Несвършващите български страсти

<p>Да погледнем към случая с простреляния Йордан Динов: в центъра на столицата посред бял ден е убит млад мъж, от Комисията по хазарта твърдят, че простреляният благоевградчанин е развивал нелегална хазартна дейност из цялата страна. От родния град на убития заявяват в нарочна декларация тъкмо обратното, организират митинг пред местното управление на МВР с искането да се изчисти името на почтения бизнесмен и гениален математик с едно обективно и резултатно разследване и да се стигне до истината. Но истината обраства и в препирните между министър Цветанов и Костадин Паскалев, който освен политическо лице се явява и най-близък приятел на бащата на убития.<br />Няма дъх между сензациите!<br />С други думи, всичко се овъртолва в страсти и се преминава към следващата актуална тема: била тя ново убийство на 53-годишен, известен с бизнеса си с фалшиви документи, отскача се на тайнствено находище на газ, както се тълкуват думите на министър-председателя от сутрешно телевизионно интервю, преминава се през фалшивата &ldquo;майка Тереза&rdquo;, която мами от името на отец Иван, стига се до ареста на Азисовия вуйчо или чичо, което според възгледите на небеизвестния Цветелин Кънчев се явявало &ldquo;подпален фитил на кардарашите&rdquo;, и така до безкрай&hellip;<br /><br />Изглежда като трескав хаос без логика, като мътен порой, който ни влачи от днес за утре, от ден да мине &ndash; друг да дойде. Защо се получава така &ndash; заради наложения от правителството тон и ритъм ли? Ясно е, че пропуснатото от предишни управления трябва да се навакса, натрупаните проблеми да се решат: работниците от Кърджали вече са на ръба, болните искат по-евтини лекарства и по-добро здравеопазване, а всички ние искаме предвидимост, която да създаде рамка на живота сега и тук.<br /><br />От крайност в крайност &ndash; къде сме ние?<br /><br />Мятането от крайност в крайност не само не обслужва текущото съществуване, а създава и пренеприятното усещане, че никой не си е на мястото, за да взима верните решения и да произнася верните думи. Да не би медиите, увлечени в битката за читатели, да създават паралелна реалност? Да не би ние самите, обеднели откъм смисъл и хоризонти, непрекъснато да саботираме възможността най-сетне да се вземем в ръце и да си свършим работата като хората, да си подредим държавата като държавите, където ни тегли да заминем?<br /><br />Една случка ме провокира да мисля за несвършващите български страсти: гостуването на певицата Софи Маринова в българския парламент, превърнало се в емблематично тяхно средоточие. От Сидеровата заклеймителна декларация до полуофициално изречената хрумка на управляващите от ГЕРБ да издигнат Маринова за депутат. Можем ли да запазим спокойствие и здрав разум в територията между тези две нелепи крайности? Да, ако се вслушаме в думите на самата певица: &ldquo;Не смятам да ставам депутат. Аз съм певица и такава ще бъда. Мога само да пея. Нека всеки да прави каквото може".</p>