Някои от функциите на религията са много важни и днес, други би трябвало да отзвучат

 

Религията представлява много неща за различните общества и хора и има различни противоречиви функции, които освен това динамично се изменят във времето. Подвеждането на всички под общия знаменател на „религията“ ражда много объркване. Колко еднаква може да бъде религията на неграмотния средновековен селянин и на съвременния образован жител на глобалния метрополис?

 

Срещу някои от днешните функции на религията никой разсъдлив днешен човек не би могъл да има нищо против – дори може да се каже, че те са жизненоважни за обществото. Други са ирелевантни на днешното общество. Трети са реакционни и вредни. 

 

Допреди стотина години принадлежността към Българската екзархия или Цариградската патриаршия са почти еднозначно определящи за етноса и оттам националността на славянското население в османската област Егейска Македония. Църквата отговаря за регистъра на населението, имената на новородените, паметта за умрелите, контролира жените, училището, грамотата и съзнанието на масите. 

 

Но днес в българските общности в чужбина църковната принадлежност играе пренебрежимо малка до нулева роля за етноса на хората – те се определят по език и култура, която за огромното мнозинство носи отпечатъка на късната НРБ и на прехода, и по принадлежност към българската политическа нация. За запазване българския етнос на децата допринасят изключително семейството и неделното светско училище. В чужбина може би най-добре се вижда, че християнството всъщност е безразлично към етноса, че искрено се бори с етнофилетизма. Църквата не се грижи за българщината и гърцизма, а приготвя християните за спасение след смъртта. Патриотичните църковници са еретици. 

 

Горното е пример как много от функциите, над които доскоро религията имаше монопол, днес са й иззети от държавата и други обществени организации. 

 

В многократно споменаваната вече книга „Светът довчера“ (Тhe World Until Yesterday, 2012) Джаред Даймънд обобщава огромен изследвателски антропологически материал за функциите на религията в традиционните (примитивните) общества успоредно с развитите култури и чертае графики на относителната важност на отделните функции в обществото през различните исторически епохи. 

 

Например познавателната функция на религията, даваща причинно обяснение на света, има водещо значение в древността. Потребността от ориентация е присъща и на най-простите живи организми, а при сапиенсите с техния сложен мозък се допълва и от потребността за откриване на смисъла на живота. Не само космогоничните митове на традиционните народи, но и позитивните естественонаучни знания на развити за времето си общества – каквито намираме изложени в „Шестоднев“ на Йоан Екзарх – в миналото надяват свръхестествена драперия. 

 

Но през последните векове в развития свят значението на познавателната функция на религията за природния свят спада почти до нула, ако не се смятат някои екзотични околонаучни моди като теорията за „интелигентния дизайн“. Лаплас отговаря троснато на въпроса на Наполеон за ролята на бога в теорията му за възникването на Земята – „не се нуждаех от тази хипотеза!“ Учените от предишните поколения още се нуждаят от бог в науката – но като неподвижен двигател, първопричина, цел и посока на еволюцията, или пък като синоним на природата (Спиноза). 

 

Съвременната наука е враждебна на религията – голямото мнозинство днешни учени са атеисти като Б. Ръсел и Р. Дворкин, или поне сa атеисти в сферата на науката, дори да смятат като Ст. Дж. Гулд и самия Даймънд, че религията има своята област на компетентност, която не се пресича с научната (non-overlapping magisteria). 

 

Добре известно е, че вярващите „вярват, защото е абсурдно“ (по думите на Тертулиан) в свръхестествените догми на своята религия, но са рационални и критични по отношение догмите на другите религии. Традиционните християни в САЩ осмиват вярванията на мормоните за пророка Джоузеф Смит и неговата „Книга на Мормон“. Вярващите нехристияни осмиват вярата на християните в раждането на човекобога от девица и в превръщането на виното и бисквитките в кръвта и плътта на бога. 

 

В областта на смисъла на живота обаче религията си остава сериозна сила наред с нерелигиозните теории и понякога разликата между религиозния и нерелигиозния възглед е само въпрос на терминология, както във френския екзистенциализъм и религиозния Г. Марсел и атеиста Сартр. Героят на Камю в „Чумата“ иска да бъде светец без бога. Кант и Достоевски обаче имат нужда от Бога и безсмъртието, макар само като условие за морала или „постулат на чистия практически разум“. Волтер смята, че вярата в бога е нужна за неукия слуга, за да не заколи господаря си, докато спи. 

