Преди десет години, на 30 юли 2007-а, си отиде един от най-великите режисьори. Ингмар Бергман почина на 89-годишна възраст в дома си на шведския остров Форьо в Балтийско море, където живееше през последните 20 г. и където засне някои от шедьоврите си. Приживе той бе покрит с почести - с палмата на Златните палми в Кан за цялостно творчество, Оскари в Холивуд, редом с редица други награди, и толкова силно повлия на своята епоха, че името му се превърна в прилагателно - “бергманов”.

 

 

Дълго време отхвърлян в Швеция и дори преследван, по думите му, през 70-те г. заради укриване на данъци, в края на живота си той е признат за велик киномайстор в родината си. При новината за смъртта му, знамената пред филмотеката в Стокхолм бяха спуснати наполовина. Радиостанциите и телевизиите прекъснаха програмите си, за да му отдадат почит.

 

Роден на 14 юли 1918 г. в Упсала, северно от Стокхолм, през дългата си кариера Ингмар Бергман е заснел над 40 филма, сред които “Шепот и викове” (1972 г.), “Сцени от един семеен живот” (1974 г.), “Есенна соната” (1974 г.) или неговия шедьовър-завет “Фани и Александър” (1982 г.). 

В последните години той живееше сам, доколкото е възможно в усамотение от света на остров Форьо. 

 

“Форьо беше моята тайна любов”

 

пише той в автобиографията си “Латерна магика”, разказвайки за любовта си от пръв поглед през 60-те г. към това равно парче земя, на което небето и морето се сливат. Там той построява къщата, в която ще умре, студио, в което заснема “Като в огледало” и “Мълчанието”. 

 

Лив Улман и Ингрид Бергман в "Есенна соната"

 

Освен филмовото си творчество, в което изследва в едри планове мъката и човешките рани, през целия си живот Бергман работи и в театъра, поставяйки на сцената много пиеси, включителни тези на своя детски идол, Аугуст Стриндберг. Кариерата му започва в театъра през 40-те г. на ХХ век, със стаж като режисьор в Стокхолмската опера. По-късно, през 60-те г., той е ангажиран като режисьор в престижния “Драматен”, кралския драматичен театър. През 1945 г. обаче той решава, че единственото модерно изразно средство е киното:

 

“Да правя филми за мен е инстинкт, необходимост, като тази да ям, да пия или да обичам”,

 

признава Бергман. Филмовата му кариера покрива цялата втора половина на ХХ век, той е съвременник на Федерико Фелини, Луис Бунюел или Акира Куросава. Голям киноман, той харесва американското кино от 40-те г. и френските филми от 30-те и 40-те г. 

Ингмар Бергман получава три Оскара за най-добър чуждоезичен филм и, въпреки склонността си към мрачни размишления за смъртта и любовта, той е ценен от киноманите по цял свят заради филми като “Дивите ягоди” или “Фани и Александър”.

Първия си филм, “Мъчение” (Torment), снима през 1944-а, имайки зад гърба си 34 постановки в театъра. Той е едва 26-годишен. Бил е само на 13 г., когато с 64-те крони, който му дава една богата леля, си купува сборник с произведенията на Стриндберг.

През 1955 г. Бергман постига първия си международен успех с комедията “Усмивки от една лятна нощ”. От края на 50-те г. филмите му стават все по-мрачни за живота на двойки в криза, за човешките създания, разкъсвани от един отсъстващ Бог. “Женски режисьор”, той дава най-хубавите роли на актриси като Брит Нилсон, Хариет Андершон, Ева Далбек, Ула Якобсон и Лив Улман. Има любовни авантюри с повечето от актрисите си, жени се пет пъти и има девет деца, признавайки, че няма много силно бащинско чувство. 

 

Лив Улман и Ингмар Бергман на остров Форьо, 1966 г.

 

Бергман снима мрака на душата, преоткрива черното и бялото. Съществува един сив Бергман, както подчертава любимият му актьор, Ерланд Йозефсон. Това е шведското сиво. Това е човешката сивота. Целта на режисьора била да “опише универсалната дейност на злото”. На снимачната площадка го прихваща неговата “педагогическа ярост”, която актьорите му познават наизуст.

Методът му бил прост: 

 

“Във филмите ми всяка секунда има за цел да вълнува”.

 

Или пък: “Осем часа упорита работа за три минути от филма”. Казват, че е бил интелектуалец, абстрактен, че е изследвал чрез символи отсъствието на Бог. Интерпретациите на творчеството му обаче изобщо не го интересували.

 

Биби Андершон, Лив Улман и Ингмар Бергман по време на снимките на "Персона"

 

“Той ме научи на всичко в професията, първо в театъра, после в киното”, признава актьорът Макс фон Сюдов, с когото Бергман снима дузина филми. “Той работеше по един и същ начин и в едното, и в другото: имаше талант на диригент, за да настрои всички на една и съща страст към творбата. На него дължа дисциплината си в работата, малко философия и едно изключително приятелство. Ние имахме една и съща среда, много културни и много религиозни семейства. Родителите му бяха като моите, строги лютерани. Много сме си говорили за религия. Той имаше дълбока вяра и моето съжаление е, че не измерих правилно тази дълбочина тогава, защото бях млад и като реакция срещу протестантството. Но разбрах по-късно. В писанието има непреодолими трудности и неща, които говорят на сърцето ти. Трябва да влезеш в тайнството и да приемеш съмнението. Вярата винаги е свързана със съмнение. Но не трябва да спираш да питаш”, доверява Макс фон Сюдов.

 

Ингмар Бергман и операторът Свен Нюквист

 

Последният филм на Ингмар Бергман за големия екран, “Фани и Александър”, се приема като завета на шведския гений. Той е на 62 г., когато снима филма, който е и най-скъпата му продукция (6 млн. долара), петчасова фреска, предназначена за телевизията, която той трябва да съкрати, за да угоди на продуцентите. Така че режисьорът неохотно го орязва и представя тричасова версия, която ще бъде прожектирана в киносалоните. 

 

“Фани и Александър” е пълното произведение на моя живот като режисьор, 

 

обяснява той. Никога не съм работил толкова, но забравете за тричасовата версия! Намирам я за ужасна! Истинският “Фани и Александър” трае повече от пет часа и половина”.

Историята за разочарованията на едно шведско семейство в началото на ХХ век печели “Сезар”, “Златен глобус” за най-добър чуждестранен филм, а на Оскарите, освен статуетката за най-добър чуждоезичен филм, получава и тези за най-добри костюми и за най-добри декори, а Свен Нюквист - “Оскар” за операторската си работа.

През 1997 г.  журито в Кан му присъди палмата на Златните палми. Верен на навиците си, той не отиде, за да я получи. Дъщеря му я прие от негово име. “Животът накрая ме застигна и ме отведе до срамежливост и мълчание”, заключи той. 

Ингмар Бергман почина на своя остров Форьо на 30 юли 2007 г. Той старателно бе организирал погребението си. Дали би гравирал на надгробния си камък репликата, която отправял към актьорите си: “И сега, дявол го взел, в атмосфера на дълбоко другарство, ние ще обрисуваме самотата на човешкия вид: втори дубъл!”?

 

Ингмар Бергман

 

 

По материали от “Ел” и “Фигаро”

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

Напиши коментар