, в това число към модернизиращото западно влияние. Разбира се, съвсем не само протестантите в България в началото на миналия век били цивилизовани, но и у другите цивилизовани българи е била налице откритост към Запада. Много от </p>
<p><strong>„модерните“ ценности у българите от старо време обаче са си автохтонни, </strong></p>
<p>просто предлагат очевиден „структуралистки“ паралел на „западните“. Макс Вебер описа значението на „протестантската етика за духа на капитализма“ в Западна Европа и САЩ; у нас от Възраждането е известна „габровската“ (или „троянската“, по Иван Хаджийски) трудова етика. “Залудо работи – залудо не стой“, „хиляда бода за парá“, никакви излишества – всичко се влага в търговията, защото, както у калвинистите, успехът на предприятието ти доказва, че си предопределен за спасение. Тук е и споделената колективна порядъчност на еснафа, „справедливите“ цени, „справедливите“ лихви. Тук е общинското самоуправление. Понеже „мющерията (клиентът) винаги е прав“, тук е и религиозната търпимост към клиента или доставчика иноверец, стига да е „вярващ“, т.е. да не лъже и да спазва договорите. Много е вероятно тези банчани („банскалии“ е неоправдан с нищо османизъм), които споделяли такива ценности към средата на XIX в., да са приели новопоявилата се евангелистка пропаганда като нещо душевно близко и много различно от фанариотската църква, известна ни от описанията на Иречек и Ботев. </p>
<p><strong>Българските протестанти и лявото</strong></p>
<p>Но не е само „духът на капитализма“. В същото протестантско Банско израсли и двете героични майки на българската левица – баба Парашкева, майката на „героя от Лайпциг“, и баба Елена Вапцарова, майката на световния ни поет, в чийто дом тогава нощували Гоце и Яворов. Колцина от левите ни интелигенти се замислят защо Парашкева и Елена – две обикновени възрастни селски жени – не само възпитали такива синове, но се и държали с такова ненашенско и небабешко достойнство и отвореност по митинги и срещи с големци из Европа? </p>
<p>Това отбелязваше един познат, син и внук на методистки пáстири, както ги наричат, репресирани след девети от комунистите по нареждане на Сталин като „английски шпиони“. Методистите впрочем са типична английска работническа църква – често, макар не винаги, с леви или прогресивни убеждения. На многолюден митинг в Париж баба Парашкева, застанала до Ромен Ролан, пламенно отсякла: „Син ми е колективист, но не е разбойник!”.</p>
<p>Вапцаров постави България на менталната карта на света, направи света разбираем и близък за българина. От „онзи див копнеж по Филипините“ е само една крачка до „Испания... сега за мен си ти съдба“, „светът е наш“, „тоз приятел от ланкаширските котли“, „един работник от Тексас“... Това е времето на машините, морски и въздушни, на радиото и киното, на мизерията на Голямата депресия, на прогресивните социални идеи – „Имам ли аз, то значи да има за теб“ – и на единството на България с Европа и света. Поезията на Вапцаров от цялата българска литература е и най-разбираема, и най-податлива на мигновена самоидентификация за днешните български ученици емигранти в САЩ – знам го като техен учител. Те са деца, израсли в Ню Йорк със слушалки в ушите и смартфони в ръка. </p>
<p>Логично е впрочем, като бедна европейска страна със силна егалитарна традиция, България да присъства в Европа главно чрез лявото – така е от Ботев и Парижката комуна до днес.<strong> </strong>По-логично е човек от БСП, каквъвто и да е и той, и партията му сама по себе си, да председателства ПЕС, а не човек от ГЕРБ да председателства ЕНП. Българската десница засега регистрира европейско присъствие на равнище „Румяна Желева“ и комай е справедливо. Генезисът на българската левица е изцяло европейски: преди Октомврийската революция тесняците са най-русофобската партия в Народното събрание. Има определено място за смислено българско участие и в започващата преориентация на ЕС наляво. </p>
<p><strong>Корените на „протестантството“ като модерно светоотношение обаче се откриват и в средновековна България </strong></p>
