- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 488
- 23
Театърът на абсурда няма почивен ден. В Европа дрънкат оръжие, но масово антивоенно движение няма. Европейските маси наместо това протестират срещу имигрантите от Близкия изток и Африка – бежанци от западната агресия там. Българските управници – нелегитимни, заграбили властта – ни тласкат в нарушение на конституцията към абсурдна, потенциално и смъртоносна конфронтация с Русия, но българите нехаят, заети с антицигански протести и антигей негодувания.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53190_ws5O257HPiJQwXPHkBzi1f9mZOzMlq.jpg" style="height:413px; width:620px" /></p>
<p> </p>
<p>Прогресивната общественост в Америка ликува – върховният съд основателно защити гей брака, Обамакеър и социалните жилища; „бунтовното знаме“ (<em>rebel flag</em>) на Юга, расистки символ, вече няма да се вее публично. Но това не среща грам симпатия у българската левица, която чува само, че Джон Кери ще натиска съюзника си България да признае гей брака – но не и по-важния си съюзник Саудитска Арабия, дето хомосексуализмът се наказва с обезглавяване. Американската левица, общо взето, продължава да нехае за истината за украинската катастрофа и оставя на религиозната и консервативната десница да бранят Путин, който се оказа световен лидер на съпротивата срещу имперския диктат на „единия процент“ – и реално най-важен съюзник на прогресивна Америка. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53190_KjQRsSPE0lobZlGKtdRlO4dHqP9DWc.png" style="height:373px; width:560px" /></p>
<p> </p>
<p>Как да се обедини прогресивният свят, как всички леви да си разлепят очите, да прогледнат: да видят бялото – бяло, черното – черно? Цялата гигантска мощ на корпоративната пропаганда не го допуска. Истински публичен разговор не се разрешава. Ако го разрешат, кой в САЩ ще гласува за републиканците, кой в България ще гласува за ГЕРБ? Положителни събития като свалянето на <em>rebel flag</em> от административните сгради в американския Юг се раздухват, само и само за да се отклони разговорът от масовото притежаване на оръжие – истинския проблем при масовите убийства. Гейпарадът и „политиката на идентичността“ се потенцират, за да се замете под килимчето социалният протест, класовата политика.</p>
<p>Тактиката работи отлично – българските медии се пълнят с левичарски клетви срещу гейпарада, защото не е парад и на бедните, болните, старците, всички страдащи. Те са наистина много повече от гейовете. Но кой ни пречи да имаме мощна работническа манифестация на първи май или общонароден празник на ветераните? Виж, „парад на гордостта“ на бедните и болните не мога да си представя – за тях трябва не парад, а индустриална политика за пълна заетост, социални грижи, профилактика и достъпно всенародно здравеопазване.</p>
<p><strong>Българският Джулай е без глава</strong></p>
<p>Гледах с радост и надежда в едноименния филм на Кирил Станков – тъкмо по времето на февруарските величави, безглави народни протести – как три момичета въстанаха и се справиха възхитително с едни мутри. И офейкаха на свобода с мутренския джип в съседна Мангалия. Но то било на уж – скоро след това хората, харесали филма, дори играли в него, легнаха на жълтите павета в нов Джулай – да връщат мутрите на власт! Софийският седесарски недоджулай – същата crowd (публика) от филма „Голямото нощно къпане“ на Бинка Желязкова (1980) с Обломовските терзания на столичната „художествено-творческа“ придворна номенклатура. Дали старобуржоазни или партийни нувориши – а към 1980 г. двете касти вече бяха се изпоженили помежду си – българските елити бяха и са еднакво, по чокойски, класово непроницаеми. </p>
<p>Коя е основната разлика между „Голямото нощно къпане“ и излезлия същата година филм на Милош Форман „Коса“ (по едноименния по-стар бродуейски мюзикъл, смятан тук единодушно за много по-добър от филма)? Освен, разбира се, смайващата културна продуктивност на хората във втория – на фона на мозъчната мъртвина на първия? Разликата е преди всичко класова: у нас Джулаят е корекомски – с бонове, които се раздават от разпределителя на ЦК. Едно време на БКП, сега на ГЕРБ. В „Коса“ виждаме импровизирана театрална трупа от низините: Бъргър – от еснафско-работническо семейство (с баща фен на „Локо“, от „Надежда“ или „Свобода“); Буковски – „реднек“ (по старософийски – „селинджър“), говедарче от прашното степно ранчо; Джийни, която не е сигурна от кого е бременна – от Канзас; Хъд – „мангал“ от Харлем (Факултета). Самопоканват се за фън на партито на богаташите – също донякъде приблизителен еквивалент на номенклатурното джамборе в „Голямото нощно къпане“, или нещо като „марината“ на Диневи, но тук са със синя кръв – скандализират/омайват ги, показват колко са по-готини. И богатата, уаспи ювенилна блондинка Шийла избира свободата и литва с тях с таратайката кабриолет през пустинята към казармата на любимия, и пее утринна любовна песен. Ето истинския Джулай за по-малко от три минути:</p>
