Идеята, че светът постепенно се движи към универсална цивилизация, основана на старомодните либерални ценности, е толкова смехотворна, колкото и схващането на Конт, че алтруизмът извира от подутина на главата. Това, че модерната политика е моделирана от секулрани религии, е широко признато в случая с тоталитарните режими. Статията The House of Government на Юрий Шлезкин (TLS, December 22 and 29, 2017) е авторитетна оценка на болшевизма като апокалиптична секта, която се различава от сектите от предишното хилядолетие по огромната територия, която е завзела и по мащаба на властта, която е упражнявала. Докато Ян Бокелсон и неговите анабаптисти от шестнайсети век контролираха само град Мюнстер, Ленин и неговата партия управляваха народа на бившата империя на Романови. Унищожавайки съществуващите институции, те се опитаха да проправят път на ново общество – в действителност ново човечество. Болшевишкият проект не стигна до никъде, като изключим отнетите и съсипани животи на десетки милиони. Но болшевишкото движение няма да бъде последното за това хилядолетие, което е отнело контрола на модерна държава. В своето пионерско изследване The Pursuit of the Millennium (1957) Норман Кон показва, че и нацизма е бил хилиастично движение. Културната революция на Мао и Камбоджа на Пол Пот могат да бъдат добавени в списъка. Голяма част от политиката на двадесети век беше преследване на апокалиптични визии от секуларни режими. Докато либералите бяха готови да признаят, че тоталитарните движения функционираха като повредени религии, те отхвърлят всяко твърдение, че същото е вярно и в техния случай. Въпреки че евангелистката вяра е видима част от войните, започнати от Запада в Афганистан, Ирак и Либия. Без съмнение, тези войни изискват геополитически стратегии и независимо колко зле са замислени и колко лошо са изпълнени, бетонирането им беше въпрос на вяра – че бавно, постепенно и с множество прекъсвания човечеството се развивива към един свят, основан на либералните ценности. Някои могат да бъдат неприятно враждебни към тях. Но това е само последствие от твърде дългото им репресиране. Махнете тираните и техните режими и новото човечество ще изникне от руините. И ако не успее да се материализира, това е само защото подготовката за неговата поява не е била достатъчна. Политиката на идентичността е постмодерно извъртане на либералната религия на хуманизма. Върховното Същество стана непознат Бог – вид човешко същество, несрещано досега в историята, което няма нужда да се определя чрез семейство или общност, националност или някаква религия. Паралелите с новото човечество, визирано от болшевиките, са очевидни. Но близостта с доскорошния либерализъм е по-присъща.Създава се глобално пространство, което ще признава само универсално човечество. Всеки артефакт, който въплъщава постиженията на определена държава или град, може да бъде единствено пречка в това идеологическо царство. В продължение на тази фантазия за края на историята, хипер-либералите изискват публичните пространства да бъдат изчистени от всички символи на предишно подтисничество. Обсебени от вярата във въображаемо човечество, и едните и другите търсят да отслабят и разрушат националните и религиозни традиции, които са поддържали свободата и толерантността в миналото. Незначителни сами по себе си и често комични до абсурд, множеството истерици от днешните кампуси може да останат запомнени с ролята си в разрушаването на това, което все още се нарича либерален Запад.

 

 

 

За либералите трансформацията на университетите в институции за изкореняване на престъпното мислене вероятно е нещо парадоксално. В миналото висшето образование съвсем отявлено беше оформено от идеала за неограничено изследване. Всякакви социалдемократи и консерватори, либерали и марксисти учеха и проучваха заедно с академици без ярки политически възгледи.

 

Академичните дисциплини ценяха своите ортодоксалности, а отцепниците можеха да срещнат затруднения да бъдат чути. Но гост-лекторите рядко бяха отменяни заради възгледи, определяни като неприемливи, лекциите не бяха редовно проверявани за съдържание на материали, които студентите могат да намерят за неуместни и членове на факултетите, които се отклоняваха от преобладаващия консенсус не се сблъскваха с опити да бъдат заглушени или да приключат кариерата си. Културата на изследването още не беше победена.

 

Би било лесно да се каже, че либерализмът сега е изоставен. Практиките за толерантност, които бяха смятани за самата същност на свободата, бяха декоснтруирани и прекратени като репресивни структури и всякакви идеи или вярвания, стоящи на пътя на този процес, бяха извадени от публичния дискурс.

 

Съдейки по старомодните стандарти, това е точно обратното на онова, за което се бореха либералите. Но случилото се във висшите училища не е подчиняване на либерализма на някаква друга господстваща философия. Вместо това се разви хипер-либерална идеология, която цели да изчисти обществото от всякаква следа от различни възгледи за света.