<p>В 1934 г. Иван Шишманов пише: „Ние, българите, които играем днес в историята на културата само една рецептивна роля, можем… да отбележим с известна гордост, че сме едни от първите, които повдигнахме в Европа въпроса за една реформа в църквата върху строгите принципи на евангелието. Нашето богомилство, което ние и днес не ценим достатъчно, представя един от най-сериозните и ранните протести против отдалечението на църквата от простите принципи на първобитното християнство. Нашите богомили са, така да кажем, първите протестанти в Европа – не защото поп Богомил предшества с няколко века Виклефа (Wycliffe – б.м.), Хуса и Лутера, а защото неговото учение се пренесе рано и на Запад и намери благоприятна почва не само в Италия, особено в Ломбардия, но и във Франция (в Прованс)... Белгия, Холандия и в долината на Рейн (Мец, Страсбург, Кьолн, Бон, Трийр и прочие), па дори и в Англия.”</p>
<p>Свидетел съм на превратностите в преобладаващото учено отношение към богомилството у нас и преди, и след 1989 г. Сега има индикации, че махалото пак се люшва наляво, както виждаме от достъпния в интернет автореферат на дисертация на Ерика Лазарова от 2013 г. с подробна библиография. Общоизвестно е, че учението на богомило-катарите, особено хуманистичните му елементи, протестът му против социалното неравенство, се възприема ентусиазирано от някои от най-напредничавите общества в Западна Европа по това време – в днешна Северна Италия, Южна Франция и отвъд, дето се ражда тъкмо тогава време градското общинско самоуправление и – не без еретическото влияние – и трубадурската поезия с култа към прекрасната дама. Откриват се богомило-катарски влияния и у хуманиста св. Франциск от Асизи, чието име си избра днешният прогресивен итало-аржентински папа. Това, което ни е най-важно сега, е, че </p>
<p><strong>в X–XIII в., въпреки Петрински, явно е имало много интензивни – макар напълно неофициални – човешки връзки между България и Западна Европа. </strong></p>
<p>И преди, но особено след Великата схизма между Рим и Цариград в 1054 г. Широкото разпространение на ереста по пътя Видин или Охрид – Босна – Дубровник – Славония – Конкорецо (Милано) – Баньоло – Виченца – Тревизано – Флоренция – Сполето – Алби – Тулуза и по-нататък личи и от многобройните останки от българското народностно име в местните фамилни имена (търсенето на имената Bulgarelli, Burgarelli, Bulgarini или Bulgari в Гугъл дава милиони резултати), и в местната топонимия. А Петрински твърди, че „в цялото си досегашно историческо развитие България и Западът никога не са били не само в една лодка, но на един бряг“!</p>
<p>Имало е идейно единство, силни духовни, организационни и лични връзки (поновому – мрежи, networks) между българите и жителите на Ломбардия, Окситания, дори на Арагон и на Рейн. На запад отивали и миряни, търговци и занаятчии, и „съвършени“, странстващи пеша проповедници – люде “прогресивни”, одухотворени, интересуващи се страстно от идеи, чели и носили в торбите си книги. Местните ги различавали рязко от „фарисеите“ на официалната църква и особено от невежите и корумпирани селски свещеници. </p>
<p>България някога била управлявана от изключително образован и визионерски елит. Налагането на българската азбука – кирилицата, създадена в Преславската книжовна школа по указание на Симеон, на преславския книжовен език, по-късно също получил название български, разпространението им по напълно мирен начин върху огромна територия, сравнима дори с тази на разпространението на испанския (кастилски) език с много насилие в Новия свят, са изключителни събития в историята на България и на света. И това не е било възможно без интензивни човешки контакти между България и Русия в X–XV в. Многолюдни човешки потоци са текли от България и на северозапад, и на североизток. Непреодолими граници за търсещия човек е нямало. </p>
<p><strong>Определението на „Запада“ </strong></p>
<p>у Петрински като земите на запад от Чърчиловата „желязна завеса от Шчечин до Триест“ (авторът славянофил би могъл да употреби и славянското име на последния град – Тръст), плюс в най-ново време – и Северна Америка без Мексико, е модернизиращо и конюнктурно-политическо, а не географско и културно-историческо. Тази линия например оставя в „Изтока“ и някогашните столици на Свещената римска империя – Виена и Прага, както и повечето от Скандинавия. По живописния израз на съвременен френски географ Европа е само един малък полуостров на задницата на Азия – полуостров, стесняващ се фуниеобразно на запад и „прищъпнат“ в три все по-тесни „провлака“: „руския“ от Калининград до Одеса, „немския“ от Щетин до Триест и „френския“ от Биариц до Перпинян. </p>
