Домът за деца в Джурково: отвъд оцеляването

<p>Няма да намерите Дома за възрастни с умствена изостаналост (ДВУИ) в с. Джурково, ако не знаете точно къде се намира. Но минали веднъж по тесния планински път, по който две коли не биха се разминали спокойно, и достигнали до мястото, няма как да сбъркате. Нелепо голяма сграда в &bdquo;центъра&rdquo; на селото, с решетки на прозорците, след която няма нищо, сама ще ви подскаже, че сте на вярното място.</p> <p style="text-align: justify;"><strong>Селото прилича малко на фантом</strong></p> <p style="text-align: justify;">Достигаш табелата &bdquo;Джурково&ldquo; и продължаваш направо. Нямаш избор &ndash; друг път просто няма. Къщите са накацали по стръмните склонове. Ако е лято, може да срещнеш някоя жива душа. Но сега е есен, току що е паднал първият сняг и мястото изглежда още по-призрачно. Тишината е нарушена само от звука на автомобила ни. Пътуваме с Елица Гергинова, изследователка от Българския хелзинкски комитет (БХК) за ДВУИ, с. Джурково. И пак, както и преди ми се е случвало, селото внезапно свършва и попадаме в снежна гора. Скали, пропасти, дървета ... и никаква следа нито от село, нито от център, нито пък от дом. Паниката ни е сравнително кратка &ndash; спомням си, че предишният път беше лято, а в един двор открихме възрастна жена. Тя бързо беше разсеяла съмненията ни: наистина домът е в центъра на селото, не в тая махала, в една друга, нагоре в планината. Този спомен ни повежда напред. Преминаваме и следващата махала и достигаме мястото.</p> <p style="text-align: justify;">Голямата правоъгълна сграда, с решетки, кацнала на една стръмнина. Изкачваме с трудност височината (започва да се заледява) и се изправяме пред метална врата. С малко фантазия разплитаме веригата, с която е затворена тя, и се изправяме пред входа на дома. Часът е 16.30. През решетките надничат лица на полувъзрастни, полудеца, махат ни. Звъним. Посреща ни дежурната медицинска сестра. В часа на посещението ни в институцията има само 3-ма души персонал. Хората, живеещи в дома, са натъпкани в един салон и не правят нищо. Има общо три топки, които се търкалят самотно в ъглите. Някой може би гледа сериал &ndash; телевизорът работи, но хората не изглеждат особено заинтригувани. Някои се клатят. Други, развълнувани от посещението ни, се тълпят около нас.</p> <p style="text-align: justify;">Сцената на салона, пълен с хора, които нищо не правят, складирани там неизвестно откога, ме връща години назад. Лятото на 2006 г. Тогава хората бяха събрани в същия този салон, не поради студа, каквото е обяснението сега, а поради някаква друга причина. За нас е ясно, че тези причини са просто удобно обяснение за това, което очите ни виждат, а разумът отказва да приеме. Няма нужда да са верни, важното е да ги има. Обиколката на институцията ни убеждава, че и тук, както и в другите институции за възрастни, са вложени средства. Направен е ремонт, купени са мебели, ремонтирани са баните (не че се ползват особено много &ndash; хората носят памперси, а в една от баните намираме складирани кофи и пособия за чистене). Но промяна ли е това? И промяна за кого? Разбира се, за хората, прекарващи на това място всеки миг от живота си, е важно да имат чисти стаи и здрави легла. Но не това е всичко, което определя човешкия живот като човешки.</p> <p style="text-align: justify;"><strong>Разликата между двете ми посещения</strong></p> <p style="text-align: justify;">е малко повече от пет години. Освен материалните условия друго нищо не е променено. С ужас разпознавам малък човек все в същата кошарка, в която беше поставен и преди повече от пет години. И все така с дълбоки рани и белези от самонараняване. Питам за останалите хора, обитаващи съседните кошарки. Точно така, те са си, все тук си лежат, обяснява сестрата. После следва едно дълго обяснение за това как ги извеждат навън и в занималнята на долния етаж всеки ден. Не вярваме. На третия етаж сме. Трудно ни е да повярваме, че тези хора напускат стаята. По нищо не личи.</p> <p style="text-align: justify;">Инвалидната количка е на втория етаж. Тя е една за всичките инвалиди в институцията. Чудим се как реално се използва и дали изобщо и за кого... Сестрата самотвержено ни обяснява, че така за персонала е по-лесно. Децата (както наричат хората тук) биват сваляни едно по едно и извеждани с тази количка навън. Как така &ndash; пита Елица &ndash; от втория етаж? Ами да, каза сестрата, така е по-лесно. Кой знае защо никак не можем да повярваме.</p> <p style="text-align: justify;">Елица задава ключовия ни въпрос &ndash; какво става с деинституциализацията? Има ли такова нещо тук, или поне намерение? Сестрата смутено замлъква и после признава, че не, няма, няма и намерение... Но после внезапно се досеща за нещо и разпалено ни разказва историята на младеж, пътувал до Испания, за да живее с майка си. Но толкова му липсвала институцията, че не могъл да издържи, плакал, молил се &ndash; и какво да прави жената, върнала го обратно. Кой знае защо сме скептични и към тази история. И с право. Говорим с младежа само няколко минути по-късно и той ни разказва с много тъга и дълбоко смирение за новия съпруг на майка си, който не желаел да живее с него. Същият този младеж умее да пише букви, името си, цифри. Гордо ни показва уменията си. И пак така смирено и с много тъга споделя, че би искал да учи.