 

Ако цензурата господства в университетите, то е защото те се превърнаха в превозни средства на този проект. Когато студенти от Китай учат в западните страни, един от уроците, които научават, е че увеличаването на интелектуалната ортодоксалност не изисква авторитарно управление.

 

В институции, които обявяват своята обвързаност с критическото изследване, цензурата е най-ефективна, когато е самоналожена. Отличителна черта на тиранията, налагането на мнение сега е установена практика в общества, които вярват, че са по-свободни от когато и да било.

 

Промяна към хипер-либерализъм се случи също и в политиката. Във Великобритания някои описаха възхода на Джереми Корбин като преминаване на лейбъристката партия в марксизъм от троцкистки тип. Без съмнение някои фракции в партията изпаднаха до крайно-левите групировки, които се бореха за контол над лейбъристите през 70те и 80те с реториката, методите и политиката си. Но в идеологията, занимаваща Корбиновата лейбъристка партия, няма много разпознаваем марксизъм.

 

При Маркс историческият носител на прогреса в капиталистическите общества е индустриалната работническа класа. Но за мнозина, които се присъединиха към масовата партия, конструирана от Корбин, оцеляващите останки от тази класа могат да бъдат само пречка пред прогреса. С тяхната привързаност към националната идентичност и опасенията им от имиграцията, тези останки от миналото стоят на пътя на новия свят без обществени граници и наследена групова идентичност – визия, която повече от социализма или грижата за бедните, занимава тази нова партия.

 

Това е прерспектива, привличаща онези слоеве от средната класа – не само завършващите двехилядници, които заради обещанието на Корбин да премахне студентските такси могат да бъдат най-големите бенефициенти на неговата политика – които виждат себе си като най-прогресивния елемент на обществото. Но има някои категорични разлики между тези хипер-либерали и прогресистите от миналото.

 

Една от тях може да бъде видяна в превъзбудата относно въпроса за колониализма. Сложните и на моменти противоречиви реалности на империята бяха изключени от интелектуалния дебат. Докато студентските общности се посветиха на отстраняването на колониалните реликви от обществените места, фракции от факултетите се наговаряха да премахнат всеки, който твърди, че имперското наследство не е тежка криминална постъпка.

 

Ако беше жив днес, един от тези дисиденти щеше да бъде самият Маркс, който в своите писания за Индия поддържа, че влиянието на Британския империализъм е било в известен смисъл положително. Признавайки, че „страданието, което беше наложено от Британците на Индустан е от напълно различен и несравнимо по-силен вид, отколкото целия Индустан трябваше да търпи преди това“, Маркс продължава, нападайки „недостойния, стагнационен и вегетиращ живот“ на индийските села:

 

„Не бива да забравяме, че тези идилични селски общности, колкото и безобидни да изглеждат, винаги са били здравата основа на ориенталския деспотизъм, че те ограничаваха човешкия разум във възможно най-малкия компас, превръщайки го в неустоим инструмент за суеверия, поробвайки го с традиционните правила... Англия, в действителност, предизвиквайки социална революция в Индустан, беше движена единствено от злодейски интереси и беше глупава в начина си да ги наложи. Но въпросът не е в това. Въпросът е, може ли човечеството да изпълни съдбата си без фундаментална революция в социалното състояние на Азия? Ако не, каквито и да са били престъпленията на Англия, тя е била несъзнателният инструмент на историята за осъществяването на тази революция.“ („The British Rule in India“, New York Daily Tribune, 10 June, 1853)

 

Разбира се, Маркс може и да е грешал в тази преценка. Заедно с повечето прогресивни мислители по онова време, той е смятал, че Индия и други колонизирани страни ще повторят Западния модел на развитие. Но, също като други прогресивни мислители от това време, той е считал за даденост, че това е въпрос, който може и трябва да бъде обсъждан. Той никога не е приемал, че колониализмът е очевидно вреден във всичките си последствия.

 

Има и други черти, които отличават хипер-либералите от прогресивните мислители от предишните поколения. Миналогодишната конференция на лейбъристите стана известна с отличително събитие, по-късно осъдено от лейбъристката партия, на което един от говорителите предложи въпросът дали е имало Холокост да стане легитимна част от обществения дебат. Това не пасва с рамката на дебата, който, допускам, много от присъстващите биха поддържали по други въпроси, като например колониализма.

 

Още веднъж, нито един от участниците в срещата не предложи митовете, обграждащи комунизма – като идеята, че мащабните репресии са започнати от Сталин – да бъдат подложени на критично обсъждане. Равносметката за Европейския колониализъм и Съвестския социализъм не е очевидна. Тяхната оценка изисква сложни исторически и морални оценки, които трябва да бъдат свободно обсъдени.

