- Автор: Виталий Третяков, ria.ru
- 10 Sep 2020
- 193
- 56
Една от основните интриги на съвременната световна дипломация е дали в близките години има перспектива, а и самата възможност за това, отношенията между Русия и САЩ да се възстановят (вече при новия американски президент) до равнището, на което бяха преди украинската криза.
Разбира се, като условия за положителен отговор на този въпрос изключвам промяната на позицията на Русия към кризата, а още повече отказът на Москва от Крим. Такава капитулация е невъзможна.
Трябва да се има предвид също така, че нито до края на мандата на Обама, нито при новия президент САЩ ще се откажат от своя подход. Следователно с практически стопроцентова увереност може да се предполага, че днешната „почти студена война“ между САЩ и Русия ще се запази минимум през следващото десетилетие. И смятам тази прогноза за основателна и реалистична.
В тази връзка си струва да бъде зададен следният въпрос: Могат ли по принцип, някога в близкото бъдеще и при определени условия, отношенията между САЩ и Русия да се подобрят? Моят отговор е: Не!
Твърдя това, защото между нашите две страни съществува екзистенциална несъвместимост, тоест невъзможност да съществуват едновременно на Земята. Фактически същата, каквато се наблюдаваше между САЩ и СССР след Втората световна война.
Принципно важно е да се отбележи, че причината за тази несъвместимост е в подхода на САЩ към цялостното устройство на света и мястото на отделните държави в него, включително – на Русия.
Да сравним отношението на САЩ към съвременна Русия и на Русия към съвременните Съединени американски щати.
Америка иска да определя границите на Русия, системата на отношенията със съседните й страни и с Европейския съюз, изобщо – нейните национални интереси. Америка също така иска да определя политическото устройство на Русия, вътрешната й политика, съдържанието на руското законодателство и дори това какъв точно човек трябва да стои начело на руската държава. Изглежда абсурдно, но е самата истина.
Независимо от ширещите се твърдения, че видите ли, Америка малко се интересувала от Русия, ние виждаме точно обратното. Практически няма нито едно що-годе значимо събитие, случващо се в Русия, както и нито една що-годе важна нейна външнополитическа крачка, които да не са предизвикали реакцията на САЩ – по правило негативна.
Сега да анализираме от същата гледна точка поведението на Русия спрямо САЩ. Москва по никакъв начин не се намесва в отношенията на САЩ с Канада и Мексико. На официално равнище никога не се е намесвала и в отношенията на Съединените щати с Европейския съюз или например Япония – близките съюзници на Вашингтон. Москва дори не коментира тези отношения.
Изключения се случват единствено когато самият Вашингтон се опитва да бъде коректив на контактите на Москва с Брюксел, Берлин, Париж или Токио. Невъзможно е да се намери и един факт, който да показва, че Русия официално е посочвала на САЩ техни недостатъци във вътрешната политика или да им е диктувала какви закони трябва приемат и какви – не.
Изключително нелепо би било твърдението, че някой от значимите официални лица на Русия е давал указания на Америка какъв президент конкретно трябва да има.
Изводът от всичко това е прост и очевиден. Съществуването на земята на Съединените американски щати устройва Русия, дори всичките й официални лица начело с президента да не й се харесват. И обратното: съществуването на земята на Русия не устройва Америка, ако първо, тя не провежда удобна за САЩ вътрешна и външна политика; второ, не се оглавява от човек, който се подчинява на Щатите и който съответно не осигурява напълно изпълнението на първото условие. Това е всичко. Точка. Баста.
Всякакви западни и наши политологически глупости, всякаква западна политическа реторика, водеща до „извода“, че видите ли, Америка се нуждаела от „силна, процъфтяваща и демократична Русия“, са или самозалъгване на глупаци, или лъжа на хитреци.
Съвършено ясно е, че ако Русия не притежаваше своя ракетноядрен потенциал, но водеше политиката, която Владимир Путин провежда (възможното максимално обезпечаване на националните интереси на Русия в дадените международни и вътрешни условия), Вашингтон отдавна би тръгнал – като минимум – към политическото й унищожаване като мощна и самостоятелна държава.
Не по-малко се натрапва фактът, че Русия не предявява подобни претенции към САЩ и няма намерение да го прави. Не само в периода, в който неин лидер е Путин, а далеч по-рано – от идването на власт на Брежнев, тоест още от съветските времена.
Нещо повече, Русия дори е готова да се примири (в разумни граници и отчитайки собствените си стратегически интереси) със световната хегемония на САЩ като с геополитическа даденост след разпада на СССР.
