Синът на Паша Христова – Милен Иванов: Само Лили Иванова ме потърси след смъртта на мама

<p>Избухват адски пламъци, в които загиват 28 души, сред които и Паша Христова. До ден-днешен причините за катастрофата остават неизяснени - разследването е потулено и до съд не се стига. Версиите варират от техническа грешка при ремонта до саботаж, който има за цел да прикрие контрабанда на оръжия със самолети на &bdquo;Балкан&ldquo;.</p> <p>Единственият син на Паша - Милен, я губи, когато е на две години и половина. Днес той не се занимава с музика и не обича да се представя като сина на Паша Христова. Има син и дъщеря, които също не са изкушени от сцената. Милен и съпругата му Таня се съгласиха да разкажат пред в. &bdquo;Галерия&ldquo; за мистериите и мълчанието, които вече над 40 г. витаят около живота и смъртта на непрежалимата Паша.</p> <p><strong>- Г-н Иванов, майка ви е била голямата надежда на българската естрада. Вие не сте ли искали да се занимавате с музика?</strong></p> <p><strong>Милен Иванов:</strong> Не. Изцяло съм отделен от тази сфера. Като малък ме заведоха в Музикалното училище. Имам страшен слух, но просто музиката не ме влече. Иначе с Ангел Заберски сме съученици от първи клас. Даже майките ни са били заедно в родилното. Не знам дали родителите му са го натиснали, или е по негово желание, но ето че той се разви в тази сфера. Едно време ние играехме навън, карахме колелета, ритахме топка, а той си стоеше у тях, свиреше на пиано и се ядосваше, че не можем да си играем.</p> <p><img src="/uploads/editor/PASHA.JPG" alt="" /></p> <p><em>Паша с малкия Милен</em></p> <p><strong>- Имате ли някой близък от приятелите и колегите на майка ви?</strong></p> <p><strong>М. И.</strong> Единствената, която ме е потърсила тогава, е Лили Иванова. Не помня срещите, защото съм бил прекалено малък. Но знам, че е идвала у нас с черна &bdquo;Волга&ldquo; на Политбюро с перденце. Спирали са пред нас и ми е носила подаръци.</p> <p><strong>- А най-близките приятели на майка ви - Мария Нейкова и Борис Гуджунов?</strong></p> <p><strong>М. И.</strong> С Мария Нейкова така и не се видяхме. Тъкмо успяхме да се уговорим за среща, когато мъжът й почина, а малко след него и тя. Всъщност я видях за първи път на погребението й. Познаваме се и с Борис Гуджунов, както и с много други оцелели от катастрофата. Но с повечето се запознавахме или на погребения, или на чествания на майка ми.</p> <p><strong>Таня Иванова:</strong> Те го познават, но никой не го е търсил. След смъртта на Паша всеки се е свил и затворил в себе си. Най-близки са й били Гуджунов и Мария Нейкова, но при тях шокът е бил прекалено силен. При Гуджунов продължава да е така. Дори Мария Нейкова не успя да го преодолее, въпреки че имаше много силно желание да види Милен. На погребението й нейната сестра ни разказа, че преди да почине, е повтаряла: &bdquo;Паша ме вика&ldquo;.</p> <p><strong>- А имало ли е някога интерес от тогавашната власт към вас, понеже сте син на Паша Христова?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Не, а и на мен не ми е било приятно никога да ме преследват и да се говори: &bdquo;Това е синът на Паша Христова&ldquo;. Всеки си има свой живот и не трябва да остава в сянката на някого. Може би и при мен нещата щяха да се развият по друг начин, ако майка ми беше жива. Може би съм щял да поема по друг път.</p> <p><strong>- Пазите ли нейни лични вещи?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Имам нейни рокли, гердани, колиета - дрънкулки, които е носила. Те са пластмасови, но това е носила. Булчинската й рокля. Имам много нейни снимки, плочи, диплянки от турнета и концерти, на които е ходила. Всичко пазя в един голям куфар. По неведоми пътища също така успях да се сдобия с целия Златен фонд на БНТ и всички нейни изпълнения. Имам всичко - цялата нейна фонотека и видеотека, издавани и неиздавани записи, записи на репетиции.</p> <p><img src="/uploads/editor/PASHA1.JPG" alt="" /></p> <p><em>Паша Христова</em></p> <p><strong>- Говореше ли се за нея в семейството ви?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Темата се избягваше. Впоследствие, когато пораснах, от съседи и комшии започнах да научавам за случилото се. Имам двама вуйчовци - нейните братя, с които се запознах на 30-годишнината от катастрофата. Срещнахме се на гробищата.</p> <p><strong>- 30 години по-късно?!</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Нашите - баща ми и втората му съпруга, са ме държали настрана от контакти с роднините от нейна страна. Не са искали да се разстройвам, предполагам.</p> <p><strong>- Кога разбрахте коя е всъщност майка ви?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Баба ми - майката на баща ми, никога не е криела от мен. Показваше ми снимки. Когато пуснеха нейна песен по радиото, татко казваше: &bdquo;Това е мама Паша&ldquo;. Семейството ми не е криело от мен, просто избягваха темата. За 25-та годишнина от катастрофата имаше юбилеен концерт в НДК. Тогава се запознах и с повечето хора от нейното обкръжение. Но те си живеят в един свят, а ние в друг и нямаме допирни точки. Не е имало как да се запознаем.