 

Обратното, твърдението, че Холокостът може и да не се е случил, е отричане на неоспорим факт. Ако отричането на Холокоста се приема за основателна посока на историческо обсъждане, това означава, че най-сигурният симптом за анти-семитизъм се приема за нормален. Същевременно това утвърждава и един ключов момент от идеологията на нео-фашистите, според който фактите не са обективно установима част от света.

 

Безразличието към фактите не е запазено само за нео-фашистите и за хипер-либералните леви. То е широко разпространено сред либералите, които узряха в края на Студената война.

 

Твърдението на Франсис Фукуяма, че с падането на комунизма светът става свидетел на „универсализирането на западната либерална демокрация като последна форма на човешкото управление“ сега е широко осмивано. Но когато той направи това изявление през 1989, в лятното издание на National Interest, то изразяваше убеждението на повечето либерали, както очевидно повечето от тях и досега вярват, че арката на историята клони в тяхната посока.

 

Те вярват в това, въпреки че Близкия изток е смесица от теокрация и светски авторитаризъм в държави, разделени от Западната намеса. По-голямата част от пост-комунистическа Европа се управлява от либерални демокрации (режими, които мобилизират популистко съгласие, докато изоставят защитата на индивида и малцинствата).

 

Русия се управлява от някаква електорална автокрация. А Съединените Щати с Тръмп излгежда са напът да се превърнат в либерален режим, подобен на тези, възникнали в Унгария и Полша.

 

Те пропускат факта, че партии от крайната десница привличат нарастваща подкрепа от избирателите в редица страни от Европейския съюз. В Германия – центърът на изумителния проект за транснационална европейска държава – скорошно допитване сочи по-голям брой гласоподаватели, възнамеряващи да изберат крайно дясната Алтернатива за Германия (AfD), отколкото тези, които имат ляво-центристите социал-демократи.

 

В Италия център-левите и център-десните бяха отхвърлени в полза на екстремистките партии, някои от които с връзки с фашизма. Една причина, поради която либералната демокрация няма да бъде универсализирана, е че в някои случаи тя се трансформира в напълно различна форма на управление.

 

Мнозина, които вярват, че либерализмът е в криза, са открили, че първичните причини за това са основно от икономическо естество. С някои условности, това е гледната точка на Едуард Люс в една от по-добрите последни книги по темата, The retreat of Western Liberalism (2017).

 

Ако Западът не може да догони икономическия и технологичен напредък на Китай и да разпредели плодовете на икономическия растеж по-широко, как би могъл да поддържа претенцията си за превъзходство, пита Люс? В тази перспектива, популистките сътресения, които преминаха през западните страни, са ясният ответен удар на тези, които бяха изключени от предимствата на експандиращия глобален пазар.

 

Със сигурност това беше една от причините за бунта срещу установените управленски елити, който избухна през 2016. Брекзит и президентството на Тръмп са различни в много отношения, но нито едно от двете нямаше да се случи, ако толкова голям брой избиратели нямаше основателното усещане за изоставеност.

 

Отвращението от олигархичния капитализъм около Вашингтон беше част от настроението, което Тръмп използва. Но избирателите отхвърлиха не само маргинализирането си от икономиката. Те отговориха също и на очернянето на техните ценности и идентичност от партии и лидери, които претендираха, че се борят за социална справедливост.

 

Самодоволното позоваване на Хилари Клинтън на „кошницата с нищожествата“ беше емблематично. През последните години нито една социална група не е била по-свободно унижавана, отколкото пролетариите, които се озоваха в безизходното положение на изоставена общност в пустошта на пост-индустриална Америка.

 

С техните икономически неудовлетворености, отхвърлени като „расистки“, с техните омаловажени живот и идентичност, с техните житейски възгледи, приписвани най-вече на ниска образованост и чиста глупост, мнозинството от този презрян плебс може би е гласувало за Тръмп по-скоро от гняв, отколкото по убеждения.

 

Ако това настроение се запази и проникне в средната класа, която все още не е засегнало дълбоко, Тръмп би могъл да спечели и втори мандат. Може би не икономиката, а нуждата от уважение определя резултата.

 

В този момент възходът на нелибералния либерализъм става политически значим. Това, което се случва в кампуса няма голямо значение само по себе си. Страхливо прилепени към радостите на живота на средната класа, много членове на университети познават само бегло по-голямата част от обществото, в което живеят. Малцина имат приятели, които не са студенти, а още по-малко такива, които са индустриални работници. Тълпата от техни съграждани за тях е въплъщение на Другия – груби непознати, които срещат рядко или никога.