 

Смисълът е потребността ни от принадлежност към нещо по-голямо и значимо от физическото ни тяло – към общност и кауза. Враговете на смисъла са егоизмът, самотата и липсата на духовност. Свръхестествният ред на религията е естествен кандидат за тази роля, но съвсем не е единствен. Общите ценности могат и да не почиват на свръхестествени основи.

 

Ранните социалисти мислят, че театърът, киното, романите могат и трябва да заменят църквата в моралното възпитание и пречистване на масите. И наистина, за образования човек от моето поколение духовните функции на религията са напълно заменими от театъра, киното, четенето, музиката, киното, училището. За него няма религиозно твърдение, което да не може да се преведе на нерелигиозен език. В същото време той разпознава и тези духовни функции на религията като свои.

 

Защо е така? В коментарите си за илюзорността на идеята за IQ и базираният на нея „научен“ расизъм преди време писах, че овещняването на цялото богатство и сложност на човешкия интелект до една проста измерима величина като IQ е освен другото поразително неинтелигентно решение. Младият Маркс критикуваше овещняването на човешките отношения и същностни сили при капитализма като основа на отчуждението и нещастието на човека. 

 

Така и религията овещнява, или по латински реифицира, човешките „интенционални“ състояния на вяра, надежда, любов (‚Бог е любов“), покаяние, срам, болка и страх – в субстанцията на Бога. От човешките потребности от признание, примирение, приобщаване към обща кауза – се ражда църквата. 

 

Но такава група, разбира се, може да е всяка истинска човешка  общност. Колкото по-образован е човек, а такъв е случаят с учените, за които става дума по-горе, толкова повече те разбират случайността, произволността на това овещняване и отчуждаване. За тях прогресивните идеи, организациите, свързани с тях, много повече съответстват на човешките потребности, от отчуждените форми на религията. 

 

Психотерапевтичната функция (която Даймънд нарича diffusing anxiety through ritual, разсейване на тревожността чрез ритуал, и providing comfort about pains and death, утеха от мъките и смъртта) продължава да играе значителна роля в живота на днешните хора, макар значението й също да е спаднало значително през последните столетия. 

 

Разсейването на тревогата и утехата от мъката и смъртта не винаги са религиозно издържани и носят следи от по-стари суеверия. Гадаенето и заклинанието, суеверието на черната котка, хороскопа, гледането на кафе и „психическото четене“, както в Америка наричат гледането на ръка, са безсмъртни. Ванга вече е феномен не само в Русия, а и в Америка. 

 

У Джаред Даймънд има описание на антрополог как рибари от тихоокеански остров ловят риба по два различни начина – в лагуната, дето е тихо и водата е гладка, рибата – изобилна и уловът – лесен, и в открито море със силни ветрове, течения и големи вълни, дето уловът е рискован и труден. Преди лов в открито море племето извършвало сложни ритуали с гадаене и заклинания за успеха на предприятието, а преди лов в лагуната – не. 

 

Така е и до днес у „развитите“ народи. И ние броим плочките на тротоара, прескачаме някои от тях и стъпваме на други, търсим знамения. Всъщност ползата от тези ритуали не е въображаема. Тя създава чувство за контрол на ситуацията, което наистина успокоява. Ритуалите на шамана край леглото на болния имат положителен ефект над духа му и може да играят ролята на плацебо. 

 

Молебенът на войската преди сражението наистина повдига духа и повишава вероятността да се сражават самоотвержено. Молитвите на майките и жените на войниците им помагат да избегнат мъката на положението да седиш, без да правиш нищо, за да помогнеш, и ги правят по-способни да работят в тила и да помагат на съпротивата. 

 

Голям принос за разсейване на тревогата в развитите общества днес имат съвременната техника, правовата държава, градският живот, здравеопазването и социалните грижи, и това ерозира значението на религията. 

 

Но все пак религията си остава до днес царица на страданието, самотата, смъртта, култа към предците и благотворителността. 

