На книжния пазар вече можете да намерите биографичната книга за Стоянка Мутафова. "Смях и сълзи" е смешно-тъжен, самокритичен, саркастичен, на моменти себичен, но най-вече откровен разказ от първо лице на любимата на поколения българи актриса. Книгата се издава с подкрепата на Националния дарителски фонд „13 века България”.

 

Милена Нейова и Стоянка Мутафова

 

Като автор и редактор на книгата в рамките на една година, седем срещи и близо 25 часа разговори, събрах текста, след това грижливо и внимателно преподреждах откъсите, без да добавя нито дума от себе си, но запазвайки свободата да съхраня автентичността на историите, мелодията и цвета на думите.

 

ЕТО И ОТКЪС ОТ КНИГАТА: 


Бяхме стигнали до най-страшния миг в живота ми! Когато разбрах, че Роберт трябва да напусне страната за 24 часа. Майката си трака! Беше уредил среща в Чешкото посолство (държавата беше Чехословакия още), на която ме запозна и със словака, и с чеха. Виж к’во странно нещо е мозъкът на човека! Първото си представление не помня, но имената на тези двамата са ми в главата – чехът се казваше Паалтек, а словака Жабкай. На бърза ръка ми дадоха инструкции, нямаше никакво време. Роберт трябваше да си събере багажа и да замине на другия ден за Прага, с влак. След срещата в посолството ме изпрати до радиото, имах някаква работа там. Вървяхме нагоре под липите на „Драган Цанков”, а часовете напредваха. Този миг няма да забравя никога. Прегърна ме и каза:


– Аз натам, ти натам! Не се обръщай. Каквото ни е писано, това ще стане!


Щях да умра. Толкова тежко понесох раздялата. Но ни е било писано да се съберем. Доста време мина, докато Роберт уреди чехите да ми дадат стипендия, за да уча в Прага. Когато настъпи моментът, трябваше да напусна Народния театър. Представяш ли си каква любов е било! Когато разбра какво съм намислила, Масалитинов ме извика в кабинета си:


– Вы очень талантливый человек. Но вы грешите, че отивате там. Как ще бъде?! Вие сте чужденка. Чехите са многоооо пресметливи хора, те мислят само за себе си. Сега е вашият момент! Започвате много добре тук. Но решите ли да се върнете, мястото ви вече ще бъде заето.


– Господин Масалитинов, обичам го. Нищо друго не ме интересува, искам да бъда при него!


– Понимаю! Понимаааю! Любов! Много добре ви разбирам. Хайде, на добър час! Пожелавам ви там успех!


Дадоха ми всички разрешителни, купих си билет за влака и потеглих в средата на страховита, люта зима! Пътуване вместо два дни се проточи повече от седмица. Всеки божи ден Роберт ме чакал на гарата – нѐма, нѐма и нѐма – влак не идва! Сняг, сняг до пояс! А през това време аз мръзна във влака – такър-такър, пуф-паф, такър-такър, пуф-паф. Минахме през Соботице, дори ни пуснаха за няколко часа да слезем, да се поразтъпчем. Леле, там какви витрини с пасти имаше! Такива бях виждала само във виенската сладкарница в София. 

 

Живот си живееха сърбите, ей! Живот! Ама то и Тито беше друга работа – и комунистите ги хрантутеха, и западняците. Че като влязох в сладкарницата, че като започнах да ям! От България си бях купила тайно малко долари, че нямахме право да изнасяме валута, па и нѐма къде да ги скриеш. Всичките си скъпоценности бях накичила, защото каквото намерят в багажа, ще ми го вземат! Даже и пръстена на татко си бях турила, дето мама ми даде за Роберт, с голям брилянт, стар, много хубав: Това е за мъжа ти!, така каза. Татко го слагаше само когато ходи на приеми – ама красив, един път! И така, накичена като коледна елха, дни наред се кандилкам – спри, тръгни, спри, тръгни! Зима, студ! Много път, много нещо. И пристигам аз след близо седмица, навън вече се беше посмрачило, слизам на перона – Роберт го няма! Същия ден той отново чакал, чакал, премръзнал и накрая си отишъл. Днес влак няма да дойде, така му казали. А то пък влакът дойдееее.


И какво да правя сега аз? Накъде да тръгна? Знаех само адреса на Лиляна Шопова. През нея ставаше връзката ни. Качих се на един трамвай, до мен седна добре облечена жена, с хубава шапка. Разговорихме се на немски, смили се над мен, като разбра, че не познавам града. Показах ѝ адреса, тя извика кондуктора, обясни му нещо на чешки и ако щеш вярвай, трамваят спря специално за мен баш на Карловия мост, дамата слезе с мен, повървя малко, за да ми покаже в коя прека да завия. След няма и 5 минути се изправих пред дворец, ти казвам! Приказно красива сграда, с Богородица над входната врата. Викам си: Божеее, къде попаднах?! Да не съм в манастир? Тук ли живее Лиляна?! И чета табелките на живущите. Нейсе, видях името на нейния хазяин, звъннах, излезе тя:


– Къде е Роберт, ма? – питам я.


– Ами чака те всеки ден на гарата. И днес е чакал, чакал и си е отишъл.


– А къде живее?


– Не го знам. Не си дава адреса. Па и непрекъснато го сменя. Насам-натам. Влизай вътре, той ще се обади.
И ето ти, че след малко Роберт звъни по телефона. Дойде да си ме прибере. Като го видях, направо припаднах в ръцете му. Ах, казах си, животът е прекрасен! Така съм го обичала, боже! 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Мери на 11.02.2019 в 12:33
Макар и в крехка възраст до 1989 година, гледах всички български филми, до един. Не пропусках премиера на операта, оперетата и всички театри. Никога няма да забравя "Театър, любов моя" със Славка Славова и Таня Масалитинова, излизахме от представлението и се нареждахме отново на опашка на касата за следващото. Млади и стари не излизахме от театрите, операта и зала "България" Няма такива артисти като Стоянка, Татяна Лолова , Леда Тасева, Калоянчев - Големанов, Парцалев, Анастасов, Карамитев, Никоай Бинев, Кабакчиев, Тодор Колев - "Човекоядката", "Догодина по същото време" и една пиеса-монолог от сръбски автор ("Професионалистът") - публиката не искаше да си ходи, невероятни артиста бях всички. Балгодаря им от сърце. Те направиха живота ни в тези години прекрасен. От тогава съм ходила веднъж на театър ("Слънчеви момчета" с Георги Русев и Константин К:оцев), които починаха, и няколко пъти на опера. След това пет пъти влизам в театър и си излизам по средата - Хамлет тича гол....

Напиши коментар