<p>Териториалното и човешко единство на „полуострова“ от изток на запад и от север на юг през цялата му известна история са несъмнени. Наред с историята и езикознанието, също и по-нови дисциплини като популационната генетика след Кавали-Сфорца, а също философията на историята след Джаред Даймънд не оставиха никакви шансове на строителите на „железни завеси“. Да вземем само общите индоевропейски корени на езиците ни: вѝдя и video, луча и luce, брат(ръ) и brother, свекър и suegro, <em>гълѫбъ (старобълг. произношение </em>галомба<em>) и columbus,</em><span style="font-family:times"> </span>овца и oveja... Географското eдинство на Средиземноморието с неговите разклонения до Черно море, единството на Балтийско море, на Дунавския басейн или басейна на Елба са очевидни. В какъв смисъл Любек и Данциг, два „свободни ханзейски“ града, са от двете страни на някаква си „желязна завеса“? Или Венеция и средновековната „Албания Вéнета“ по източния бряг на Адриатика? </p>
<p>В средновековна и нова Европа е имало и има, наистина, много невидими „завеси“ на разни места – между географски региони, страни, различни части на една страна, между езикови семейства и разновидности на християнството, но </p>
<p><strong>никоя вътрешноевропейска „завеса“ не е била нито желязна, нито вечна. </strong></p>
<p>Рейнският католик Конрад Аденауер например казвал, че всеки път, колчем влакът минел Елба (на път от Кьолн за Берлин), получавал „сърцетуп“. „Прусакът е славянин, забравил кой е дядо му.“ Има завеса между „Лега Норд“ (Севера) и Медзоджорно (Юга) на Италия. Алпите поне доскоро бяха традиционна завеса за американския турист – между „цивилизованите страни“ от север и там, дето „тоалетните са дупка в земята“. Завеса имало и между Северна и Южна Европа изобщо – нали у Шекспир почти няма злодей, който да не е италианец. Възмущението на консервативния север от езическия блясък, величие и злодейство на италианския ренесанс, от богатите църкви, разкошно нагизденото жречество и търговията с индулгенции, от папите предприемачи със светско име Медичи и Борджия, чиито козни правдиво описал Макиавели, запалило огъня на Реформацията.</p>
<p>Сериозна била завесата между католическа и православна Европа, но и тя не е била вечна – в IХ в. при св. Кирил още я нямало, папата благословил славянските книги. Великата схизма от 1054 г. стигнала кулминацията си чак в разграбването на Константинопол от латините 1201 г. Цариград предпочел по-късно „турска чалма пред папска тиара“, но съдбата му през 1201 г. не била по-различна от съдбата на Милано в 1162 г. в ръцете на съседните италиански градове и най-вече Павѝя, или на Рим в 1527 г. в ръцете на свещения римски император Карл V. Враждата между поляци и руси не била по-различна, отколкото между немци и поляци, французи и немци, англичани и французи.</p>
<p><strong>В XIII–XIV в. България поддържа твърде оживени търговски, културни и политически връзки и на Черно море с италианските морски републики, </strong></p>
<p>и по суша с Дубровник,<strong> </strong>и активна дипломация с католическите си съседи. А и преминаващите пред българска територия кръстоносни походи са поддържали интензивни човешките контакти, при това без да се създаде у българите (за разлика от източните славяни) враждебност към „латините“. </p>
<p> </p>
<p>И след падането под османците българските елити поддържат връзки със Запада, българите взимат активно участие в усилията на папството и Венеция да отблъснат османците от Балканите, особено в похода на полско-унгарския Владислав III и битката на народите при Варна в 1444 г., последното голямо сражение в историята на кръстоносните походи в Европа изобщо. Заедно с младия крал при Варна пада и папският легат Джулиано Чезарини, един от най-забележителните ренесанови дипломати. </p>
<p><strong>Не случайно българската епическа песен се обогатява в XV в. с редица „западни“ юнаци: </strong></p>