<p><a href="https://www.youtube.com/watch?v=Rn_5qRYXGF4" style="line-height: 1.6em;">https://www.youtube.com/watch?v=Rn_5qRYXGF4</a></p>
<p>Какво е Джулаят за сегашните млади, които се тълпят по Камен бряг и навсякъде, вече и в Тутракан, с по някой рок пенсионер от „Юрая“? За края на учебната година на нашето неделно училище „Гергана“ в Ню Йорк родителите на децата ни заведоха на Джулай – палатки в горите на Апалачите и на pool party на вилата на наши родители. Събрахме се към една трета от състава на училището, или 90-ина деца и възрастни. Стана страхотно, по американски сърдечно – без мерене на бицепси. Палатките бяха нещо отдавна забравено от ученическите ми години и казармата, но въздушните легла с вградена помпа много повишават комфорта. Направихме си вечерта дискотека с караоке и фойерверки.</p>
<p>С интерес наблюдавах разликата между нашето поколение – израсло от отделенията почти до края на гимназията в 70-те години – и младите родители, расли след 1989 г. За нас „интонационен фон“ е и си остава западната рок музика. Бях свалил доста караоке видеоклипчета от Ютюб – на „Бийтълс“, „Стоунс“, „Зепелин“, „Флойд“, <em>CCR</em>, <em>The Doors</em>, Боб Дилън, Пол Саймън, „Пърпъл“ и самия „Джулай“, да ги пеем, но младите не ги знаят наизуст – или изобщо не ги знаят, пускат си диско, но най-вече български поп – половината известен и на нас, другата половина – неизвестен, нов. Бррр... ние сме 20 години в Америка и явно последното българско поколение, израсло с блуса, както и с руския език. След нас – потоп... Във всеки случай бъдещата българска контракултура явно няма да е свързана с рок музиката.</p>
<p><strong>Какво беше Джулаят и за самите нас, разбирахме ли смисъла на тогавашните си пориви?</strong></p>
<p>Покрай другото (лятна бригада на село, свободна любов с пораснала кака от горните класове, каквито упойващи вещества се намираха в селския хоремаг – ром „Златна котва“, „Стюардеса“... – под звуците на „Пърпъл“ и „Юрая“ от хърхорещ полски касетофон) винаги съм усещал в него и силна струя античалга порядъчност, идеализъм и екологическа романтика; интелектуално предизвикателство; озаряващо душата като като с бенгалски огън вдъхновение; жив интерес и отвореност към света... Вапцаров, най-големият варненски и български морски поет, казва почти всичко с „ти помниш ли морето и машините... и онзи див копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста“.</p>
<p>Варненци обогатиха новобългарската <em>underground</em> антропология с две дати – Джулая и втори февруари, българския клоунски гейпарад, на който, както и сега в Ню Йорк, не ходят само гейовете, а и другите – карнавал на свободата, пъстротата, търпимостта. „Локусът“ на двата празника в началото беше старият каменен вълнолом – космическа антена, опната към Филипините и Фамагуста.</p>
<p>И двата празника са със стари корени: втори февруари е въяшкият ден на мъжката челяд, сигурно с древен произход; може да помни нещо и от римските Луперкалии, и от баните на римския Одесус. Археологът Павел Георгиев описа Варна като хилядолетно огнище на цивилизацията, което и в двата си отдалечени с хилядолетия периода на разцвет („археологическата култура Варна“ от V–ІV хилядолетие пр.н.е. – цивилизационният връх на „стара Европа“ преди индоевропейците, и „култура Варна“ от V–VІ в.н.е. – основата на културните феномени на Плиска и Преслав от ІХ и Х в.) ляга в основата на нов тип отношения тъкмо във фази на упадък. Сега, изглежда, сме във фаза на терминален упадък.</p>
<p>Джулаят се родее със старите езически празници около лятното слънцестоене, в ново време – и от слънцепоклонничеството на Дънов, посрещал с първия варненски кръжец за духовно възраждане слънцето на Изгрева, по „нашенски“ – Ташлъ тепе на Франгата, на бабите по мое време, които пред изгрев се сбираха на „Малкото казино“ да дишат „йодни пари“, да попеят бодро и се поразкършат, да се наплискат и налеят стомничките с гореща минерална вода с хтоничен серен аромат на преварени яйца. След 9 септември много популярен беше празникът на ВМФ – корабите нощуваха на рейда с илюминации, мнозина спяха по поляните в Морската градина да си запазят хубави места за парада на сутринта. В Сентрал Парк в Ню Йорк също съм виждал спящи хора на опашка за безплатни билети за мюзикъла „Коса“ в летния театър „Делакорт“ – хипи катун от патагонски спални чували и хималайски палатки.</p>
