Според историците хмутове няма и затова трудно можеш да пиеш бира от глухарчета с тях. Но аз се запознах с авторката им Ирен Леви, чиято трета книга „Хмутовете“ от днес е в книжарниците. „Много хора приличат на тях. Това са хора с добра душа и добро сърце. Ако си забелязала, в книгата няма злина в чистия й вид. Там дори хората, които идват да ги измамят, не успяват. Идва Продавачът На Невидима Собственост, но всички накрая са щастливи… Това е свят, в който злото не съществува и всички са там не за да правят злини един на друг. Ето с такива хора бих пила бира от глухарчета всеки ден. Те са толкова щастливи!“, казва Ирен Леви, която вероятно добре познавате като водещ на предаването „Малки истории“ по БНТ.

 

- Хмут е трудна дума – как я намери в главата си? Имаше нужда от трудна дума ли?

 

Беше абсолютно случайно, казвам го много отговорно. Помня го. Все едно я чух! Не съм търсила дума, не съм търсила как да се казва нещо. Не бях измислила нищо, преди да се появи думата. Това, което съм разказала в края на книгата, е точно така. Пътувахме в една кола, отивахме на снимки – тогава работех в Нова телевизия, и думата се завъртя в главата ми. ХМУТ. Дори си мислех, че означава нещо, а аз не мога да си спомня какво е то.

 

 - Звучи като СМУТ. В какво настроение беше, когато я измисли?

 

 - Съвсем нормално. Отивахме на снимки. Тогава снимах културни събития, би трябвало да съм била в чудесно настроение. И думата се появи готова.

 

От всички тези хмутове със страхотни имена като Хич не ми пука, Розовата, Самото Съвършенство – има ли някой хмут, зад който надничаш ти или твои познати, приятели, близкостоящи персонажи. Събирала ли си ги около теб?

 

Никой не е някой конкретен хмут. Единственият всъщност е един мой приятел, който тогава четеше хмутовете. Пишех ги и ги раздавах на хартия на приятели. И той каза „Напиши един хмут за мен“. Аз попитах: „Ти какъв си според теб, как се казваш?“. Той каза: „Не знам как се казвам, но знам, че много често прихващам чуждото лошо настроение“. Така се появи Огледалния. Няма нищо повече от този човек, само кодът „прихващам лошото настроение“.

 

Този свят, в който ние мърдаме всеки ден, толкова ли ти дотежа, че имаше нужда да си създадеш един чисто нов свят?

 

Не. Действието се развива преди наистина доста години, когато пишех мислите си върху хартия. Тогава аз бях много щастлив човек. Не се занимавах със социална тематика както днес, докато правя предаването „Малки истории“. Не ми беше ясно колко тъжно може да бъде всъщност. Била съм на 23–25 години, когато започнах. Оставих ги временно в чекмеджето и втората част дописах десетина години по-късно. Със сигурност бях един от най-щастливите хора, когато ги написах. Не беше контрапункт или желание за бягство някъде. Чак сега, в „Малки истории“, виждам, отвориха ми се очите, за съжаление, и невинаги се радвам, че ми се отвориха очите – видях тъги и абсурди, в които живеем.

 

 

- Защо пишеш?

 

Защото не мога иначе, честно казано. Стоях скоро и си мислех: защо вместо да си пусна филм, да поспя, да се разходя – ме дърпа към компютъра. Занимавам се с това, защото не мога да не го правя. Изключително удоволствие ми доставя дори когато се мъча. Защото има моменти, в които се мъча, и други, в които някой диктува. Само записвам. „Хмутовете“ така са написани. Няма грам чудене какво да се случи по-нататък. Да не звучи претенциозно – „някой диктува“, но това е усещането. Докато, когато пишеш един по-сериозен, по-зрял роман, какъвто пиша според мен в момента, там понякога не си доволен, аз не съм доволна от себе си. Гледам го, чета го отново, виждам, че образът не е готов, не е това, което искам да кажа, връщам се, по-различно е. Тука диктовката нещо ми убягва. Но не мога по друг начин, освен да седна и да го напиша.

 

Защо ги държа толкова дълго време в чекмеджето и две книги изпревариха „Хмутовете“?