 

Бог – вместилище на човешката мъка. Умиращият в агония, вперил гаснещ поглед в Спасителя на кръста на стената, страдал и умрял за него, не е сам, дори когато е. Големите американски болници със своите безкрайни, преминаващи една в друга пристройки и крила – дарения от частни лица в памет на умрелите им там роднини – са същи храмове на тоя бог на умиращите. Самотната бедна душа, която никой на света не обича, не е сама, когато Иисус я обича. Богинята на състраданието, заради която трябва да обичаме всяка душа (и на още неродените), ни нарежда да се грижим за безнадеждно увредени деца и нелечимо болни. Тази богиня почти няма агностически заместник.

 

Богинята на семейството. Въпреки патриархалната заблуда от времето на земеделската революция, намерила израз в Стария завет, религията от древни времена и религията на нашата съвременност е с женско лице. Богинята-майка е богинята на брака, семейството, раждането, закрилницата на децата, дома, рода, близките, в живота, смъртта и задгробния живот. Естествено, истинските жрици на тази богиня са жените. Ранното християнство е главно женско дело. Ръкополагането на жени свещеници в християнските църкви е страшно закъсняло, с хилщядолетия. Чува се, че папа Франциск искал и жена папеса... и какво по-естествено от това? Без признаване на този очевиден факт официалната религия умира. 

 

В ритуалната си част тук религията е много трудно заменима. Гражданските ритуали непохватно копират християнските – обживени и охлузени от хилядолетна употреба. Самите те са заимствани от езическите. Липсата на антропологическа древност у съвременните професионални глобализирани номади им придава пластмасов вкус. Но антропологическата древност, разбира се, присъства у развитите индустриални народи почти със същата сила като у традиционните. 

 

Богинята на децата. Желанието да се образоват децата, да имат добра домашна среда и добро училище е най-важното нещо за всеки народ. Необикновеното място на евреите в света се дължи изключително на това. Възходът на българите в ХIХ в. също се дължеше изключително на напредъка на училището, упадъкът им в ХХI в. – на упадъка на училището. Училището, училищната община е основата на читалището, на кварталния клуб. Кой ще дойде в квартален клуб или читалище, ако не покрай децата? 

 

Неделното ни училище изпълнява в твърде много отношения функция на църква – сплотена общност с обща благородна кауза – възпитанието на децата, с облагородяващо въздействие – грижа за децата, фокус на истинската духовност, на висока култура, загърбване на негативизмите и различията от всекидневието, щедрост – доброволни пожертвования – на време, усилия и пари, взаимопомощ между семействата. 

 

За сравнение – за вярващите американци църквата – особено новите „мегацъркви“, които като някакво събърбно НДК с грамаден паркинг, зала за пет хиляди души, огромни видеоекрани – е и театър и кино, и концертна и бална зала, и кафене, пазар, стадион и училище – те общуват не само със себеподобните, но и с изкуството и с философията. Църквата е противоотрова за греха – егоизма, търгашеството, конфликтите, цинизма и грубостта на всекидневието, противоотрова на телевизията и работното място. 

 

Култът към детското, към светостта на детството е съвсем ново явление, продукт на съвременния град, съвременното дребнобуржоазно общество, както тийнейджърът е продукт на съвременния американски консумеризъм. Култът към детството е най-истинското обиталище на религиозното днес. Святото, праведното е това, което говорим и вършим пред децата. 

 

Социалните функции на религията са на първо място създаването на идеология на обществената организация и поддържащ култ, обосноваването божествения произход на властта и оправдаването на клептокрацията, възпитаването на масите в покорство, оправдаване на неравенството, но и смекчаването му чрез милостинята, оправдаването на насилието и войните, когато са дело на правилната (нашата) страна. 

 

Политическите функции на религията бяха почти напълно изчезнали към 60-те години на ХХ век, но в много места се възродиха с кризата и разпадането на СССР и дискредитирането на социализма. Политическият ислямизъм и ренесансът на великодържавното православие в Русия са класически заместители на социализма като идеология на антиимпериалистическата борба след 1991 г. 

 

Но докато в Русия има от векове дълбока народна религиозност и духовност, както и великодържавна традиция, в България няма нито едното, нито другото, а БПЦ е почти безрезервно в служба на олигарсите. У нас призивите за повече православие са призиви за повече лицемерие отдолу и мутренски безпредел отгоре. 

