Първата световна война – факти и размисли: Австро-Унгария

<p>Във века на нациите Хабсбургската империя изглежда някак си странно. Доста често тя се описва като анахронизъм и се забравя, че няма и половин век след нейното изчезване, европейците предадоха голяма част от суверенитета си именно на една наднационална институция. Дали пък Австро-Унгария не бе прекалено модерна във времето, когато нациите бяха поели по пътя на своето самоунищожаване.</p> <p>Самата етническа и политическа структура кара съседите ѝ да я разглеждат като плячка. И тревогата се натрупва от усещането във Виена, че вече не само Русия, Германия и Италия поглеждат към различни части на двуединната империя, но и страни като Сърбия и Румъния. Австро-Унгария изпитва остра нужда да защити правото на собственото си съществуване и войната все повече се очертава като единствения подходящ инструмент. Тя трябва да сплоти различните нации в страната посредством еуфорията от евентуалната победа и да унищожи или поне отслаби външните центрове, които я дестабилизират.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41633_kDIZhnfT7VM5DgHhQaf4jgLNwcEzAn.gif" style="height:433px; width:600px" />&nbsp;<br /> <strong><em>Карта на етносите в Австро-Унгария</em></strong></p> <p>Тези надежди са повече от химера. Политическото господство на германците и унгарците може да се запази само за сметка на останалите национални елементи, които представляват демографско мнозинство. Опитът на правителството на Бадени през 1897 г. да прокара повече права за чешката общност се провалят както поради реакцията на великогерманците, така и поради факта, че самите чешки среди ги възприемат като недостатъчни. Унгарската част от дуалистичната монархия едновременно се стреми да се еманципира допълнително от Виена, издигайки искания за собствена армия, валута и външна политика, и наред с това провежда политика на асимилация спрямо собствените национални малцинства.<br /> &nbsp;<br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41633_vU1dTjA9dH4ZNIfuZ6FfbYwXL29qCJ.gif" style="height:386px; width:600px" /></p> <p><em><strong>Административна карта на Австро-Унгария</strong></em></p> <p>Много по-голям е шансът на Германия да подчини Европа чрез сила, отколкото Австро-Унгария да получи нов шанс за живот посредством военната победа. Усещането за разпад е толкова силно, че то може да бъде проследено дори в културните артефакти от тази епоха. Властта започва безнадеждна борба, вярвайки че ще излекува себе си, като нарани съседите си. Ако отново наложим сравнението с Германия, трябва да констатираме, че германският империализъм е плод на сила, а австро-унгарският &ndash; на слабост. Или на опит да се прикрие слабост.<br /> В двора на престолонаследника Франц Фердинанд се кроят планове за коренно преобразуване на страната, но те се разбиват в консерватизма на престарелия император Франц Йосиф и в унгарския национализъм.</p> <p>Доста е спорно дали в началото на XX в. може да се осъществи междунационален проект под формата на свободен съюз на всяка една етническа общност в рамките на &bdquo;Нова Австрия&rdquo;. Страната усилено върви към своята гибел, но тя притежава достатъчно сила да повлече със себе си към небитието цялата тази среда, сиреч целия този свят, който я е създал.&nbsp;</p> <p>Едва ли може да се намери по-уместен символ на разпадащата се монархия от нейния държавен глава. Кайзерът на Австрия и апостолически крал на Унгария управлява от 1848 г.( още когато е била само Австрия) и се опитва чрез търпение, граничещо със стоицизъм, със значителна доза консерватизъм в управлението, чрез лична дисциплина и чувство за отговорност да сплоти около престола си различните етнически и политически палитри в страната. Спорно е дали предпазливостта, прагматичността и умението да лавира се прехвърлят от монарха към държавата, или обратното, но тази идентичност е факт през почти цялото му управление.&nbsp;</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41633_N7EPky8UHlBMlouBTuIyJUwfRii0IU.jpg" style="height:427px; width:330px" /><br /> <em><strong>Портрет на кайзер Франц Йосиф от 1851 г.</strong></em></p> <p>Разколебаването на Франц Йосиф настъпва, за жалост, в края на жизнения му път. Резултатите от Балканските войни са възприети от обществото като показател за политическата, военната и дипломатическа импотентност на Австро-Унгария. След като е преглътнал изолирането на страната си от германските и апенински въпроси, старият император е изправен пред заплахата да му бъдат захлопнати и &bdquo;вратите&rdquo; към Балканите.</p> <p>Доколкото създаденият Балкански съюз е под руска егида, резултатът от Първата балканска война придобива още по-категорични и травматични последици. Последната област, в която е можело да се защитава статутът на имперска сила, е на път да излезе извън контрол. Неизбежно императорът си е задал сам пред себе си въпроса дали чрез управлението си не е наистина превърнал страната в новия болен човек на Европа.</p> <p>И дори и това да не е така (а то по-скоро е), става очевидна нуждата да се опровергае този образ както вътре в страната, така и пред света. В края на дните си Франц Йосиф решава да потърси доказателство, че не оставя след себе си умираща държава, и сигурно е вярвал, че той е способен да преведе страната си през подобно изпитание много по-ефективно и успешно, отколкото този, който ще дойде след него.<br /> &nbsp;<br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41633_Kv1olmWtgEPSqahUMbpuJ8ofogyHhg.jpg" style="height:582px; width:427px" /></p> <p><em><strong>Кайзер Франц Йосиф в края на управлението си</strong></em></p> <p>Австро-унгарската империалистическа върхушка определя т.нар. &bdquo;южнославянски&rdquo; въпрос като главната опасност, застрашаваща интегритета на страната им. За тях единственото решение минава през разгром на Сърбия, който трябва из корен да заличи възможността за сърбите, хърватите и словенците да чертаят проекти за политическото си развитие, които заличават границите на империята.</p> <p>От началото на XX век виенските дипломати изоставят опитите да бъде вкаран отново Белград в орбитата на Централните сили и все повече се търси пълното унищожаване на Сърбия. Тук се появява и фигурата на генерал Хьотцендорф, който в ролята си на началник на австро-унгарския Генерален щаб с военна праволинейност започва не просто да изготвя планове за разгром на Сърбия, но и да настоява за тяхната възможно най-бърза реализация. От 1906 до 1913 година той изготвя седем меморандума до политическото ръководство, в които се предлага незабавно на Белград да бъде обявена война. И въпреки че тези му предложения биват все отклонявани , той успява да превърне тезата си в опция, която управляващият елит все по-трудно може да пренебрегва.<br /> &nbsp;<br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41633_C1MEq70nBh1qasBrnoCMSmVhCkxa1P.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p><em><strong>Австрийският парламент отвътре</strong></em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41633_qEQcjhjjFUBGlL9XdwlPiecdvOy3YA.jpg" style="height:400px; width:600px" /><br /> <strong><em>Унгарският парламент отвън, два прекрасни символа на имперското усещане за разкош, които посредством външната си помпозност сякаш целят да прикрият дефицита на стабилност в самата империя</em></strong></p> <p>&nbsp;</p>