<p>Джулая се появи скоро след излизането на песента на „Юрая“ – иначе една от най-бутафорните, лигави лондонски рок банди – в 1971 г., която, както сега разбирам, материализира очарованието ни от малко познатия и недотам разбираем, но от това още по-вълнуващ и притегателен образ на американската „контракултура“ от края на 60-те години. Винаги, от детството, силно ме е интересувало как да се провокира у множеството рефлексът към по-висока духовност, който винаги съм усещал, че го има, но спи сън дълбок. Това се е питал и американският възпитаник и варненец Дънов и то е ключов въпрос на нашето оцеляване като етнос – независимо дали в сегашната територия, или като бъдещ мрежов етнос.</p>
<p><strong>„Контракултурата“ (наречена така от Т. Рошак в 1969 г.) е именно „контра“</strong></p>
<p>“For the times, they are a-changin’.” В тогавашното АОНСУ имаше умни хора, пишеха интересни книги за илюзиите на младежката контракултура. Как без пролетариата с революционния авангард не може капитализмът да се промени. Всъщност контракултурното движение реално доведе и до постепенно подобряване на нравите в много области, до много радикални обществени промени.</p>
<p>Но все пак на какво точно е „контрата“? В Америка от 60-те години имаше силен растеж на народното благосъстояние и оптимизъм, намаляващо икономическо неравенство („войната с бедността“, „великото общество“, Медикеър и Медикейд), масова борба за граждански права, расово и полово равенство, начало на природозащитното движение. Имаше многочислено активно поколение бейби бумъри (общо 70 милиона – най-многобройното и най-образованото в американската история), многочислено поколение студенти, повечето – първи в рода си. Децата за пръв път имаха достъп до тайната на масовото потребление и съкровищата на световната култура.</p>
<p>Младите можеха да си позволят лукса <em>to fool around</em>, да поскитат, поекспериментират – работните места ги чакаха. Тогавашните американски корпорации приличаха повече на съветски републики, отколкото на днешните глобални корпорации, и синдикатите владееха. Сянката на СССР дисциплинираше и вразумяваше капиталистите. В същото време децата презираха квадратните си едномерни родители, израсли в недоимък в Голямата депресия и наблягащи на материалното, имотя. Разпадаше се колониализмът, Третият свят още беше пълен с надежда и излъчваше древна източна мъдрост и африкански ритми. Телевизията ти слагаше всичко това наготово у дома. Предаваха на живо и полетите в космоса. Децата гълтаха научна фантастика и се готвеха да живеят на старини в космически градове под стъклени куполи и да плават с „Комети“ в лунен прах. Обсъждаха пламенно извънземните – като във филмa „Близки срещи от третия вид“ на Ст. Спилбърг и героя на Джак Никълсън в <em>Easy Rider</em>.</p>
<p>Появиха се съвременните хапчета срещу забременяване. Химиците създаваха нови хапчета за смисъл и за мигновено щастие, хапчета за сатори, внезапно просветление. Американците, които и досега повечето нямат паспорти и не са излизали в чужбина, стъпиха боси на „пътя“ на Джак Керуак и Уди Гътри, на скитниците (<em>hobos</em>) по влаковете от старо време, <em>Dharma bums, </em>или пък под Дзен-мотоциклетния тътен на <em>Easy Rider</em>. Популярната музика се давеше в кипежа на нови идеи от смесването на черното и бялото. Доктор Спок учеше младите родители да угаждат на децата си.</p>
<p>Критиците на контракултурата казваха, че най-лошото в нея било себеугаждането, self-indulgence, и стремежът към незабавно утоляване на желанието, <em>instant gratification</em>. Най-тежките критици на рок музиката, левият Теодор Адорно, който предпочита Стравински, и десният Алан Блум, видяха в принципа на <em>instant gratification</em> смъртта на западната култура; Блум прокле и обсебеността на тази музика от секса. Но пък друга основна черта на контракултурата е аскетизмът – доброволното варварство, примитивизмът на селските хипи комуни от любителски тетрални трупи, играещи си на сеитба, без да знаят къде и как, каквито също виждаме във филма <em>Easy Rider</em>. Но все пак много „контра“ неща могат да се кажат ясно какви са.</p>
<p><strong>Обратното на егоизма например е градската или общинна съборност (<em>urban communality</em>), общинното живеене</strong></p>
<p><em>Human be-ins</em> или „човешките обиталища“ в Сан Франциско и в нюйоркския Сентрал Парк, временният хипи град в Уудсток, „Народният парк“ в Бъркли с „Органичната общност“ – това бяха крайни, утопични, анархистки проекти, но духът им живее до днес не само сред децата – във всеки американски хип ресторант, кафе и галерия, във всеки концерт на открито и рок фестивал, всяка хипи художническа колония в някой стар пристанищен склад и всеки бохемски квартал, преди да го джентрифицират (оскъпят и обуржоазят). Хората отиват там да търсят и намират съборност – или поне активно да я имитират.</p>