 

Въпреки голямото значение на идеологията, дълбинните причини на историческите събития са винаги в икономиката. Политико-религиозните движения са политически; дълбинните причини за тях са на първо място икономически, а не собствено религиозни – богословски или свръхестествени. 

 

Истински религиозните добри хора усещат, че всички религии са еднакви, че всички искрено вярващи са еднакви. Злите хора – религиозни фундаменталисти и политици екстремисти – са в сърцата си неверници, използващи религиите за знаме за прикритие на злината си. 

 

Религията обаче изпълнява и неидеологически социални функции, които могат да се нарекат „комунитарни“. Това е създаване на условия за истинска човешка общност – регулиране поведението ни към непознати, регулиране на съперничеството и споровете, конфликтите и насилието, прошката и помирението, на сексуалния ни живот – по „недисруптивен“ за общността начин, на труда, собствеността и потреблението, развитието на алтруизъм, окултуряване, взаимопомощ, сплотеност, дисциплина и жертвоготовност. 

 

Но и тук всички функции на религията в наше време са иззети от нерелигиозните сфери. 

 

Бог – покровителят на човешката общност. Хората са толкова различни по тяло – ръст, сила, хубост, здраве, и по дух – характер, ум, таланти, щастие в живота. Идеята, че всички хора са равни, че трябва да се отнасят помежду си като братя, възниква в лоното на религията: силните да сдържат силата си, на слабите да се помага. Алтруизмът съществува, разбира се, и при животните, и цели увеличаване общата приспособимоста на групата. Съвременната еволюционна биология показва важността на родовата селекция – kin selection. 

 

Оттук и силата на икуменизма, единството на всички религии, и заблуждението на тези, които го отричат – най-често поради собствената си некомуникативност. 

 

Религиите като основа на „цивилизациите“ на Хънтингтън. Самюъл Хънтингтън бе посредствен американски школски политолог с ограничени знания за света, бегли представи за историята му (особено в сравнение с блестящия си предшественик Шпенглер) и бос по философия. Босненската война и разпадането на СССР му помогнаха незаслужено да си направи световно име. 

 

Прочутата му статия от 1995 г. е всъщност на скромно ученическо равнище. Религиите не са пришити към дрехите на народите и сами се променят до неузнаваемост с времето и мястото; симпатиите и антипатиите между народите могат да вървят и по религиозен, но и по всеки друг – етнически, културен, расов, политически – признак. Както знае всеки студент, занимавал се професионално с традиционните човешки общества и сравнението им с модерните, има само една човешка цивилизация и, разбира се, различни култури, между които обаче няма никакви непреодолими бариери. 

 

„Сблъсъкът на цивилизациите“, както справедливо отсече Едуард Саид, е оправдание на расизма и идеология на западния неоколониализъм в ислямския свят. Ноам Чомски додаде важно измерение – той е оправдание на агресията на САЩ във всяка точка на света извън пределите на Запада след края на СССР, когато съветската заплаха вече не е основателен претекст. 

 

За цивилизационния релативизъм Студената война е „гражданската война на Севера“ – след края й настава ерата на истинската „цивилизационна“ война на Севера и Юга. Самото понятие за „Севера“ и „Юга“ никога не е било логически кохерентно. Северът са „първият“ и „вторият“ свят, но след края на Студената война, както сега разбираме, „първият“ свят се зае да натика „втория“ в „третия“. В същото време усилено върви third-worldization-ът на „първия“ свят. Понятията „Запад“ и „Изток“ не са кохерентни. „Западът“ включва Токио и Сингапур, но не и Петербург. 

 

Реалният смисъл на тези понятия, разбира се, е геополитически – до днес това означаваше проекциите на геополитическите интереси на световния хегемон САЩ по света – повече или по-малко рационално разбрани. 

 

Затова Хънтингтън си отива заедно с със светопвната хегемония на САЩ, а с него и всички негови имитации, та и до българските, дето цитират славянската православна култура като основание да водят социалистическа политика. 

 

 

 

Графика на Джаред Даймънд за историческото значение на различни функции на религията

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Инфокалипсис сега

Инфокалипсис сега

В момента Овадия е главен технологичен специалист в Центъра за Отговор...