<p>Янкула войвода (с прототип трансилванския воевода Янош Хунияди), Секула детенце (племенникът му Янош Секей), Филип Маджарин (италианският кондотиер Пипо Спано) и др., събирателните образи на Гърче-латинче, на девойките юнаци – Латинка девойка, или пък Маджарка, Немъчка, Арватка девойка. Останали са и местни гагаузки топоними от театъра на Варненската битка, свързани с „франките“ и „латинците“ – селата Голяма и Малка Франга, морското заливче Френклиман, местността Латин, дето се намира и Аладжа манастир, както и местното гагаузко вярване за Имри-поп или Рим-папа – митично същество, обитаващо катакомбите на тоя манастир. </p>
<p><strong>Ромейското владичество в България от XI в. насетне я обрича на относително откъсване от Запада и задълбочаващо се изоставане </strong></p>
<p>от него: в XII–XIII в. Западна Европа изпревари ромейското царство в цивилизационното си развитие – свободни градове, университети, готика, трубадурска поезия, школска философия, църковни реформи, кръстоносни походи, подготвят почвата за Великите географски открития, и най-важното – непрекъснато и охотно учене от по-знаещите, било то ромеи, евреи, араби или по-далечни азиатци, и все по-рационално, практическо отношение към света. </p>
<p>Едно от основните измерения на изпреварването е морската търговия и свързаните с нея занаяти, природни науки, географски представи, финанси, практически хитрини и международна отраканост. Малко след разграбването на Цариград се появяват първите истински географски карти (не фантасмагоричните в романа „Баудолино“ на Умберто Еко, по които търсят приказната земя на „презвитер Йоан“), като „Карта Пизана“, на които, разбира се, са изобразени от самото начало и нашите черноморски градове. Венецианецът Марко Поло стига по суша до „Катай“, сетне генуезецът Кристофоро Коломбо, на служба у арагонския крал, се озовава по море в истинския Нов свят. </p>
<p>Рационалността и отракаността на генуезците, които спасяват семейството на Никита Хониат в „Баудолино“, контрастира с ирационалността и на другите „латини“, и на ромеите. </p>
<p>За различията на западната и източната църква по това време пише Христо Гандев в „Българската народност през XV век“ (достъпна в интернет): „Църквата, ръководена от римските папи, преживявала от XIII век нататък… развитие с обществено мобилизиращ и организиращ характер. Тя създавала и подкрепяла живо различни монашески ордени, всеки със свой профил в областта на стопанството, школското дело, религиозното възпитание, науката в университетите, политиката, благотворителността и пр. Всички споменати дейности били насочени обществено, съзидателно... Западната църква ревностно създавала и поддържала редом с владетелите университети. От началото на XIII век нататък техният брой в Западна и Средна Европа растял... </p>
<p><strong>И така, искаха ли българите да влязат в ЕС? </strong></p>
<p>„Мен не са ме питали – пише Петрински, – а и никой от вас, сигурен съм, не е бил питан дали бихме искали, моля, да се качим в [лодката на Запада].“ Не знам за другите, но аз – и няколко поколения български интелигенти преди мене (университетите в САЩ ти задават при кандидатстване и въпроса кое поколение възпитаник на колеж в семейството си ще си, и децата ми пишеха гузно – „пето“) – сме възпитани, покрай другото, и във възхищение от „културна Европа“. В това, разбира се, се включва и руската класическа и модерна култура – неделима част от „Европа“. Цялата новобългарска култура е ориентирана към „Европа“. Народният ни поет Вазов нарича „Епопеята на забравените“ – „реминисценции от Юго“. Националният ни роман „Под игото“ е написан под влиянието на френския романтизъм, Юго, Дюма и Йожен Сю – моето поколение пък се формира в ерата на рока, особено английския от началото на 70-те години. Масовият българин и при социализма пък живееше в света на „Барса“, „Юнайтед“, калчото и Бундеслигата. </p>
<p>Помня посещението на Митеран в СУ през януари 1989 г. – там просто вреше и кипеше, навсякъде из претъпканите коридори и стълбища го следваха гръмки аплодисменти. Помня създаването на движение „Път към Европа“ пак в СУ, през декември 1989 г., където се събраха комунисти реформатори, дисиденти и много безпартийни хлапета като мене, и всички ентусиазирано искаха „България в Европа“. Проф. Петър-Емил Митев от катедрата на 65-а зала призова Алеко Константинов като българина европеец, пръв видял окаяната ни действителност с европейски очи. Помня, зад него на трибуната се въртяха Андрей Райчев и Иван Кръстев. В 1989 г. изобщо не си спомням някого от нашия кръг приятели и познати – студенти, аспиранти и млади научни работници от СУ, БАН и Студентския град – който да не беше заразен от еврофилство и желанието България час по-скоро да стане част от тази бленувана „Европа“, която свързвахме почти единствено с ЕО–ЕС. </p>