</p> <p><strong>- Защо семейството ви се притеснява да говори за майка ви?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Явно и баща ми е притеснителен. И той е чувствителен и се разстройва, когато се повдигне темата. Просто не иска да говори. Макар че в последния филм, който беше направен за майка ми - на Олег Ковачев, се съгласи. Тогава снимаха и къщата й в Княжево, разказва се как са се запознали в завода за електрокари, където тя е била чертожничка.</p> <p><strong>- Кои са най-съмнителните за вас факти около смъртта й?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Пълна мистерия е смъртният й акт. Катастрофата става на 21 декември 1971 г. А смъртният акт е издаден на 21 февруари 1972 г. - два месеца по-късно.</p> <p><strong>- Все едно е починала през 1972 г.?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Да. Смъртният акт е у нас. Отидох в общината да му направя дубликат. Там извадиха едни огромни тефтери и ми издадоха дубликат, на който пък годината е 1971 г. А в уж оригиналния пише 1972 г.</p> <p><img src="/uploads/editor/PASHA-2.JPG" alt="" /></p> <p><em>Малкият Милен с майка си и баща си</em></p> <p><strong>- Как си го обяснявате?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Нямам обяснение. Не можахме да разберем. Как изобщо са я погребали без смъртен акт, ако той наистина е издаден през 1972 г.</p> <p><strong>Т. И.:</strong> Баща му каза, че било нормално. Той се издавал впоследствие и може би са отишли да го вземат по-късно. Затова датата била тази. Което е абсурдно, защото без смъртен акт не могат да те погребат.</p> <p><strong>М. И.:</strong> Задграничният й паспорт също е у нас. Как е летяла?</p> <p><strong>- Има ли печат от митницата в деня на полета?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Не. Той изобщо не е стигал до летището - чист е, не е горял. Няма нито виза за Алжир, нито нищо. Все едно не е излитала.</p> <p><strong>Т. И.:</strong> Баща му обясни, че пътувала с друг международен паспорт, защото имала няколко.</p> <p><strong>М. И.:</strong> Сякаш навремето така ги раздаваха паспортите - ние един задграничен не можехме да си вземем, откъде тя ще е имала няколко?</p> <p><strong>- Някой от оцелелите сигурно може да изясни поне въпроса с паспортите. Питали ли сте ги?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Не сме коментирали много. Има една стена, до която можеш да пробиеш, и дотам.</p> <p><strong>Т. И.:</strong> Отказахме се, като се блъскахме в мълчанието от страна на баща му, примирението на вуйчо му, който каза да спрем дотук. Има нещо, но не можеш да разбереш какво. Мария Нейкова категорично не говореше, а Гуджунов в мига, в който го попиташ, започва да плаче - и дотам. Имах чувството, че Мария Нейкова искаше да ни каже нещо, но не успя. Отиде си. Някак си всички, които са присъствали на тази катастрофа, или не са разбрали какво става, или от шока са го изтрили от паметта си.</p> <p><strong>М. И.:</strong> Или са им го изтрили.</p> <p><strong>- Мислите ли, че е имало натиск над оцелелите и близките им да си мълчат?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Може би. Явно наистина е имало натиск или забрана да се говори за това, да се разследва и изобщо да се рови. Изплатени са им някакви застраховки и това е.</p> <p><strong>- Над вашето семейство усещал ли сте натиск?</strong></p> <p><strong>Т. И.:</strong> Само баща му може да каже. Но явно има нещо, защото дори личният архив, който е останал от нея, е изчезнал. Баща му го бил дал някъде, пък после не знаел какво е станало с него, май бил откраднат.</p> <p><strong>М. И.:</strong> Май го е дал на големия ми вуйчо, с който пък от известно време не можем да се свържем.</p> <p><img src="/uploads/editor/Milen_supruga_dusherya.JPG" alt="" /></p> <p><em>Милен със съпругата си и дъщеря си</em></p> <p><strong>- След 1989 г. не се ли промениха нещата?</strong></p> <p><strong>Т. И.:</strong> И след 90-а до каквото и да се допрем, всеки млъква и те гледа, сякаш искаш от него да извърши някакво невероятно престъпление, ако сподели нещо. Тиха съпротива отвсякъде. Всичко е забулено в мистерии. Бижутата й също ги няма.</p> <p><strong>- Тези, с които е била по време на инцидента?</strong></p> <p><strong>Т. И.:</strong> Да. Първо казват, че е имала бижута, после, че е нямала. Разпознали я по златните пръстени.</p> <p><strong>М. И.:</strong> Баща ми казва, че тя никога не е носела златни бижута.</p> <p><strong>- Говори се за някакъв медальон.</strong></p> <p><strong>Т. И.:</strong> Него също го няма. Никой не може да каже къде е изчезнал.</p> <p><strong>Т. И.:</strong> Вуйчо му пита дали пазим медальона. В същото време баща му казва, че тя никога не е имала такъв. Непрекъснато се сблъскваме с нежелание да се обсъждат тези неща. Има много разминавания в историите им, а се опитваш да повярваш и на единия, и на другия.</p> <p><strong>- Примирихте ли се с тази неизвестност?</strong></p> <p><strong>М. И.:</strong> Да, и вече нито ми се рови в тази история, нито ми се говори за нея. Прекалено много време е минало и щом нищо не е излязло наяве досега, явно няма и да излезе.</p> <p><em>Препечтваме интервюто от в. "Галерия".</em></p>