27 коментар/a

Observer на 13.02.2018 в 13:55
Hellebоrous, той автора е далеч от тези прозрения и умозаключения. За него религията се изчерпва с доктринерното. Собствено, аз като православен християнин, никога не съм харесвал католицизма - КАТО ПРАКТИКА. Да сложиш самоцелно Църквата като "унитарна" институция на прицел и да приравниш вярата на вярващия с църковните практики е меко казано...идиотско. А пък към прототипа на днешния вярващ и религиозен човек визионерският плам на автора е закъснял с едни сто-двеста години....
Helleborus на 13.02.2018 в 15:04
Няма да ти хареса това, което ще напиша, но аз не случайно не споменавам нито православната, нито католическата църква, а говоря за Църквата, която е вечна и общностите, които са живи днес. Макар да уважавам и православната и католическата църква, тяхната история съдържа факти, които ги разграничават. Факти, които говорят за намеса на политика в църковните дела и за власт на църквата, близка до политическата. По исторически данни няколко века след Христа, в църквата настъпва преврат. Влиза се с войници буквално, поставят се свои хора, на мястото на свещениците, а които от тях остават там, се сплашват. Позволява се някакво служение, като през комунизма, служи си ти уж на Бога, ама никога против царя и неговите политически интереси. От този момент живите църкви се връщат към съществуването си във вида, в който са били ранните църкви, гонени като еретици. А институцията църква става подвластна на политическите управления, свързана със съответната царска или имперска власт. Макар да е ясно, че те пазят, ползват и тачат свещена традиция, която има защо да се почита, стават пазители на книги и богатства, библиотеки и също така е ясно, че много читави хора продължават да служат там, което не го поставям под съмнение. Но светите хора тогава са поучавали хората да разграничават царското свещенство на Христос, от свещенството на имперската църква. Лошото е, че едното свещенство уважава и почита другото, макар да го превъзхожда, с което доказва, че то е апостолското. А другото, което е имперското, гони до дупка първото. Православните се разграничават от инквизицията, но как може покръстване да стане с избиване на множество благороднически родове, с насилие, с подчинение на друга държава, с подмяна на писмеността, с пренаписване на богослужебната литература, с избиване на богомили, а ние да считаме, че това е апостолско християнство. Това е имперското християнство, наложено над хилядолетната традиция на един богоизбран народ. Самият раздор между Константинопол и Рим, става за власт и влияние, по-късно се формулират и други различия. Но Константинопол изгубва самостоятелността на църквата си, защото Императорът назначава патриарсите. Докато в Западна Европа папата е над царете, откъдето идва и по-силното обединение на онези народи. Аз нямаше да се радвам едно такова управление да даде начало на моето вероизповедание. Считам се наследник на много по-древното апостолско християнство, което пък е наследник на още по-древен култ към Словото Бог, Когото е почитал и самия Адам. Но всеки има правото да избере своята принадлежност.
OLD на 13.02.2018 в 15:18
RE : Ха ха на 13.02.2018 в 09:08 Здрасти , изпълзяхте ли пак под сянката на влажните стени на моста Ви ? Няма бира за омагьосване. Обратно, че идват таласъмите . - : ))
Муйо на 13.02.2018 в 15:48
Драга редакция, защо изтрихте препоръката ми Хаджийски да прочете опуса си на глас пред Централната синагога в Ню Йорк? Притеснявата се, че Хаджийски ще вземе да ме послуша? Не бойте се, той много добре знае от коя страна му е намазана филийката. Или сте на мнение, че само християните са длъжни да четат и слушат атеистическа пропаганда? Ако е така, съобщете го на Явор Дачков.
Николов на 13.02.2018 в 18:23
Добре е г-н Хаджийски да прегледа C S Lewis(13.53 само) https://www.youtube.com/watch?v=Lgcd6jvsCFs
OLD на 13.02.2018 в 19:24
Re : Муйо на 13.02.2018 в 15:48 Справедлива реплика ! Иначе, днес най-важната новина е, че сме изгубили един застъпник сред нас, пред Бога ! Дядо Добри . Да ги оставим нашите И-мигранти в чужбина на тяхната си воля и начин на препитание, което няма общо с нашето такова и бъдещето ни . Да се покаем за проблемите с Егото си, пред паметта на този Човек, Българин, Християнин и Благодетел повече от "богатите", защото той беше богат в духа и не обръщаше внимание на имането, което някои / визирам и такива като коментирания в този пост/ приеха в култ и за бог. Кокто когато Мойсей е отишъл в планината за среща с Бога Му, а съплемениците му си направили друг идол от златото което имали. Та като в Стария завет или Книгата на Проповедника... І