<p><strong>„В</strong> <strong>тая лодка [ЕС] ни набутаха безродниците от политическата ни класа“,</strong></p>
<p>пише Петрински. Наистина, България е егалитарно, селско-плебейско общество, което не търпи „издатини, не може да излъчва „естествени“ елити. И колко си е патила от това, в това число от 2009 до 2013 г., начело с поредния човек от народа. Вината за това положение се пада най-вече на османското иго, когато бяха унищожени българската държавност и професионална интелигенция, та българинът и до днес по навик мрази държавата си – а и тя май него – защото още му е чужда, „поганска“, служителите ѝ са „еничари“ и „безродници“. Българинът, живеещ при демокрацията вече четвърт век, още не ще да носи отговорност за политическия си избор – или пък за „ходенето си за гъби“. Българинът не е и (поне духовно, ако не битово) религиозен, защото векове е бил плячка на фанариотските пастири-вълци на Иречек. </p>
<p>Фактите обаче са, че в България мнозинството в началото на прехода искаше ЕС, имаше и трудно постигнат с времето национален консенсус за ЕС на парламентарните партии, поне на думи, макар че в действителност голяма част от „управниците“ вляво и от лявата интелигенция, както си спомняме, упорито не искаха ЕС. Народът – особено по-съзнателната му и напредничава част – искаше ЕС – поне преди катастрофата, наречена „масова приватизация“, която коренно обърна представите му – защото знаеше, че без Европа – без постоянния ѝ натиск и в процеса на присъединяване, но много по-важно – след приемането – истинска промяна у нас не може да има. </p>
<p>Така е и досега. Виждаме например как българските медии – всичките – дружно премълчават или омаловажават и замъгляват ясната констатация в доклада на ЕК от миналата седмица, че България си остава твърдо на последно място в ЕС по свобода на печата. Концентрацията на собствеността на медиите, липсата на прозрачност на финансирането и редакционна независимост, зависимостта им от държавата за рекламни приходи, самоцензурирането на журналистите под корпоративен и политически натиск, както и ниската култура и цинизмът превръщат българските медии в клоака. Това е добре известно на всички, но нежеланието нещата да се променят е почти пълно. А много пъти във връзка с медийния феномен „Борисов“ и миналогодишните протести за връщането на Борисов на власт се съгласихме, че без свободни и качествени медии добре работеща демокрация е невъзможна. </p>
<p><strong>Най-ценното, което сме постигнали за четвърт век посткомунистическо развитие, е членството ни в ЕС. </strong></p>
<p>Само по себе си то значи много и за нас, но и за образа ни в света – и в Европа, и извън нея. Като българин в Америка мога сега да отрежа всекиго – „България е в ЕС“. Точка. Да не говорим, като приказваш с китайци, индийци, индонезийци или латиноамериканци. За тях, а и за повечето американци впрочем, няма особена разлика между България, Гърция, Португалия, Ирландия, Испания... и дори Италия, Франция и Германия. Всичко е „Европа“. ЕС е също най-ценното, което самата Европа постигна за себе си след Втората световна война и което предизвика щастлив обрат в трагичната история на континента. </p>
<p><strong>ЕС е жизненонеобходим и на Европа, и на България, която има освен това и шанса да бъде мост между ЕС и Русия, </strong></p>
<p>която заради размерите и амбициите си сигурно няма никога стане член на ЕС. Мъките по „хармонизацията“ на България с ЕС няма да траят вечно – младите ударно се сближават душевно и телесно. След едно поколение няма да се помни, че България някога е била в друг, враждебен на „Европа“ политически и икономически лагер, да не говорим, че по-отдавна е била и в друга религиозна и културна (византийска) сфера. В Европа утре може би ще живеят само 3–4% от хората на земята, а засега още са 10%, докато в началото на миналия век са били 25%, а заедно със Северна Америка – близо една трета от човечеството, като само САЩ в 1945 г. давал над 50% от световния БВП. Контекстът на „европейскостта“ обаче все повече ще се задава от неевропейците – на колко части да се делят тия останали 3–4 процента европейци и защо? </p>