</p> <p style="text-align: justify;">Но институцията не предлага образование. Не предлага и обучение в умения. Не предлага надежда за развитие, не предлага друго, освен здрави легла, покрив над главата и един салон, в който хората се складират във времето, в което не спят и не се хранят, за да дочакат следващия, еднакъв ден.</p> <p style="text-align: justify;">Сигурно има още много неща, които мога да разкажа за това място &ndash; за &bdquo;добрата&ldquo; стоматологична грижа, за която ни беше разказано, и видимите стоматологични проблеми, за системното и продължаващо през годините тъпкане на хората с невролептици, без информирано съгласие и без анализ на действителната нужда от такива лекарства.</p> <p style="text-align: justify;">Но темата е друга. Промяната. Какво наистина се е променило тук през годините? Ето малко история: Сградата на институцията е построена през 60-те години на миналия век за деца с умствена изостаналост. През 2001 г. в Джурково са били настанени 68 деца, от които лежащи 28 и ходещи 40. Ходещите, от своя страна, са били разпределени в подгрупи &ndash; &bdquo;пълзящи&rdquo; (10) и останалите 30 са били разделени на деца с умерена (15) и тежка (15) степен на умствена изостаналост.</p> <p style="text-align: justify;"><strong>Смъртността е била много висока</strong></p> <p style="text-align: justify;">Качеството на грижата &ndash; на изключително ниско равнище. На 15 декември 1996 г. в дома умира 18-годишната Мария Петрунова. През следващите месеци умират още 12 деца. В смъртните актове е записано &bdquo;остра сърдечносъдова недостатъчност", но експертизите показват измръзване, системно недохранване и тежки белодробни заболявания. Става известно, че някои от децата са агонизирали повече от седмица преди да починат. На 13-14 години част от тях са тежали по 18 кг. Лекарствата в дома са били с изтекъл срок на годност. Поради липсата на пари стаите не са били отоплявани. Не е достигала и храната. През целия период е липсвал лекар в дома. Децата са хранени с храни с изтекъл срок на годност и са третирани с лекарствени средства, неподходящи за тяхната възраст.</p> <p style="text-align: justify;">По повод на смъртните случаи е започнато разледване, което през ноември 2004 г. приключва. Повдигнати са три обвинения към длъжностни лица &ndash; директорката на дома, главната сестра и фелдшера, които към момента на смъртните случаи са работели там. На 11.01.2007 г. в своето решение Върховният касационен съд потвърждава оправдателните присъди на Пловдивския окръжен и апелативен съд и поставя край на делото. Според публикациите в медиите мотивите за оправдателните присъди били: обвиняемите не са виновни, че държавата е отпускала по 56 стотинки за дневна издръжка на дете в дома преди 10 години. С тези пари е трябвало да се покриват разходите за храна, отопление, лекарства, облекло, чаршафи и завивки. По тази причина магистратите приемат, че недостигът на храна и отопление не е бил по вина на подсъдимите и няма връзка между немарливост в тяхната работа и смъртта на децата.</p> <p style="text-align: justify;">Със Заповед № 505/11.11.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане Домът за деца и младежи с умствена изостаналост в с. Джурково е бил закрит, а децата са били преместени в други институции от същия тип. Усилията на персонала в тези институции не са били в състояние да поправят вредите, нанесени на децата в закритата институция. Истинско закриване на институцията обаче никога не е имало. В същата сграда, със същия персонал и с непреместените хора &ndash; навършилите пълнолетие деца &ndash; е открит Дом за възрастни с умствена изостаналост.</p> <p style="text-align: justify;">През 2010 г. беше извършена съвместна проверка в домовете за деца с умствена изостаналост в цялата страна. Тя разкри 238 смъртни случая. В някои домове смъртните случаи бяха само на деца, преместени от Джурково, или основно такива. Персоналът във всяка една от институциите, в които имаше преместени деца, свидетелстваше за едно и също: крайно занемарени, крайно увредени деца, без никаква възможност да се възстановят жизнените им сили. Тези смъртни случаи допълват страшната история за Джурково.</p> <p style="text-align: justify;">Но да се върнем към промяната. Днес няма глад и няма мръзнене. Поне от три години няма смъртни случаи. Но нямаме повод за радост. Някои от хората оцеляха (сега там са 40 души). Оцеляха през глад, студ и неглижиране, оцеляха, без да получат образование и рехабилитация, без някой да обърне внимание на потенциала им за развитие. Станаха по-възрастни, по-тъжни, по-смирени. Онези от тях, които имаха надежда, я загубиха завинаги &ndash; те няма да се преместят никога оттук, ще останат все така пленнци на призрачното място, далеч от съвременния свят, далеч от реалността, от цивилизацията, от шансовете си за развитие и истински човешки живот.</p> <p style="text-align: justify;">Институцията също оцеля. Промени се табелката на фасадата й. Но тя е все така там, с решетките си, с отдалечеността си и с безпомощността си да осигури на хората нещо повече от оцеляването.</p> <p style="text-align: justify;"><em>Сп. "Обектив", издание на Българския Хелзинкски комитет, 27 октомври 2011 г.</em></p>