Идеята на екипа на ФХСИ да изследва антидемократичната пропаганда в българското медийно пространство заслужава аплодисменти. Не бих казал същото обаче за начина, по който той е започнал да я осъществява. Намирам публикуваните резултати от първия етап на изследването „Антидемократичната пропаганда в България. Новинарски сайтове и печатни медии: 2013-2016 г.“ за незадоволителни от чисто научна гледна точка. Макар и ясно назован, предметът на изследване е немарливо определен.
Както вече изтъкна доц. Димка Гочева, авторите на изследването не са се потрудили да уточнят какво разбират под „демокрация“ и съответно са допуснали да увисне въпросът за обема на понятието „антидемократична пропаганда“. Не е трудно да се подразбере, че техният изследователски фокус е бил настроен според вярването, че в наши дни единствената легитимна форма на демокрация е либералната демокрация, но това вярване е останало теоретично необосновано. Този пропуск пък е довел до недостиг на яснота и отчетливост при артикулирането на понятието „пропаганда“. Не се чувствам достатъчно компетентен, за да оценя детайлно количествената страна на изследването, но нейната научна стойност не ще да е много висока, като се има предвид, че няма как да се направят точни измервания на неточно определен обект.
Ако понятието „демокрация“ беше по-грижливо дефинирано, като се вземат предвид както неговата богата история, така и конкурентните начини, по които то се тълкува в наши дни, вместо произволното отъждествяване на демокрация и либерална демокрация, а оттук и не по-малко произволното свеждане на антидемократичната до антилиберална пропаганда, вероятно щеше да бъде логически изведена, а сетне и материално идентифицирана пролибералната форма на антидемократична пропаганда. До същия резултат може, разбира се, да се стигне и по обратния път, като се върви от явленията към тяхното теоретично обобщаване и категоризиране.
Така или иначе, съвестният изследовател на антидемократичната пропаганда не би подминал ухаещи на либерализъм медийни послания от рода на „Бъди свободен!“, „Бъди себе си!“ и „Вземи живота си в ръце!“. Освен че са абсурдни, доколкото предписват императивно свобода, автентичност и самостоятелност, те биват най-често употребявани за пазарни цели и в ущърб на чувствата за социална солидарност и социална справедливост, изграждащи емоционалния скелет на демократичната политическа култура.
Същата критика може да бъде отправена и към еднозначното обвързване на антидемократичната пропаганда с популизма. Не че популизмът не е по самата си природа антидемократичен, но какво би бил той без неговия по-голям брат елитаризма? Отговорът е: нищо. Ако бяха посветили повече време и усилия на изучаването на историята и теорията на пропагандата, авторите на изследването щяха навярно да отчетат поне две неща: първо, че тя възниква като проект за ограничаване на властта на народа чрез манипулиране на неговите нагласи и мнения; и второ, че този проект е елитаристки и по рождение, и по същност.
Тези две неща се подчертават от всички големи изследователи на пропагандата, от Токвил до Чомски. Още по-важно е, че те не се премълчават и от нейните родители. Ето например какво пише един от тях, Едуард Бернайс (1891-1995), в книгата си „Пропаганда“(1928): „Малцинството откри, че може да влияе върху мнозинството в духа на своите интереси. […] При настоящата структура на обществото тази практика е неизбежна. […] В миналото управляващите са били водачи и са определяли посоката на историята, като просто са правели това, което са искали да правят. Днешните им наследници […] не могат да правят това, което искат, без одобрението на масите, и откриха в пропагандата едно все по-надеждно средство за получаване на това одобрение. Пропагандата, значи, има хубаво бъдеще.“
Днес, след близо сто години, сме длъжни да признаем, че Бернайс не е бил лишен от пророческа дарба. Навсякъде по света икономическите и политическите елити контролират почти изцяло медийното пространство и според нуждите на деня определят баланса между популистки и елитаристки пропагандни послания. Това, което функционира като идеологическа непроменлива в основата и на двата вида послания, е схващането, че обществото е сякаш по природа разделено на елит и маси, или – за да го кажа на един наложил се напоследък в България жаргон – на по-качествен и по-некачествен човешки материал.
Чест прави на авторите на изследването, че са идентифицирали някои клишета на популистката антидемократична пропаганда и че са претеглили тяхната тежест в българското медийно пространство. Но резултатът от тази нелека работа олеква на фона на отсъствието на анализ на различните регистри на употреба на разпознатите от тях като клишета думи и изрази. Изразът „продажни елити“, например, може да бъде употребен както като пропагандно клише, така и като момент в разгръщането на аргументирана критическа теза.
Същото важи и за изрази от рода на „глобален международен ред“, „международен правов ред“, „ценности на либералната демокрация“, „меритократична легитимност“, „евроатлантически ценности“, „цивилизационен избор“ и т.н. Само че читателят на изследването остава с впечатлението, че тези последните са единствено и само елементи от семантичната структура на едно незасегнато от пропаганда гражданско съзнание. Мисля, че това е илюзия. А колкото до включването на десетки сериозни критически публикации в придружаващия изследването индекс на единиците антидемократичен пропаганден дискурс, мисля, че това е просто скандал. Той, струва ми се, се дължи на неразбирането, че пропагандата не е особен език, а особен регистър на употреба на езика.
Но този скандал е малък в сравнение със скандала, произтичащ от експлицитната употреба на науката като средство за постигане на извъннаучни цели. Залогът на изследването, сподели в интервю за вестник „Дневник“ един от неговите автори, е „да се поддържа доверие в политическата рамка на нашето общество, в либералната демокрация и членството в ЕС“. Нямам нищо против този залог, стига той да бъде честно определен като изцяло политически и, съответно, да се отстоява с политически средства. Колкото и старомодно да звучи, науката не е и не бива да бъде такова средство. От зачеването й в Древна Гърция, та до ден днешен тя има само една неизменна, неконюнктурна цел – незаинтересованото търсене на истината. Подчиняването й на всякакви други цели, пък било то и безкрайно благородни, неминуемо я осакатява и компрометира, като задължително я превръща в псевдонаука, а когато съзнателно обслужва политически проекти, и в пропаганден инструмент.
Заглавието е на "Гласове"
Източник: trud.bg