 

Не зависи от мен. Всеки нормален пишещ човек може да пише, но не може да си продава книгите след това. Моите стоят в един шкаф, докато не се появи ценителят, който може да продава написаното. И „Голото плашило“, и „Последно повикване“ всъщност приятели или познати ги извадиха от шкафовете, не съм аз. Те са ги носили на издател, те са ги показали и оттук нещата са тръгнали. И то не защото аз не искам да го направя. Аз не умея да го направя! Не умея! Моята работа е да го напиша. В мига, в който приключи писането, ти усещаш, знаеш, че е дотук. В този момент ги давам на приятели. Това е, което правя. Заради удоволствието да споделя това, което съм написала. Имам нужда от обратна връзка.

 

- Има ли някой, на когото би се доверила, ако каже: „Това не става и трябва да го доработиш“, или имаш вътрешното усещане, че е дотук и никой не би могъл да ти повлияе?

 

- Зависи. За „Хмутовете“ например знаех, че са готови. И ако някой ми каже: продължавай да ги пишеш, няма как да изпълня неговото желание. Не мога нарочно да го направя. Но има други книги – например тази, която пиша сега. Давала съм я и под влияние на друг човек съм я променяла доста. Защото разбирам какво казва, виждам, че не съм постигнала това, което е в моята глава, да излезе разбираемо за другите. Но то е в друг момент. Ако книгата е готова, нищо не мога да направя.

 

 

Имаш ли участие във визията на книгата, тъй като в „Хмутовете“ има прекрасни рисунки. Участвала ли си в идеята как да изглеждат героите ти?

 

Наистина рисунките са прекрасни. Изключително много благодаря на Тодор Ангелиев -Тоци, който не само ги нарисува, но и ги обикна според мен. Аз му занесох едни много грозни мои рисунки, които бях правила още в началото, тъй като и аз се опитвах да си ги представя. Хмутовете не са описани в книгата. Става ясно, че не са хора – имат ръце и крака, но не са хора. Занесох скиците срамежливо на Тоци. Той каза в началото: „Ти си ги измислила, защо да ги рисувам аз?“. След това Тоци ги доизмисли. Тези красиви, брилянтни хмутове са си негови. Аз нямаше как нито характер да нарисувам, нито обстановката. Бях видяла в главата си само муцунката, общия им вид и вече нямаше как да станат други. Нямаше как да имат човешко лице. Ние не сме спорили по този въпрос.

 

Наистина книгата изглежда завършена с тях, не мога да си я представя без рисунките, което рядко се случва на една книга.

 

В момента, в който ги нарисува, всичко ми оживя. Влязох в ателието му и започнах да ги разглеждам, не можех да си тръгна. Исках да стоя при тях. Или да ми ги даде. Нямах търпение да излязат, за да ги имам вече и аз.

 

С какви хора обичаш да пиеш бира от глухарчета, каквато пият твоите герои?

 

С хора, които приличат на хмутове. Много хора приличат на тях. Това са хора с добра душа и добро сърце. Ако си забелязала, в книгата я няма злината в чистия й вид. Там дори хората, които идват да ги измамят, всъщност не успяват. Измамата не съществува в този вид. Идва Продавач На Невидима Собственост, но всички накрая са щастливи, а не измамени. Това беше хубавото в процеса. Това е свят, в който злото не съществува и всички са там не за да правят злина един на друг. Ето с такива хора бих пила бира от глухарчета всеки ден. Те са толкова щастливи! Не защото са наивни, всъщност наивни са, но не са само наивни.

 

Има обрати на мисълта, които оправдават тази наивност.

 

 

- Според мен са мъдри.

 

 - На ръба съм да си кажа – гледай, измамиха го и нещата се обръщат…

 

 - С такова удоволствие бих пила бира от глухарчета с мъдри, добри и дори малко наивни хора, ако това ги прави по-щастливи и по-добри един към друг.

 

 - Как да разпознаваме хмутовете около себе си? Убедена съм, след като прочетох книгата, че хмутовете са някъде тук.

 

Не си историк значи… Не знам как да ти отговоря на този въпрос. На мен не ми е ясно много за хмутовете отвъд книгата. Забавлявам се, искрено се радвам на коментарите, които се появяват вече във Фейсбук. Явно някои хора са се добрали до книжката, преди да е излязла по книжарниците, което е нормално. Радвам се, когато хората вземат тази дума „хмут“ и започват да я превъртат през въображението си. Не знам много за хмутовете извън тази книга. Не знам как да отговоря на този твой въпрос, но съм сигурна, че хората, които вече са я чели, могат да отговорят. Те вече са си ги разположили и в нашия свят. Докато за мен те са в книгата.