<p>Обратното на алчността е щедростта; обратното на несправедливостта на капитализма е споделянето. Актьорската трупа на „дигерите“ (по името на английските революционери от XVII в.) от Бъркли раздава безплатно храна на всички. Обратното на консумеризма е аскетизмът, обратното на <em>rat race</em> е неработенето или намирането на работа, която и да не е „интересна“ сама по себе си, дава свобода от стрес и възможност да добиеш уважението на околните. Обратното на кича е „простото живеене“, <em>simple living</em>, обратното на расизма е интересът към „цветните“ народи на Третия свят и културата им, към <em>world music</em> и <em>Jai Guru Deva Om</em>. Обратното на безсмислието е смисълът, който се изгражда активно и в група от съмишленици.</p>
<p>Обратното на чалгата и тъпотията е интелектуализмът. В Америка или другаде в наше време едва ли е имало друг тъй сгъстен период на промени с такава всеобща жажда за интелектуални дискусии и изпробване на алтернативи. Не само интелектуалци участват в дискусиите – както видяхме при евреите и както се случва навсякъде, но не толкова масово и интензивно, и маса обикновени хора опитват публично. Какъв е смисълът на поизводството и потреблението, що е истинското богатство на народите, де е смисълът на труда и свободното време, на общността, на мъжествеността и женствеността, на свободата и себереализацията, кои са ценностите на глобалната култура. Дискусия, оживена от надеждата на осъществимостта – за разлика от също горещите дискусии на руската интелигенция по това време.</p>
<p>Обратното на репресията е освобождението – като във филма „Полет над кукувиче гнездо“. Обратното на язвите на индустриализма е органичният живот, <em>organic life</em>, на филистерската уседналост – <em>dharma </em>номадизмът. Обратното на фабриката и канцеларията е или хипи фермата, или куул компютърната фирма с резедаво-лилаво-оранжево-неонов дизайн и „органично“ име като <em>razorfish</em>, както ще видим по-долу.</p>
<p>Сексуалната свобода значи свободна от класови и расови бариери и предразсъдъци, свобода от фалша на буржоазния брак – т.е. нещо все още възможно, общо взето, само в университета. Означава равноправни, приятелски отношения на жената и мъжа, общо гледане на децата. Но децата изискват дисциплина и колкото може повече еднобрачие, а и без това прекаленото експериментиране със свободната любов води до хаос и общо нещастие. Както в любовта човек обиква и обладава, изпитва искрен интензивен интерес към цялото човечество, така с децата душата му се ражда отново и отново. Съвместното гледане на децата от различни семейства, allo-parenting, е и много полезно за развитието на децата, и създава общоприемлива среда за недеструктивен, но окрилящ флирт.</p>
<p><strong>Парадът на гордостта</strong></p>
<p>Сексуалната свобода значи и свобода от преследване, унижение и притеснение на ЛГБТ – но също на безбрачните, безполовите и неводещите семеен и полов живот по каквато и да е причина хора. Борбата за правата на ЛГБТ е едно от родните деца на контракултурата от края на 60-те години, началото й слагат Стоунуолските безредици (<em>Stonewall riots</em>) в нюйоркския Гринич Вилидж в края на 60-те години. Наблюдавайки днешния (28 юни 2015 г.) парад на гордостта (както сега се казва) в Ню Йорк, за пореден път си дадох сметка, че съвсем не всички от хилядите дефилиращи (някои – под емблемите на фирмите си) по Пето авеню от градската библиотека до площада с арката в Гринич Вилидж, от хилядите приветстващи ги от тротоарите са ЛГБТ – повечето явно не са.</p>
<p><strong>К</strong><strong>метът социалист </strong><strong>Д</strong><strong>е </strong><strong>Б</strong><strong>лазио със семейството си води </strong><strong>П</strong><strong>арада на гордостта. </strong><strong>Н</strong><strong>ю </strong><strong>Й</strong><strong>орк, 28 юни 2015 г.</strong></p>
<p>ЛГБТ са не повече от 3–4% от населението на САЩ. На парада сред хилядното множество видях само няколко странни, <em>queer</em> фигури, каквито обаче често можеш да зърнеш в Ню Йорк – млади африканци, пременени с индиански перушини за Марди Гра в Ню Орлиънс; корпулентен бял мъжага в златиста женска бална рокля, перука и грим; почти гол възрастен господин с черно смокиново листче отпред; двама новобрачни атлети в официални черни костюми, качени на огромна сватбена торта, които от време на време се целуват <em>взасос </em>(със засмукване) <em>– </em>като на снимката на Живков и Хонекер.</p>