<p><strong>Голямо историческо нещастие за всички европейци</strong><strong> обаче бе, че присъединяването ни към ЕС стана при господството на пазарния фундаментализъм. </strong></p>
<p>Той носи главната вина и за кастовия, мандарински характер на брюкселската бюрокрация, и особено за провала на еврото като типичен пазарно-фундаменталистки проект в условията на криза на търсенето, и за многолетната зловредна пропаганда против социалната държава, за което вече сме говорили. Депресията в европериферията, безработицата, деиндустриализацията, обедняването са причината за подивяването на много европейци, в това число и на българите, и за успехите на крайните националисти. Нужни са бързи спасителни действия на общоевропейско равнище. Защото тази Европа, която в 1989 г. всички толкова харесвахме, бе продукт на съвсем друго време и условия – накратко, </p>
<p><strong>тази добра Европа бе продукт на Америка от времето на Ню Дийл-а. </strong></p>
<p>Без Америка на Ню Дийл-а Европа щеше или да остане в положението си от декември 1941 г., „обединена“ от Хитлер в „крепост Европа“ (Festung Europa), или след време да бъде прегазена от Сталин, или да бъде някак поделена между двамата. В България обаче този прост факт е все още напълно неизвестен и неразбираем и това трябва да се промени. Разбира се, голямо значение за възникването на „добрата Европа“ след Втората световна война имаше и СССР. </p>
<p>Характерно е, че</p>
<p><strong> „антизападниците“ нямат никаква позитивна идея с какво да заменим ЕС. </strong></p>
<p>„Славянофилството“ („панславизмът“) и „православието“ в политическо отношение са празни думи, в които никой не вярва. Празни думи, разбира се, са и неоосманизмът, и пантюркизмът, а за „пангерманизъм“ и „панроманизъм“ дори не се и чува. Чува се още само за политическия ислям. Възраждането на стария СССР и неговия блок също е нещо, което не се желае от никого, дори в Кремъл. И Путин след всичките си неочаквани дипломатически победи над объркания Запад, въпреки съюза си с големите неевропейски сили</p>
<p><strong>няма никаква стратегическа идея за Русия, различна от развитието ѝ по „европейски“. </strong></p>
<p>Защото Русия е европейска страна, наистина с по-особена география и история, но възникнала в Европа, на пътя „от викингите до гърците“ („из варяг в греки“). Името „Рус“ евентуално може и да не е скандинавско, но руският обичай да се обръщат учтиво по лично и бащино име („по имени-отчеству“) е без съмнение скандинавски. Руската висока култура е изцяло европейска, оплодена от няколковековно тясно сближение на руските елити със западноевропейската култура; Русия и днес е велика европейска културна сила, както видяхме и на откриването на олимпиадата в Сочи – и постоянно се убеждаваме от репертора на нюйоркската опера и филхармония и експозициите на музеите, да не говорим за литературата.</p>
<p>Русия безспорно е и „евразийска“, но не по-„евразийска“, отколкото Америка е „евроафриканска“ или „евролатиноамериканска“. Европеизацията на Русия след Петър Велики е и „автохтонен“ процес, реформиращ местните византийско-ордински традиции, без да ги премахва – автохтонен в по-голяма степен, отколкото в Япония след революцията Мейджи. Дистанцията на Русия от Западна Европа в културно отношение не е много по-различна от тази на балканците, а и на англичаните, че и на немските „почвеници“, за които Берлин бил „бащиния на евреите“. Както русите отиват от Петербург в „Европа“ на бани в Карлови Вари, тъй и българите отиват в „Европа“ на опера във Виена, англичаните – в „Европа“ на уикенд в Париж. </p>
<p>И в самата германо-романска Европа има останали „джобове“ на неразвитост и провинциална изолираност. И френският, и немският провинциализъм все още са стъписващи за космополитния англичанин или американец. Истинското обединение на Европа – с истинска централна банка, с фискален съюз, с общ „план Маршал“ за развитие и на най-затънтените региони – тепърва предстои, но сегашният ЕС е подход към него. </p>