 

Не обичаш простите отговори. Казваш в послеслова си, че „Хмут е нещо, което мърда, но не от вятъра“. Това не е много прост отговор. Не е отговор докрай.

 

Това го каза Виктор Марков (колега оператор на Ирен Леви, който вече не е сред нас – бел. ред.). Пътувахме с Виктор в една кола и аз го попитах какво е хмут. Даже си мислех, че има такава дума, а аз не знам значението й. Питам го „Какво е хмут?“. Той мълчеше, мълчеше и в един момент каза: „Нещо, което мърда, но не от вятъра“. В мига, в който той възприе, че това съществува, на мен започва да ми покълва в мозъка и душата. Ако беше казал „Откъде да знам“, е друго. Но той сякаш потвърди, че съществува.

 

Колко е важно с кого пътуваме, общуваме и разговаряме...

 

Ето, сега си отговорих – Виктор Марков може да бъде хмут. Защото имаше такъв вид – виждаше света по особено красив начин. Говорейки за него, ще кажа, че любимата му песен беше „Здравей, как си, приятелю“ и аз мислех, че се шегува. Стори ми се демоде. А той беше такъв човек, оценяваше всяка дума и всяка нота. Този човек потвърждава, че има хмутове. С този си отговор ме накара да започна книгата си.

 

Как пишеш – имаш ли си режим, своя дисциплина или модел?

 

Не би било лошо, но не мога да си го позволя като майка на две деца. Пиша, когато мога. Когато тях ги няма – например ако са на лагер, както в момента. Това значи, че започвам да планирам и да потривам ръце. Сега времето е мое. Имам нужда да го направя. Вътрешна нужда. Така добре си почива душата ми, докато съм в друг сват. Толкова обгрижена се чувства!

 

- Да изкажа комплимент за предишната ти книга – „Последно повикване“ е толкова нежна, смешна и магическа книга за старостта, каквато не вярвах, че може да се роди по тези географски ширини, където знаем при какви условия живеят повечето възрастни хора и какво е отношението към тях…

 

Те всъщност са едни млади старчета… Не знам дали намираш връзка между двете книги? „Хмутовете“ става и за деца.

 

Обръщането на действителността, в което изведнъж лошото може да изчезне, да се стопи, да бъде навряно в ъгъла и за малко да го няма. Това е връзката между двете книги.

 

Старчетата понякога дават отговори от този вид.

 

Как измисли имената на всички тези герои Няма никой вкъщи, Е Не, Самото Съвършенство, С Краткотрайни Превалявания?

 

- Просто се появяват и след това идват и героите. Ей така, като хрумка. И след това съвсем логично спрямо името се движи историята. Например Хмутът, който събира наводнения. Не знаех как ще завърши. Пиша си, историята се развива сама. Няма спиране и мислене как да продължа. Изобщо. Книгата няма редактор, реших да я оставя каквато е била. Мислех си, че мога да я променя, преди да я издадем, но се отказах. Нищо не е променяно отпреди години. Такава е била логиката и не искам да го пипам.

 

Какви хора си представяш, че четат тази книга? Признавам си, че имах съпротива срещу заглавието „Хмутовете“ – дума, която трудно се помни. На фона на всички ежедневни грижи си казах: „Какво е това?“. Какви хора си представяш, че я четат?

 

Мисля, че няма да знам отговора, но моята представа е за хора, които все пак са оставили нещо детско, непораснало в себе си. Хора, които са достатъчно възрастни, за да разберат повечето смешки, но са деца по душа. Деца също биха могли да я прочетат от една възраст нагоре. Това, че няма да разберат някои смешки, не пречи на действието. Възрастният ще хване смешката за Фройд, а детето – не, но това не му пречи да разбере историята. Истинско удоволствие за малко по-пораснали. Те могат да се потопят в нелепите смешки. Моята дъщеря Теа я прочете, когато беше на 6. Но беше много четящо дете. На 5 вече беше прочела „Пипи Дългото чорапче“.

 

 

Синът ми каза снощи, че „Хмутовете“ прилича на „Пипи...“.

 

Великолепен комплимент. Един ден ще пиша детски книги на брега на морето.

 

А каква литература четеш?

 

В момента чета тези две книги – заслужават да се споменат: единствената стихосбирка на Димана Йорданова „Жената и мъжете, които бях“ – великолепна! А втората е на Александър Секулов – „Господ слиза в Атина“.