<p>Но 99% от хората на парада са досущ като нас и със сигурност поне две трети от тях са хетеро и са излезли да подкрепят своите <em>odd</em> приятели, роднини, деца и колеги. Предполагам, че по-малко от половината нюйоркчани живеят в „нормален“ хетеросексуален брак, а самотните и безбрачните са мнозинство. Обстановката на парада е ведра, ечи смях и хубава музика. Моите две хетеросексуални деца не го уважиха, макар фирмата на сина ми да участва за пръв път, а млада колежка пианистка изрази удивление, че съм ходил, макар сама да си е сложила <em>rainbow</em> филтър на снимката във Фейсбук. Сложен е въпросът за</p>
<p><strong>отношението на контракултурата към капитализма и демокрацията.</strong></p>
<p>Особено важно е да вникнем в ролята, която тя приписва на модерната техника и в бизнеса, и в политиката. При цялото си русоистко романтично природничество и „неолитен консерватизъм“, при цялата Ню Ейдж мистика за „ерата на Водолея“, контракултурата е очарована и от научната фантастика (музиката на „Пинк Флойд“) и оптимистичните технократски утопии на архитекта Бъкминстър Фулър за града на бъдещето и културолога Маршал Маклуън за глобалното тв село. Огромно е и значението на озвучителната и осветителна техника на рок концертите и записите, на психеделичната химия, на образа на машината в „тежките“ рокстилове, на мотоциклета и разбира се, най-вече очарованието на компютрите. В може би най-значимия литературен паметник на хипи културата, <em>The Whole Earth Catalog</em>, технологиите за оцеляване сред природата и компютърните технологии заемат еднакво място. Има силна и пряка връзка между</p>
<p><strong>контракултурата и модерната компютърна индустрия</strong></p>
<p>Или по думите на Т. Рошак, „от сатори до Силикън Вали“. Да вземем имената на компютърните фирми от хип-околностите на Сан Франциско: Oracle и психеделичният хипи вестник<em> San Francisco Oracle</em>; Sun и психеделичното тантрическо слънце на хипитата, Аpple и издателския лейбъл на „Бийтълс“, или закачливи хипи имена като Itty Bitty Machine Company (пародия на IBM), Kentucky Fried Computers (KFC) и Homebrew Computer Club. Стивън Возняк, кръстникът на Apple, поддържа духа на „Бийтълс“ чак до началото на 80-те, когато плаща от джоба си за последните две големи рок сборища в 1982 и 1983 г. Бизнес моделът на тези предприемачи е контракултурен, анархистки – технология, която се създава в гаражи от общност от съмишленици идеалисти – народна технология open source, която побеждава с талант и cool корпоративните бегемоти и технократичните централи на авторитарната власт.</p>
<p>Домашният компютър е сърцето на новия електронен популизъм – машината на демокрацията, народната власт. Toва е зародишът на електронното правителство, пряката електронна демокрация, родословието на <em>whistle blowers</em>, Уикилийкс, либертарианските герои Джулиан Асанж, Челси Манинг и Едуард Сноудън. Целта на пионерите е PC да е евтин и прост, дето се казва, всеки да може да го сглоби сам от кофи за смет. Разбира се, тук има и голяма доза наивитет. Големият брат и корпоративните гиганти превърнаха PC и в машина за полецейски мозъчен контрол, ЦРУ превърна психеделичното хапче за щастие в инструмент за психоманипулация.</p>
<p>Контракултурно е масовото ни увлечение по електронни играчки (gadgets), прехвърлянето на юздите на целия ни живот в смартфоните и таблетите. В основата му е</p>
<p><strong>гностическият хипи стремеж да дебиологизираме, да обезсмъртим душите си,</strong></p>
<p>като ги въплътим в неорганична, безсмъртна материя или енергия. Хипи естетика пронизва гигантските стъклени кубове на Apple Stores, тези храмове на незнайни, ненаситни богове, винаги пълни с богомолци, унесени в странни ритуали. И в Silicon Аlley, в южния край на Манхатън, в края на 90-те години се нароиха десетки хип интернет консултантски фирми, в някои от които преди срутването на пазара през април 2001 г. и съсипването на Даунтаун след 11 септември имах възможност да се интервюирам като току-що завършил MBA за работа, и да поработя.</p>
<p>Ходеше се на работа по шорти и джапанки, раздаваха се безплатни води и сокове, енергийни десертчета и плодове, често се „хвърляха“ разкошни, но наистина разкошни, и то стилни, партита – за поредното IPO (пускане акции на открития пазар), завършил рунд частно финансиране или лансирането на някой нов (неразбираем) продукт. Имаше хавайски тематични партита, имаше на осветени като китайски книжни фенери кораби около Манхатън, дето се лееше ледена Кремльовская водка и се преяждаше с живи стриди. Тези млади фирми с 25–30-годишни шефове се хвалеха с нерепресивните си обноски и творческа обстановка. Една от фирмите, в които се интервюирах, носеше невъзможното име <em>Creative Good</em>.</p>