 

Хипер-либерализмът служи на тези членове на академичната общност за легитимираща идеология, давайки им илюзорното чувство, че имат водеща роля в обществото. Резултатът е широко поддържана смесица от буржоазен кариеризъм и показно-добродетелна самоодостатъчност – пълнеж за комедиен роман, макар че малцина засега са се заели със задачата да го напишат.

 

Тогава бихме видяли нещо толкова режещо като „Историческият човек“ на Малкълм Бредбъри (1975) или „Декември на декана“ на Сол Белоу (1982), където радикалите на кампуса преди едно поколение са описани с мрачен хумор и жестоко остроумие. Въпреки че е по-голям от всякога, кампусът може би е твърде малък и затворен в себе си свят, за да заинтригува романистите днес.

 

Политиката на идентичност, която се проповядва в кампусите обаче има широко въздействие върху обществото. Книгата на Марк Лила „The Once and Future Liberal” (TLS, February 9) беше широко атакувана заради твърдението, че Рузвелтовият проект за изграждане на обща идентичност, надхвърляща етносите, може да произведе по-устойчива либерална политика: всякакви подобни възгледи, университетски обсъждания и шушукания, са заподозрени в прикрита защита на бялото превъзходство.

 

Книгата на Лила не може да бъде обвинявана в същността си, че тегли назад към Рузвелт. Нападайки либералната концепция за американска национална идентичност като репресивна конструкция, хипер-либералите потвърждават убеждението на голяма част от американското население – не само на работниците, които в миналото гласуваха за демократите – че са били изключени от политиката. Показвайки, че залезът на либерализма в Америка е преди всичко самоиндуциран, книгата на Лила извърши ценна услуга. Ако в неговия анализ има грешка, тя е че не се връща назад във времето, за да изследва момента, когато либерализмът стана светска религия.

 

„За свободата“ на Джон Стюарт Мил (1859) може да не изглежда като вероятно месторождение на нелибералния клон на либерализма. Във втората глава на това почитаемо есе авторът представя каноничен аргумент за свободното изразяване:

 

„Най-голямото зло от подтискането на мнението е в това, че то ограбва човешката раса. Идващите поколения, както и сегашното. Тези, които не са съгласни с мнението – в още по-голяма степен от този, който го изразява. Ако мнението е правилно, те са лишени от възможността да заменят грешното за вярното. Ако е грешно, те губят, което носи почти толкова голяма полза, защото още по-ясно е възприемането и по-живо е впечатлението от истината, след нейния сблъсък с грешката.“

 

Според някои, всичко ще е наред, ако просто се върнем към тези стари либерални истини. Но аргументът на Мил има ограничения. Той е зависим от допускането, че истината трябва да бъде ценена сама по себе си – предположение, което трудно се вписва в неговата утилитаристка морална философия, според която единственото нещо, което е ценно само по себе си, е задоволяването на желанията.

 

Какво става, ако много хора искат това, което Мил (цитирайки неназован автор) е описал като „дълбока дрямка на решителното мнение“? В по-късна творба, „Утилитаризма“, Мил твърди, че всеки, който е познал интелектуалната наслада от свободното обсъждане, би го предпочел пред чистото съгласие:

 

„По-добре е да бъдеш незадоволено човешко същество“, заявява той, „отколкото доволна свиня“. Ако свинята мисли по друг начин, то е защото не е запозната с насладата от разсъждението. Категоричността на Мил по този въпрос е смехотворна. Високоинтелигентен викторианец, той е бил недостатъчно запознат с низките удоволствия, за да може да направи вярна преценка. Неговото убеждение, че човешките същества биха избрали интелектуалната свобода пред задоволения конформизъм е в разрез с емпирическата му философия. По условие неудовлетворима, въпрос на вяра.

 

Мил никога не е осъзнавал противоречивостта на своите съждения, но е бил напълно наясно, че популяризира нова религия. Силно повлиян от Огюст Конт, той е мултипликатор на описаното от френския философ-позитивист като „Религия на Хуманизма“. Вместо да почита трансцендентно божество, Конт инструктира последователите на новата религия да тачат човешкия вид като „Новото Върховно Същество“.

 

Заменяйки ритуалите на Християнството, те ще изпълняват ежедневни научно обосновани церемонии, докосвайки черепите си на мястото, което френологията е посочила като местонахождение на алтруизма (дума, измислена от Конт). В есе, написано не много по-рано от „За свободата“, но публикувано посмъртно (той умира през 1973), Мил описва веруюто си като „по-добра религия от всичко, което обикновено се нарича с това име“.

 

Трансмутирането на либерализма в религия, извършено от Мил, бележи фундаментална промяна.

 

Модерни либерални общества изникват като млади издънки от юдейския и християнския монотеизъм. Идеята, че религиозната и политическата власт трябва да бъдат разделени е предсказана в думите на харизматичния юдейски Пророк, който впоследствие е почитан като основател на Християнството: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“.