 

Какво те грабва в тях?

 

Много е дълго. Секулов е уникален мислител. Това е великолепен съвременен философ, който изключително фино пресъздава живота ни днес. А тя е млада, много сетивна, има уникални неща – играе си с думите, все едно са топка в ръцете на малко дете. А иначе други най-любими автори са (вади ги от рафтовете): Ромен Гари – „Сияние на жена“, „Животът пред теб“. Щом първо ти ги вадя, значи са ми важни. „Приказки от Ева Луна“ на Исабел Алиенде, а ето тази книга ме съсипа – „Ловецът на хвърчила“. „Терзанията на цар Соломон“ е от по-старите ми любови. Уилям Сароян – „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“.

 

Стилът ти в "Последно повикване" малко напомня Маркес, дано не звучи помпозно, има нещо от този магически реализъм, в който времето се разтегля и не знаеш точно къде си.

 

Човек все трябва на някого да прилича. Това не означава, че е равен нему.

 

Как се съхранява тази чувствителност? На фона този брутален реализъм, в който живеем?

 

В „Малки истории“ понякога идват герои като от книга на Маркес. В студиото или през видеото. Има такива хора.

 

- Приисквало ли ти се е да опишеш нещо от тези човеци, остава ли ти нещо от техните съдби, складираш ли?

 

Не. Може би някой ден ще се върнат някои образи. Но засега никога не съм посягала към нещо, което сме разглеждали в предаването. Не знам защо. Може би е много рано. Може някой да остане, но трябва да отлежи. Като виното. Няма смисъл да го пиеш веднага. Ако след години е в главата ти, значи вече можеш да посегнеш към този образ.

 

Много от пишещите хора в България се обезкуражават – четат ли хората, или само пишат? Фейсбук направи писачи от много хора.

 

Това е проблемът на Фейсбук. Мнението тежи еднакво. Без да знаеш кой стои зад това мнение. Без да можеш да прецениш стои ли с биографията си отзад. Все пак не сме равни. По-агресивните имат повече глас. Много хора спряха да пишат във Фейсбук, и то точно тези, които биха имали какво да кажат. Това до голяма степен го обезсмисля. Освен като някакво пространство на свободното мнение. Каквото трябва да има, разбира се.

Но на въпроса – моите приятели четат, хората, които аз познавам, четат. Ние си разменяме книги. Рискуват да си купят книга, защото нека си кажем – книгите са скъпи за нашия стандарт. Не можеш да влезеш и да си купиш няколко, без да те интересува дали си сбъркал. Или билет за театър, или книги. Това е тъжно. Не можем да разхищаваме пари за книги. Не можем да си го позволим, но пък можем да си обменяме.

 

В „Хмутовете“ се усеща детето в теб, абсолютно недокоснато от всичко, което ни заобикаля и което хич не е лесно да бъде постигнато от човек с твоята професия. Как го постигаш?

 

Не знам. Щом като казваш, че е така, сигурно е така. Нищо целенасочено не се случва. По-скоро, докато пиша, все едно това е психотерапия. Много харесвам психолозите, много са ми интересни. Никога не съм ходила на психоаналитик. Нямаме такива навици. За мен моята психотерапия е да седна и да пиша книга. Така съм излизала от най-тежките моменти в живота си. По време на „Последно повикване“ всъщност излязох от депресията, свързана със смъртта на мама. Така оцелях. Живеейки в друг свят. Много е пречистващо да отиваш в друг свят! Ако само си мисля за тъгите, за проблемите, ако потъна в тях догоре, особено когато работиш в предаване като „Малки истории“, което е много ценно, но има нощи, когато не мога да спя – след като съм била на снимки и съм видяла тежка човешка трагедия.

 

Знам колко трудно се издава книга на съвременен български автор. На теб кой ти помогна?

 

Човекът, който реално реши да повярва на тези безобразници хмутовете, се казва Иван Сариев чрез фондация „Пчелен кошер“, а издателството е „Класика и стил“. Той намери художника, който да завърши проекта. Същият човек подкрепи и рок операта „Нострадамус“ на Николо Коцев.

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Преди десет години, на 30 юли 2007-а, си отиде един от най-великите ре...

1 коментар/a

За удоволствието да пиеш вино от глухарчета и... на 17.07.2017 в 17:20
...за безсилието на имитаторите...

Напиши коментар