<p>Те пълнеха старите нюйоркски квартали с пъстроцветните чудеса на авангардния дизайн – ентусиазиран опит да хипизират света на бизнеса, да го превърнат от мрачното царство на типажите на Дикенс в прекрасен нов свят на cоol people. Оцеляха само тези, които своевременно се превърнаха в рекламни агенции – „Силикън Али“ се вля в „Медисън Авеню“. Но стремежът към хипи cool в нюйоркския хай-тек сектор остана и след 2001 г. и дори до Голямата рецесия. Вместо баналните „Голдман Сакс“ и „Дженерал Милс“ модата се диктуваше от „Виант“ и „Сапиент“ – накрая заставиха и бехемотите „Бел Атлантик-GTE“ и „Филип Морис“ да се прекръстят на „Верайзън” и „Алтрия”, и новото лого на последния тютюнев гигант е до болка хип и неискрен.</p>
<p><strong>Има ли в България днес място за контракултура и каква ще е тя?</strong></p>
<p>Разбира се, имаме крещяща нужда. Но днешна България е коренно различна от Америка в 60-те години – депресивна икономика, растящо неравенство, песимизъм, цинизъм, демографски колапс, деградация на образованието и чалга. Свърши романтиката на <em>Return to Swahili</em>, надига златолюспеста снага нов корпоративен колониализъм. В средата на 90-те години учех икономика в английски университет и професорът възклицаваше: „Africa? What was that?“ (в икономически смисъл). Стара Европа, почти като Африка, се свива под петата на Брюксел и Вашингтон, но протестира срещу сирийците и сомалийците с лодки. </p>
<p>Най-очевидното: българската контракултура ще е антивоенна и антирасистка. Американската контракултура се разви около съпротивата на младежта и интелигенцията срещу Виетнам и около движението за граждански права на негрите. Днес имаме – според мене засега мнима, но кой знае – военна заплаха, породена от нежеланието на външнополитическия естаблишмент на САЩ да приеме Русия като суверенна велика сила, каквато тя е. Имаме не само у нас, а в цяла Европа насаждани от елитите и корпоративната пропаганда расистки и ксенофобски страсти. Българският Джулай ще пее против войната, против антициганските, антибежанските и пр. антигей протести. Ще отрича с еднаква погнуса русофобията, американофобията и другите форми на етническа омраза. </p>
<p>Също толкова очевидно, българската контракултура ще е антиолигархична, значи анти-ГЕРБ (респ. също антиБОСТАНска и антиседесарска); антиостеритетна и антимафиотска. Тя ще е за истински национален суверенитет, но и за ЕС, който или ще се реформира основно, или ще се разтури. Българският Джулай, естествено, ще е античалга, проевропейски, антиосманистки, антициничен, рицарски, женствен и романтичен. Той ще трепери над децата и ще заляга над образованието им. Той ще е природозащитен, но не лудитски, няма да пречи на реиндустриализацията.</p>
<p>Българската контракултура ще е съчувстваща – на страдащите българи и на страдащите по цял свят. Коравосърдечието на левите на 11 септември, на десните към жертвите на киевския режим, на почти всички – към бежанците и към жертвите на катастрофални бедствия в Третия свят – реакцията на наши летовници в Тайланд на тамошното цунами бедствие – ще бъде преодоляно. Непоправимо безнравствените сред нас са много малко. Нравствеността, като всичко, се учи. Способността да се самоотъждествяваме с другите, различните, да ги включваме в обсега на „аза” си се възпитава, и не само на млади години. Но българската контракултура ще отхвърли комплексарските митове за българската „уникалност” и „изстрадалост”.</p>
<p>Всяка контракултура си има своите „сакрални примитиви“, <em>holy primitives</em> – за бийт поетите от Гринич Вилидж това бяха джазмените и хипстърите от големите северни градове от 40-те години, за хипитата от 60-те – блусмените от Юга от 30-те. За българската контракултура, кой знае, <em>holy primitives</em> утре може би ще станат родителите/прародителите им от социализма?</p>
<p><strong>Какво ще е влиянието на Европа върху българската контракултура?</strong></p>
<p>Познавайки доста благоприличната нюйоркска навалица от рок концертите, винаги ме е сащисвала гледката на северновропейските пияни и дрогирани деца на „Златните“ под тентите на плажа, дето оливането им почва още от ранния следобед и вечер в дискотеките с техно, хапчета и водка-„Ред бул“. Защо днешна млада Европа е такава културна пустиня? Руското фолклорно обяснение „от жиров мозгов не осталось“ („от лой ум не им останал“) не е убедително – те са поколение, живеещо значително по-зле и несигурно от родителите си, и които, както върви, никога няма да имат стабилна работа и да се пенсионират. Деградацията им зависи повече от образованието и пропагандата, не от охолството или липсата му. Или пък празнотата им иде от фамозното „мулти-култи“? Няма логика и в това, нали в Америка съвременната жива култура е именно сложно преплитане на расови и етнически мотиви.</p>