 

В Англия от седемнайсети век Милтън защитаваше свободата на мислене и изразяване като условие за истинна вяра, докато Джон Лок виждаше толерантността като дълг към Бога. Когато се обявяваха за универсалност на тези ценности, те го правеха с вярата, че са заповядани от Бога.

 

Мил и секуларните либерали, които го последваха, не се отказаха от претенцията за универсалност. Те я направиха още по-силна и в по-радикална форма. Какво е означавало това за Мил, става ясно от трета глава на „За свободата“ – „За индивидуалността като един от елементите на добруването“. Тук свободата не се отнася само, или дори основно, до защита от ограничаване от закона или от други хора (системата на толерантността), а до радикален вид личностна автономност, възможност да създаваш идентичност или начин на живот за себе си, без оглед на общественото мнение или на някаква външна власт. В бъдеще само един начин на живот ще бъде толериран – този, който се основава на личния избор.

 

Това е проблематична визия, с трудности, някои от които недогледани от Мил. Общество, което промотира индивидуалност от такъв тип, ще изглади различията, основаващи се на традиция и история. Но доколкото повечето различия в човешкия живот идват от тези източници, резултатът може да бъде масов конформизъм. Отново, в общество от типа, който Мил е визирал, други религии и философии биха били постепенно елиминирани. Но ако само едно разбиране за света е приемливо, какво се случва с интелектуалните различия? Това не е бил теоретичен риск за Мил. Той го е намерил онагледен при Конт, чиято философия започнал да намира за „либертицидна“ – унищожаването на интелектуалната свобода, настъпващо когато всички са длъжни да имат еднакви възгледи.

 

Строг критик на либерализма, който ценял свободното обсъждане само докато било полезно за изкореняването на ирационалните вярвания, Конт приветствал възхода на една интелектуална ортодоксалност, имаща власт да се налага върху обществото. Мил бил ужасен от тази перспектива. Той е могъл да си представи, че подобна ортодоксалност ще бъде развита и засилена от либерали, различаващи се от самия него.

 

Религията на хуманизма на Мил има и по-дълбоки проблеми. Подобно на Конт, той вярвал, че човечеството е прогресивен вид, макар двамата сериозно да се различават в разбирането си за прогрес. И какво е „хуманизъм“? Идеята за човечеството като колективен агент, който постепенно постига целите си, не е достигната чрез наблюдение. Всичко, което е емпирично проследимо, са човешки същества блъскащи се със своите враждуващи цели и ценности. Нито е самопонятно, че много хора копнеят за такъв живот, какъвто Мил промотира. Ако историята е показателна, голям брой хора искат чувство за сигурност поне толкова, ако не и повече, колкото и лична автономност.

 

Либералите, които яхат популистките движения, са с непоклатимото убеждение, че избирателите, които ги подкрепят, са заблудени или измамени. Възможността тези движения да експлоатират нужди, които крайно индивидуалистките общества не могат да задоволят, не се допуска сериозно. При либерализма, който преобладаваше при предишното поколение, подобни нужди бяха отхвърлени като атавистични предразсъдъци, които трябва да бъдат премахнати, щом като стоят на пътя на транснационалното управление или на разширяващия се глобален пазар. Тази позиция е още една причина за развитието на анти-либералните общества. Либерализмът и емпиризмът се разделиха и нищо не беше научено. Някои от най-силните улики срещу либералните убеждения, които учим от грешките и лудостите си, идват от поведението на самите либерали.

 

Това, че модерната политика е моделирана от секулрани религии, е широко признато в случая с тоталитарните режими. Статията The House of Government на Юрий Шлезкин (TLS, December 22 and 29, 2017) е авторитетна оценка на болшевизма като апокалиптична секта, която се различава от сектите от предишното хилядолетие по огромната територия, която е завзела и по мащаба на властта, която е упражнявала.

 

Докато Ян Бокелсон и неговите анабаптисти от шестнайсети век контролираха само град Мюнстер, Ленин и неговата партия управляваха народа на бившата империя на Романови. Унищожавайки съществуващите институции, те се опитаха да проправят път на ново общество – в действителност ново човечество.

 

Болшевишкият проект не стигна до никъде, като изключим отнетите и съсипани животи на десетки милиони. Но болшевишкото движение няма да бъде последното за това хилядолетие, което е отнело контрола на модерна държава. В своето пионерско изследване The Pursuit of the Millennium (1957) Норман Кон показва, че и нацизма е бил хилиастично движение. Културната революция на Мао и Камбоджа на Пол Пот могат да бъдат добавени в списъка. Голяма част от политиката на двадесети век беше преследване на апокалиптични визии от секуларни режими.