observer на 13.02.2018 в 19:25
Един въпрос към графоманстващия, представящ се за Observer, толкова ли е трудно да си измислиш собствен ник, или избиваш някакви комплекси? Темата не ме вълнува.
Observer на 13.02.2018 в 19:51
Къмм малкия смешен човек с малкия ник. Аз използвам моя ник от около 15 години - и винаги с голяма буква, като уважение към себе си и другите, с които споделям мнението си. Мненията ми в мрежата са достатъчно, годините ми също и за това едва ли повече ще ти обърна внимание. Бог да прости дядо Добри. Човек надживял суетата, приел добротата и обичан от цял един народ се представил днес пред Бог. Помня го, преди години движеше по Московска и при все годините си имаше достолепието и превитата осанка на ветеран от Шипка.
Муйо на 14.02.2018 в 09:07
Леле, Кукуряче, що си умен! "Императорът назначава патриарсите", кайш? И как точно е ставало? С нарочен за целта хрисовул или просто се обаждал в счетоводството да го впишат във ведомостта за заплатите? А новоназначеният за благодарност помазвал императора на царство, нали така? Нещо като мачлета с разменено гостуване... ПП - преди да почнеш да караш вода от девет дерета, да ти обадя, че и папи, и патриарси са били сваляни или въздигани, та даже и убивани от владетеля. Само че не поради върховенството на светската над духовната власт, а поради прищявка, подкрепена с груба сила. ПП за observer - не бой се, никой няма да те сбърка. Неповторимия ти стил на нагло лъготене, съчетан с българофобия и русофобия, винаги те издава.
Helleborus на 14.02.2018 в 14:51
Муйо, детайлите не са важни, важни са плодовете. Римокатолическата църква обединява римокатолическия свят. Точно защото повечето владетели са се бояли от папата и не са могли да му въздействат, папата става като една по-висша власт, с която всички се съобразяват. В историята е описано как различни царе са се мъчили с подкупи или връзки да получат някакви одобрения или позволения от папата. И не винаги са успявали. От там идва и това по-високо място на папата днес, понеже преклонението пред институцията е традиционно. Ватикана е суверенна държава. Когато имаме общо духовно управление, имаме и особена връзка между народите. Затова и на католиците им е по-лесно да се обединяват в съюзи, понеже са свикнали да бъдат под едно общо духовно управление, побратимени са. Забележи, че аз не давам квалификация на това управление, дали е добро или не, само казвам, че има власт, която е видимо над политическата. Вече може и да не е. От друга страна, Константинопол влиза във вражди с околните народи, защото в голяма степен отразява имперските завоевателни цели на политическата класа. Нашата история третира това влияние като вражеско, не случайно все сме се борили за независима църква. Т.е., по самите плодове се вижда, че ролята не е на обединител, който дава само и единствено религиозни предписания, но Константинопол е налагал властта на цял един народ, неговата култура, история и език, над околните народи. А противоотровата за съжаление се оказва като отровата, това поведение се следва и от останалите. Поради тази причина враждебността е по-голяма тук, защото всеки настъпва агресивно и иска да владее политически останалите, през религията, която се е оказала едно чудесно оръжие за колонизиране на комшиите. Нашите народи са разединени и враждебни, не ги обедини църквата, а днес се налага да ги обединяват политици. Това, което каза и Борисов, тук всеки иска да е най-велик... Когато има явен плод, той сам служи за доказателство, няма нужда от друго.
Ми казах ви: Фичо полудя на 14.02.2018 в 18:23
Оттук нататък е все надолу по пързалката--първо каунсълинг, после медикаменти, в клиниката за по няколко дни, за по месец-два, ди окейжънъл електрошок, и така... Наслука, Фичо!
Хаос на 16.02.2018 в 09:24
В главата на този автор е истински хаос! Само глупости прочетох - либерастки, тъмночервено-марксистки глупости! Нищо общо с реалността! Нищо общо с истинската вяра на хората! Айде стига се изплували от червеното небитие, да дрънкате врели-некипели. Скрийте се някъде червени гадини и не се показвайте повече!

Напиши коментар