<p>Българската контракултура ще е социално чувствителна, докогато държавата не е. Ще е лява, докато в държавата владее дясната идеология. Трябва да сме наясно, че</p>
<p><strong>съвременната антикапиталистическа левица още седи в обувките на Маркс и Фройд</strong></p>
<p>Те – не за пръв път, но с особен наукообразен блясък и при особено обществено внимание – учеха, че човекът има сложна и дълбока същност: съвкупността от всички обществени отношения, богатството като богатство на човешките същностни сили – Маркс; безсъзнателното – Фройд, която обаче е отчуждена от него и подложена на репресия от обществените условия. И Маркс, и Фройд преcледваха освобождението на човешката същност от оковите на репресията. Първият – като лондонски философ постхегелианец, историк материалист и икономист, съчувстващ на нещастието на бедните работници в капиталистическа Англия. Вторият – като виенски лекар, съчувстващ на страдащите от неврози буржоазни съпруги и дъщери.</p>
<p>Маркс и последователите му създадоха учението за частната собственост като причина за отчуждението на човека от цялото богатство на същностните му сили, за превръщането му в частичен човек, който е експлоатиран от друго човешко същество по неволя и намира смисъла на живота си не в свободния труд, творчеството и обществената самодейност, както трябва да е, а само в потреблението на материални блага в свободното от принудителен труд време – като компенсация, и в потреблението на масова култура като компенсация на компенсацията. Вещите, а не човешките отношения, както трябва да е, се превръщат в смисъл на живота и се сдобиват с магически свойства (стоков фетишизъм) – човекът е роб на вещите.</p>
<p>Производството на вещи е самоцел, което води до постоянен излишък на вещи (спрямо покупателната способност) и кризи на свръхпроизводство, които раждат войни и мизерия за пролетариата и разрушават планетата. Бракът става чисто вещно отношение; професорът, попът, поетът са платени лакеи на буржоaзията; слепите сили на борсовите индекси управляват съдбата на народите. Демокрацията е празна дума там, дето властват парите. На това отчуждено състояние на човека трябва да се тури край, като частната собственост на средствата за производство бъде експрориирана и капиталът бъде социализиран.</p>
<p>За съжаление този човеколюбив стремеж на марксизма, приложен от комунистите с ожесточение и насилие, създаде стерилно общество, в което почти всяка човешка спонтанност и инициатива – нравствена, гражданска, художествена, икономическа, политическа, научна, неподчинена на догмите на управляващите „екcперти” – биваше наказвана. Cъздадена бе икономическа система на планов дефицит на материални блага спрямо покупателната способност и възникна нов стоков фетишизъм – култ към вещите, които се оказаха недостъпни – дънките, вносните естрадни песни, колите, празните шишета от уиски по „секциите”, корекомите.<br />
Борбата на фройдизма и следствията му с репресията доведе пък до развитието на психоанализа, пропагандирането на „сексуалната революция“ и наркотиците, до масовия туризъм по „тъжните тропици“ и масовото увлечение по екзотиката – будизъм, хиндуизъм, Кама Сутра, цитра, Рави Шанкар – като средство за освобождаване от репресията и буржоазната скука. Естествено това веднага се превърна в индустрия и основен ресурс на масовата култура. Сексуалната революция (по думите на колегата Генчо Дончев, преводача на Хегел) завърши с „контрареволюцията СПИН“, революцията на наркотиците – с приeмането на драконовските закони срещу тях, психоанализът се редуцира до сюжети за несмешни антибуржоазни карикатури в „Ню Йоркър“.<br />
Въпреки това най-силните критици на капитализма през ХХ в., също извън съветския лагер, като франкфуртските философи (Хоркхаймер, Адорно, Маркузе, Хабермас), държаха най-силно на марксизма и фройдизма. От тях тръгна приравняването на нацизма, болшевизма и американския консумеристки капитализъм като три равностойни форми на „тоталитарната репресия“, на „едномерността“ на човека (Маркузе). Адорно и Хоркхаймер, избягали от нацисткa Германия, написаха в Калифорния в 1944 г. „Диалектика на просвещението“, в която показаха как буржоазният разум с необходимост се самоотрича и самоотчуждава по хегеловски и води до тотална неразумност, тъпота, митомания, просвещението – до обскурантизъм, развитието на цивилизацията – до варварство.</p>