 

Докато либералите бяха готови да признаят, че тоталитарните движения функционираха като повредени религии, те отхвърлят всяко твърдение, че същото е вярно и в техния случай.

 

Въпреки че евангелистката вяра е видима част от войните, започнати от Запада в Афганистан, Ирак и Либия. Без съмнение, тези войни изискват геополитически стратегии и независимо колко зле са замислени и колко лошо са изпълнени, бетонирането им беше въпрос на вяра – че бавно, постепенно и с множество прекъсвания човечеството се развивива към един свят, основан на либералните ценности. Някои могат да бъдат неприятно враждебни към тях. Но това е само последствие от твърде дългото им репресиране. Махнете тираните и техните режими и новото човечество ще изникне от руините. И ако не успее да се материализира, това е само защото подготовката за неговата поява не е била достатъчна.

 

Истинският урок от тези войни е доста по-различен. Докато интервенцията може да бъде оправдана, за да се избегнат престъпления срещу човечеството – например геноцида срещу язидите – свободата на мисълта и на словото, която съществува в някои общества от няколко столетия, не може да бъде трансплантирана по желание навред по света. Късни придобивки на Юдаизма и Християнството, тези свободи са продукт на специфичен исторически модел. Днес те са отхвърлени в обществата, от които са произлезли.

 

Идеята, че светът постепенно се движи към универсална цивилизация, основана на старомодните либерални ценности, е толкова смехотворна, колкото и схващането на Конт, че алтруизмът извира от подутина на главата.

 

Хипер-либералите ще отхвърлят всяка идея, че това, което промотират, е преувеличена версия на либерализма, който постоянно нападат. Обаче продължава да съществува вярата, че ще се появи ново общество, веднага щом снемем историческата си идентичност и превключим към система, в която всички са мислени като различни, но някак си еднакви. От тази перспектива всички идентичности са равни, бидейки културни конструкции. На практика някои идентичности са по-равни от други.

 

Тези, практикувани от позицията на историческа националност и религия например, са набелязани за деконструкция, докато тези на етническите и сексуалните малцинства, които са били, или са подтискани, са остойностени. Как може да бъде поддържана тази разлика, е неясно. Ако човешките ценности не са нищо повече от социални конструкции, как може подтисническо общество да бъде различено от друго, което не е такова? Или пък всички общества репресират свободомислещите човешки същества, веднага щом видят бял свят?

 

Политиката на идентичността е постмодерно извъртане на либералната религия на хуманизма. Върховното Същество стана непознат Бог – вид човешко същество, несрещано досега в историята, което няма нужда да се определя чрез семейство или общност, националност или някаква религия.

 

Паралелите с новото човечество, визирано от болшевиките, са очевидни. Но близостта с доскорошния либерализъм е по-присъща. В миналото либералите са се борили да помирят идеала си за свобода с осъзнаването на нуждата от колективна принадлежност на хората.

 

В други свои творби Мил балансира индивидуализма, който виждаме в „За свободата“ с разбирането, че е нужна обща култура, ако свободата е обезпечена, докато Исая Бърлин признава, че за повечето хора това да са част от общност, в която могат да се припознаят, е интегрална част от пълноценния живот. Тези прозрения са изгубени или потушени при либерализма, който преобладава след края на Студената война. Ако не е отречена като атавистична, нуждата от обща идентичност се разглежда като такава, която може да бъде задоволена в личния живот.

 

Създава се глобално пространство, което ще признава само универсално човечество. Всеки артефакт, който въплъщава постиженията на определена държава или град, може да бъде единствено пречка в това идеологическо царство. В продължение на тази фантазия за края на историята, хипер-либералите изискват публичните пространства да бъдат изчистени от всички символи на предишно подтисничество.

 

Либералите, стъписани от възхода на тази нова нетърпимост, не забелязват колко много общо има между тях и тези, които я налагат. Хипер-либералните „снежинки“, които изискват защитено пространство, където не могат да бъдат тревожени със смущаващи факти и идеи, са това, което техните по-големи братя са ги направили. Обсебени от вярата във въображаемо човечество, и едните и другите търсят да отслабят и разрушат националните и религиозни традиции, които са поддържали свободата и толерантността в миналото. Незначителни сами по себе си и често комични до абсурд, множеството истерици от днешните кампуси може да останат запомнени с ролята си в разрушаването на това, което все още се нарича либерален Запад.

 

Превод: Екатерина Грънчарова

Източник: THE TIMES LITERARY SUPPLEMENT

 

Бел. пр. - Джон Грей е роден през 1948г. Той е английски политически философ, завършил в Оксфорд философия, политика и икономика. Пенсионира се през 2008 г.  като преподавател по Европейска мисъл в Лондонското училище по Икономически и Политически науки. Редовно пише за Гардиън, за Литературната притурка на Таймс (TLS) и за The New Statesman, където е водещ литературен критик.