<p>Украинската криза, на която подробно се спира Петрински като аргумент за антизападничеството си, се дължеше на извънредно злополучно съчетание на проблемите на вътрешното развитие на страната след 1991 г. с ред субективни грешки и на Киев, и на ЕС, и на САЩ, и на Москва. Недоволството на украинците на майдана беше от същата кръвна група като това на българите през февруари 2013 г., а развитието на протеста към насилие по-късно приличаше на българските летни протести. Културните различия между едната Украйна, която е неделима част от историческа Русия и от постсъветското пространство, и другата Украйна, бившата австроунгарска и полска територия, която не е част от постсъветското пространство, макар някога и да е била част от историческа Русия, са реалност, усложнена от наличието на юг и на историческата Новорусия, заселена и с украинци в по-ново време и подарена на Украйна от СССР в най-ново време. </p>
<p>Идеята на Брюксел за налагане на Украйна на избор „или–или“ между асоциирането с ЕС или Русия беше грешна и губеща, както и налагането от Кремъл на такъв избор между Митническия съюз и асоциирането с ЕС. Грешна и анахронична е в общи линии и политиката на Обама в целия регион, както и друг път сме се съгласявали – но и Брюксел, и Вашингтон, и Москва могат и трябва постепенно да се коригират. Нали всички сме в една лодка. </p>
<p><strong>Две думи за емиграцията</strong></p>
<p>Петрински пише за над двата милиона български емигранти на Запад със смесица от съжаление за тежката им участ и скрито пренебрежение. Но нали и в най-славното българско време – последните десетилетия на османското иго, а частично и след това – образованият елит на българите бил главно в емиграция? </p>
<p>В странство са написани „Горски пътник“ и „Българи от старо време“, „Хаджи Димитър“ и „Под игото“, създадени са легиите и БРЦК, Книжевното дружество (БАН) и българският печат, там са израсли и българските тежки търговци, спомоществователи на българската култура.</p>
<p>Българските възрожденци били хора с голям международен опит, въртели дела по света, говорили и писали на различни езици (например Л. Каравелов – на три), били добре запознати с другите народи и разбирали добре мястото на българите сред тях и с доброто, и с лошото. Многоезичието, впрочем, показва Джаред Даймънд, било типично и за човека от предмодерния свят, както е и сега в постмодерния свят на миграция и професионален номадизъм. Едноезичието, за съжаление владеещо и сковаващо умовете на българите през последния век, е по-скоро историческо изключение от ранната епоха на модерната национална държава.</p>
<p>За много образовани емигранти емиграцията не е само икономически въпрос – да живеят по-осигурено и децата им да имат шанс за кариерно развитие, а и културен въпрос. Някои от тях искат също децата им да растат в по-цивилизовано общество със споделени публични ценности, поне минимум справедливост, солидарност, достойнство, просветеност и рационалност, с лесен достъп до обективна информация и високи културни ценности, с възможности и за социална и духовна реализация, освен за материална и кариерна. Повечето емигранти на Запад вярват в силите си, както сигурно са вярвали и преди в България; хората, свикнали с номенклатурни привилегии, не стават за емигранти. Аналогично, здравите семейства в емиграция оцеляват и процъфтяват, нездравите се разпадат. Емиграцията е сурова Дарвинова среда.<br />
<br />
От друга страна, светът на мутрите и чалгата, боковщината, цецовщината и сидеровщината, на помиярите и боклуците из междублоковите пространства, на подпетените обувки на черджето пред вратата и на домашното насилие, на дебилните тв водещи и боклучавата жълта преса, бълващи омраза и цинизъм, на фиксацията в „имотеца“ и липсата на достойство, на шльокавицата и бахура, на пушенето по кръчмите, кухните и в тоалетните – с вързана с тел за вратата празна консервена кутия за фасове – тоя свят някак си не е достатъчно примамлив за такива емигранти като място, дето да растат децата им.<br />
<br />
В същото време родината – хората, културата, историята, та дори ландшафтът – никога не е преставала да живее в сърцата на такива емигранти. Много от тях отделят много време, сили и средства за читалищна, училищна и друга културно-просветна дейност. Коя от двете Българии, вътрешната или външната, ще излезе по-истинската, коя ли ще остане по-дълго? Надявам се – и двете заедно, и то в атмосфера на взаимно уважение. Засега обаче българската държава води на „гражданското общество“ в България по зрелостта си по отношение на емигрантите с няколко обиколки.</p>