<p>Маркузе, тогава професор в Сан Диего, малко преди смъртта си стана гуру на бунтовната студентска младеж от Бъркли, идеолог на „новата левица“. Но същото намираме и у „нациста“ Хайдегер – „истинското“ и „неистинското“ съществуване на човека, разкъсването на „Дазайн-а“ (битието-на-човека-в-света като единство на субекта и обекта) на „субект“ и „обект“ – грехопадение, настанало още у древните гърци с тяхната „теоретическа“ нагласа. Самият разум, самата наука води неизбежно до ада на Аушвиц, ГУЛаг и американския консумеризъм.</p>
<p>Студентското и младежко политическо движение в Америка и Западна Европа през втората половина на 60-те години беше ляво, антибуржоазно. Хлапетата се увличаха от идеите на лявата партийна интелигенция. Ж.-П. Сартр беше комунист, оплакал смъртта на Сталин в задъхано есе – в траурния брой на „Юманите“ с рисунка с въглен на Пикасо, стихове от Елюар и Арагон. Студентите от Сорбоната се увличаха от Мао с Културната революция, от Кастро, Че и Хо. (Сред тях бил и младият Пол Пот.) Водеше ги червеният Дани Кон-Бендит. Всичко това е така. Но днешното ляво се учи от грешките на предшествениците си. То няма да се върне на пътя на несвободата. Напротив, гласът на лявото ще е гласът на свободата и народовластието.</p>
<p><strong>Защо софийските протести от лятото и есента на 2013 г. – от жълтите павета и окупацията на СУ – нямат нищо общо с българския Джулай? </strong></p>
<p>Това отдавна е реторичен въпрос, но да припомня накратко. Те не бяха автентични, а инсценирани по команда от ГЕРБ и сините партии. Протестиращите бяха гербери – чиновници, партийци и семействата им, застрашени за кариерата и свободата си от кабинета Орешарски, герберски комсомолци, ревностни седесари, неприемащи резултата от изборите, служители и клиенти на олигарсите, застрашени от мерките на Орешарски, други групи, купени и примамени по различен начин: зависими от държавни поръчки бизнесмени, грантови интелектуалци, студенти от НБУ под натиск от декани и преподаватели, наети футболни лумпени, наети чрез кастинг агенции статисти, политически боси деца, подмамени от телевизията и „Фейсбук“ на купон в скучната и душна през лятото столица, зяпачи, самотници, случайни минувачи – какво ли не, само не и гражданско общество, не и Джулай. Протестите в София станаха против желанието на голямото мнозинство софиянци, които търпяха страшни неудобства, окупацията на универститета стана против волята на голямото мнозинство студенти и преподаватели. Протестите нямаха отзвук извън София, дето липсваше критичната маса протестиращи – герберското чиновничество и сините зилоти.</p>
<p>В културно отношение протестите бяха мозъчно мъртви – имаха казионен, антиинтелектуален характер, напълно им липсваха свежи идеи, дискусия. Протестърите бяха по гербарски тъпи. Претенциите им за „ценности“ бяха абсолютно неприемливи – и предвид неспонтанния им, спуснат отгоре начин на възникване посредством катализатора на медиите и щатните агитпропчици на олигархията, и предвид всички събитията след връщането на ГЕРБ миналата година. Протестите показаха редица общи черти с тактиката на крайната американска десница: такъв момент е например самопреживяването им като легитимни реакции на някакви въображаеми исторически заплахи – в САЩ „призракът на 60-те години”, в България – призракът на „комунизма”.</p>
<p>Американското ново дясно се прикрива с исторически драперии, защото се свени да се покаже в олигархичната си голота, но и защото историята на днешните нови десни лидери започва в личен план в 60-те години, когато те (или родителите им) били студенти. Някои – от новата левица, после станали ренегати. Други били просто консервативни младежи – травмирани от бунта на връстниците си срещу авторитетите, от левичарството им, горенето на повиквателните, протестите срещу Виетнам, феминизма, източните култове, свободната любов, наркотиците и рокендрола, властта на цветята, народната власт, черната власт. </p>
<p>В България шокът у новото дясно е исторически по-нов – той дойде от напълно неочаквания колапс на ГЕРБ през февруари-май 2013 г. и от внезапния страх, че старите сини партии, които българите трайно свързаха и с разсипването на поминъка си след РМД приватизацията, и с катастрофата ГЕРБ, никога вече няма да могат да дойдат на власт с нормални избори. Аварийно бе изтупано от нафталина плашилото на усопшия комунизъм като необходимо метафизическо зло, срещу което да се води метафизическа свещена война. Размаха се плашилото на Русия. Това бе абсолютна лъжа, фейк. Българските рокаджии, които обслужваха тази лъжа заедно с придворните интелектуалци, си плюха в лицето. Българският Джулай може да диша само кислорода на истината. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