 

Грей е казвал, че смята себе си за атеист.

 

Убежденията на Джон Грей го подреждат сред атеистите-либерали и сред критиците на хуманизма. Той е автор на няколко значими книги, сред които False Down: The Delusions of Global Capitalism (1998), в която твърди, че глобалният световен пазар е нестабилен проект на Просвещението, който по настоящем е в процес на разпадане; Straw Dogs: Thoughts on Humans and Other Animals (2003), който е философска критика на хуманизма- мироглед, който според Грей произлиза от религията; Black Mass: Apocalyptic Religion and the End of Utopia (2007), критика на утопичното мислене на модерния свят.

 

Грей смята волята, и следователно морала, за илюзия и описва човечеството като диво племе, заето да изтребва другите форми на живот. Той пише, че „хората не могат да унищожат земята, но могат лесно да съсипят околната среда, която ги поддържа живи“.

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

14 коментар/a

Унищожавайки съществуващите институции, те се опитаха да проправят път на ново общество – в действителност ново човечество. на 16.09.2018 в 15:30
"...Норман Кон показва, че и нацизма е бил хилиастично движение. Културната революция на Мао и Камбоджа на Пол Пот могат да бъдат добавени в списъка." Г-н Грей е забравил да започне списъска с Великата френска революция избила елита на тогавашна Франция и потопила я за десетилетие в реки от кръв!
да ама не на 16.09.2018 в 17:46
Според статистиката, демографският урон от неолибералната революция в елцинова Русия надминава този от сталинските репресии. Геноцидите извършени от британската империя (като се почне с Ирландия) надминават "реките от кръв" на френската революция. А у нас никоя война или тоталитарен режим не можа да редуцира населението на България с 20%, каквото с лекота стори неолибералната действителност.
Нищо ново под слънцето на 16.09.2018 в 19:41
Понеже текстът е сложен, засега ще се отчета с това, че вместо либерализъм ще получим някакъв мек фашизъм. Като реакция срещу глобализма, който засяга племенното ни мислене на най-дълбоко ниво. Също като идеята за комунизма, когато всеки ще работи според възможностите си, но ще потребява според желанията си, но сам ще се ограничава в тях, защото ресурсите са все пак ограничени. Тоест и при комунизма не всички ще живеят в дворци, ще имат слуги, охрана, самолети и яхти, а само който трябва. Но тази лъжлива идея запали стотици милиони, като днешните игри с талончетата. Нищо ново под слънцето.
Не, ама да на 16.09.2018 в 19:47
Не може да сравняваме избитите, измрелите в лагерите и след преселването им в сибирската пустош сели села, цели народи, доведените до човекоядство ограбени докрай селяни, гаврите с монаси и свещеници с извадени очи и рязани на парчета със загубата от емиграцията при Елцин. Хората не са бройка, освен ако гледаме на тях като на наборници за поредната война, пушечно месо, като някакъв Жуков.
Helleborus на 16.09.2018 в 20:32
Това ли са се опитвали да правят? Глупави хора. Не, че се напрегнах да осмисля всички детайли в този доста скучен текст, но не може да вършиш зло и да се наричаш добър и да си с претенциите, че ще докараш някакъв мир и просперитет в света. Никоя идея или ценностна система, наложена със сила, политическа власт или с материални поощрения, не прави света по-добър. Такива похвати са само доказателство, че съществува твърде много насилие в човешкото мислене. Дори подозирам, че тази изкуствена глобализация и уравновиловка се цели от най-различни лобита с една цел- да не се случи естествения и правилен модел на глобализация, в който добрите хора по света, колкото и да са малко, ще разберат, че нормата на доброто е универсална и ще се обединят около нея. Но тази норма никога няма да бъде поддържана с човешка сила и никога не е била измислена от човек, тя съществува и с нас и без нас, хората само могат да бъдат приобщени към нея или да я намразят. Налагането на човешки измислени доктрини за мир и още повече поддържани с човешки средства, заплахи и примамки, са само и единствено ментето, поради страха от оригинала. Защото хората обичат да дърпат конците, а на универсалното добро никой човек не дърпа конците. Страхът от процеси, които не могат лично да контролират, провокира сенчестите властови кръгове, да изобретяват своите идеологии фалшификации, на които могат да дърпат конците. Но те никога няма да доведат до справедливост и благоденствие в света, каквито и съмнителни авторитети да си ги смучат от пръстите. Няма да се появи нов автор на нещо, на което авторът е само един и авторитетът Му е безспорен. Всъщност, ако хората искат да поощрят естествения процес на глобализация, трябва да ограничат тези масирани и финансирани атаки над съзнанието на хората, за да се яви под тях онова, което реално се случва като победа на разума. И да приемат, че винаги ще останат врагове на всеки разумен порядък, които не бива да бъдат атакувани с безмилостни политики на интеграция и подравняване, с насилие. Единствено свободните процеси могат да гарантират, че няма да бъде по погрешка смачкано и житото с плявата. Затова е казано, оставете и двете да растат, а най-накрая жътварят ще събере житото и ще изгори плявата.