Естествено Москва смята, че в близка или по-далечна перспектива хегемонията на Вашингтон окончателно ще приключи и от глобална свръхдържава САЩ ще придобият статут (3–4-ти или 5–6-и) на един от полюсите в многополюсния свят. Но и в този случай Москва няма да се намесва във вътрешните работи на изтощена Америка – с препоръки, а още по-малко със заповеди или разпореждания.
И така, от страна на САЩ по отношение на Русия сме свидетели на класическа игра с нулев резултат: Русия трябва да загуби, в противен случай победата на Съединените щати не се признава.
А от страна на Русия по отношение на САЩ линията на поведение не е противоположна, тя е принципно различна: Русия не желае да загуби, но и не иска и не си поставя за цел поражението на Америка. Бих казал, че позицията на Москва не само е реалистична, но също така е по-разумна, цивилизована и хуманна.
И в този смисъл наистина няма значение съществува ли конкретната украинска криза и по чия вина е възникнала тя. Ако съществуването на самостоятелна Русия на планетата по принцип не устройва Америка, поводи, кризи и казуси винаги ще се намерят.
Дали Русия ще успее да удържи линията на външна и вътрешна самостоятелност – при Путин и след него – е отделен въпрос. Ако предположим, че не съумее, това означава, че Русия, в това число в сегашните си граници, няма да просъществува. От което следва, че Русия не може да капитулира пред САЩ, а това автоматически удължава във времето и отчасти в пространството американо-руския антагонизъм.
Във всеки случай Москва няма претенции нито към постсъветските територии, така и към постамериканското пространство. Впрочем по този въпрос Вашингтон трябва да се опасява от съвсем други конкуренти, както и от част от сегашните си съюзници.
Така, в рамките на посочената диагноза, на какво можем да се надяваме в руско-американските отношения? И към какво сме длъжни да се стремим?
Първо. В обозримо бъдеще както е имало, така и ще има, „студена война“ между САЩ и Русия и отчасти между подвластния на Вашингтон Европейски съюз и Русия.
Второ. Надеждата, че нормалните отношения между Вашингтон и Москва ще се възстановят, стига да се появи реална обща заплаха или реален общ враг, е ефимерна. По две причини. Тъй като САЩ сами по себе си са най-голямата опасност за Русия. И защото американците доста по-добре от руснаците умеят при обща заплаха да мобилизират усилията на другите в името на собствените си интереси. Безпределният егоизъм на САЩ е константа и това трябва да се възприема като реалност.
Трето. Проблемите, които САЩ не могат да решат без помощта или съдействието на Русия (а те са достатъчно много и едва ли ще намалеят), все едно, оставят поле за повече или по-малко регулярно официално взаимодействие.
Четвърто. В днешните условия няма начин да се прекъснат всичките тези програми за индивидуални междуличностни контакти и контакти на различни неправителствени организации между двете страни. Макар че в този пункт сега трябва да очакваме препятствия по-скоро от американска, отколкото от руска страна – каквито вече виждаме. Впрочем не бива да се преувеличава ролята на тези връзки – те не могат да заменят добрите и професионално поставени междудържавни отношения.
Пето. Теоретично можем да си представим, че един ден група значими и влиятелни представители на интелектуалния елит, несвързани пряко с властовите институции нито в САЩ, нито в Русия, биха се опитали да създадат „паралелна руско-американска дипломация“ и биха започнали регулярно да я практикуват. Впрочем и тук имам големи съмнения. Интелектуалните привилегировани кръгове в САЩ са твърде идеологизирани, твърде егоистични и твърде дисциплинирани, за да се решат на подобна самодейност.
***
Обобщавайки, можем да кажем, че ако в отношенията между Русия и Запада е възможен позитивен пробив, той няма да бъде последван и по посока Америка. Най-малкото заради екзистенциалната несъвместимост, описана в тази статия…
А другите субекти на световната политика, опитващи се да се измъкнат от тежката хватка на американската хегемония – заради собствените си интереси, не заради любовта си към Русия – е възможно в близките десет години с активността си да създадат ситуация, в която американците да се окажат последни на „опашката“. И тогава…
Но засега да се приготвим за продължението на това, на което днес сме свидетели. И няма смисъл да се суетим, още по-малко да се паникьосваме. Пикът на американското глобално могъщество вече е в миналото. И спускайки се от тези висини, рано или късно американците ще се приземят на руската равнина.
Превод от руски: Елена Дюлгерова