Eхо на 16.09.2018 в 22:37
Всичко това е ала - бала! А през това време властта краде ли краде, използвайки псевдо демокрацията, с която ни души!
Името ми е Червен на 17.09.2018 в 07:40
Като прочета израза "секуларни религии", спирам дотам.
"Не може да сравняваме..." на 17.09.2018 в 09:45
Може, може, как да не може?! Агонията на близките ни, на която бяхме свидетели при спирането на лекарства за онкоболни не подлежи на описание! Демографския колапс, дължащ се на "неолибералната действителност" продължава. Народите измират и имигрират, първо защото ди разболяват душевно, а след това ги доубиват физически, благодарение на действията и/или бездействията на неолибералния елит в сферата на Общественото здравеопазване!
лош рус батко на 17.09.2018 в 11:48
Британците винаги са били пълни трапове във философията.
Информационната война е тотална на 17.09.2018 в 13:40
Пореден пример как Дяволът чете Евангелието!
Мосю Воланд & Co на 20.09.2018 в 12:33
Съвременната цивилизация си въобрази , че е хванала бика за топките. Да, ама не. И оттам идват проблемите. Цивилизацията в момента няма основа - повечето хора се отрекоха от Създателя и изгубиха опората си и станаха като семена на глухарче , където го духне вятъра. Така наречените религии са само фасада - истински вярващите са малко. Без вяра няма надежда и любов, а оттам няма и мъдрост.
ХанкоБрат на 22.09.2018 в 02:15
Според гнусните либарални НПО-та, ООН-те, ЕК и техните либерално-комунистически говорители на европейският халифат – Меркели, Юнкери и Макарони, всеки, който не иска диви варвари да нахлуват в страната му, да го заколят, да изнасилят жена му и дъщеря му е необразован фашист. Който не иска да предаде страната си, за чиято свобода 99 поколения са проливали кръвта си и да я подари на варварските орди кроманьонци и главорези, според тези помияри-джендъри е фен на Путин. След като не им мина номера всяка държава да приема мигри без да се опъва, предлагат Фронтекс (белите каски), които ще са частна окопационна армия финансирана от Ротшилд да "охранява" границите - демек регистрирането и настаняването на африканци и араби да продължи. Стига сте ни лъгали, че Африка е пренаселена, защото населението и е по-малко от това на Китай, при това живеят на над 4 пъти по-голяма територия. Нигрите са бедни и гладни, защото са чудовищно мързеливи, безотговорни и никой в Европа не е длъжен да ги приема, храни или спасява. Стига сте ни лъгали, че Европа е "загубена" без тая измет, защото щяла да се стопи и изчезне. Европа е най-пренаселеният континент, безработните европейци са милиони, а с нарастване на автоматизацията в производството, ще стават и повече. Европа не се нуждае от още хора, напротив. Вместо либералните яловици като Меркел да дават милиарди на дегенерати и примати, може да подпомогнат европейските жени и семейства да раждат по 3+ деца. Вместо да ограбват и подлагат на геноцид своя топящ се демографски народ. Европейците мълчат и търпят, някои дори ръкопляскат на ООН маймунарника препълнен с примитиви, мразещи белите хора! Всеки един народ, поставен в положение на геноцид има право да се защити, включително с революция. Това е записано в декларацията за правата на човека в същото ООН. Така че мечтя за времето когато на такива мръсници ще бъдат изправени пред алтернативата - примка или куршум. В края на краищата, държава, която не наказва за измяната или предателство със смърт, не е държава !!!
jak на 25.09.2018 в 19:48
Изначалието се свързва с това, че човек се ражда за да бъде личност. Ако на тази личност се дава възможност да развие и използва възможностите си, без да пречи на другите, тя ще преживее по най-добрия начин и ще помогне на другите, които имат нужда в обществото където живее. Демокрациите, които са пренебрегвали и пренебрегват това. изчезват и на тяхното място се настанява тоталитаризма. Тези две възможности, потвърдени от историята, периодично се подменят.
ХанкоБрат на 27.09.2018 в 15:20
лианке, нали знаеш, че ще бият не по паспорта, а по муцуната? Искрено твой Марк Израилевич.

Напиши коментар