Били Холидей, бунтарката

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54537_at8sRGbzbkBHqDpluMAbZ8w88nPUji.jpg" style="height:690px; line-height:1.6em; width:530px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Ню Йорк, 1939 г. Публиката на &ldquo;Кафе Съсайъти&rdquo; в Гринич Вилидж е потънала в мрак. Прожекторът осветява само лицето на Били Холидей. Тя е неподвижна. Тогава се надига този болезнен глас, който възпява черните тела, олюлявани от бриза на южните дървета, тези странни плодове, увиснали на тополите, с изпъкнали очи и изкривена уста. Гарваните ги разкъсват; тази горчива жътва гние под слънцето. <span style="color:#141414"><em>Strange fruit. </em></span>Никой никога не е възпявал линчуването. Публиката, смесица от бели и черни, е вцепенана, мълчалива. После я аплодира, пробуждайки се от двусмислен сън, изпълнен с красота и ужас; тя пее с цялата си душа, черна, горда, солидарна.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Песен протест</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Лейди Дей не е композирала <span style="color:#141414"><em>Strange fruit,</em></span><strong> </strong>която ще промени цялата й кариера. Тя дори се колебае дали да включи в репертоара си песента, написана от Абел Меропол, евреин синдикалист и нюйоркски комунист, вдъхновена от снимката на един линч в Индиана през 1930 г. Собственикът на &ldquo;Кафе Съсайъти&rdquo;, създал първия &ldquo;интегриран&rdquo; джаз клуб, т.е. отворен и за чернокожи, я накарал да я изпее. Когато поискала да я запише за звукозаписната компания &ldquo;Колумбия&rdquo;, с която имала договор, шефовете, включително либералът Джон Х. Хамънд, който дотогава е нейн продуцент, казват &ldquo;не&rdquo;. Тогава тя се насочва другаде: малкия лейбъл &ldquo;Комодор&rdquo;, още една еврейска нюйоркска фирма, ще издаде плочата.</span></p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/h4ZyuULy9zs?wmode=transparent&amp;jqoemcache=DXr6p" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Преследвана от ФБР</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Отсега нататък тя ще записва за нея, след това за &ldquo;Дека&rdquo;. Тогава ФБР вижда в нея размирник, кажи-речи комунист, и ще я преследва неуморно, задържайки я за наркотици, отнемайки нейната <span style="color:#141414"><em>cabaret card</em></span>, без която не може да пее в нюйоркските клубове. До края на живота си Лейди Дей ще завършва всеки свой концерт със <span style="color:#141414"><em>Strange fruit</em></span>. Тя е бунтовник по рождение; бунтовник, който става джаз музикант, чийто инструмент е гласът.</span></p> <p><span style="font-size:14px">През 1939-а 24-годишната Били Холидей е висока и хубава жена със сияйна кожа, месести устни, осанка на кралица, младежки глас. Жена, която обича да се забавлява, да пие, да танцува, да се издига в облаците по всевъзможни начини. Но все още не е засегната от наркотиците, към които се пристрастява. Привлечена е от слаби и брутални мъже, от типа сводник, който бие, и когото тя може да презира, но същевременно е влюбена в него, също като Пиаф в Париж, която е на нейната възраст. Това, което наистина обича, е да пее. Никога не го е учила, дори не умее да разчете партитурата; достатъчно й е да чуе веднъж една песен, за да запомни думите и да я изпее. Тя пее така, както диша, както обича, както импровизира, както живее, както е оцеляла от едно катастрофално детство.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Объркано детство</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Автобиографията й, която един бял журналист ще напише за нея, &ldquo;Лейди пее блус&rdquo;, започва с тези прочути редове: <em>&ldquo;Мама и татко бяха просто две хлапета, когато са се оженили. Той беше на 18, тя на 16, а аз на три години&rdquo;. </em>Това е вярно, с изключение на факта, че никога не са се женили, че Сади, майка й, е на 18 г., когато тя се е родила, а той, Кларънс, на 16, че той си е тръгнал. Вярно е също, че е била задържана на 9 г., въдворена при сестрите от &ldquo;Добрия пастир&rdquo; на 10 г., изнасилена на 12 г.; вярно е, че е живяла с майка си в бордей, където се продавали срещу 5 долара на клиент, след това отново е затворена.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Били Холидей се измъкнала от проституцията и престъпността, благодарение на пеенето и желязна воля. Тя пее в малки барове в Харлем, където момичетата събирали, повдигайки полата си и без да използват ръце, банкноти от по 1 долар, поставени в ъгъла на маса от възбудените клиенти. Тя ще откаже да го прави.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Ангелът През</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">През 1933 г. Джон Х. Хамънд, заможен потомък на фамилията Вандербилт и прозорлив аматьор, я чува и записва първите й плочи. Тя сама избира песните си и това са истински джаз плочи, в които тя пее с други инструменталисти, като Лестър Йънг. С този тенор саксофонист, който е създал нов стил, спокоен и мек, я свърза приятелство, по-силно от любов. Той я човекът, нарекъл я Лейди Дей, а тя го нарича През, защото той е Президентът, така както има Дюк (Елингтън) и Каунт (Бейзи) в аристокрацията на джаза.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Нейният модел е Луис Армстронг, от когото взаимства фразировката, която е самият джаз, и неговия начин на пеене. Тя пее божествено, тази млада и срамежлива жена в живота, дръзка на сцената, познала черната версия на човешката ситуация. Много от малките й плочи, под нейно име или под това на пианиста Теди Уилсън, постигат незабавен успех. Който е и траен. Днес те продължават да бъдат спонтанния израз на радостта от живота и болката от това да обичаш.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Расистки клишета</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Защото трудното при Били Холидей е да мислиш за нея едновременно като за героиня и жертва, силна, разбунтувала се жена, взискателен артист и покъртителен мазохист. Една от песните, които изпълнява, <em>Good Morning Hearthache, </em>става химн на женските й терзания; друга, <em>God bless the Child</em>, чийто думи е написала, прославя иронично единствената милост, която си струва, тази да си роден богат. Друга паметна нейна поява е в един късометражен филм с Дюк Елингтън, <span style="color:#141414"><em>Symphony In Black : A Rhapsody of Negro Life</em></span>, където играе чернокожа жена, пребивана в канавката от сутеньора си. Това е ролята на живота й, повече, отколкото на слугинята, която играе в <em>New Orleans</em> (1947 г.), където си партнира с Луис Армстронг, жалка холивудска комедия, наситена неволно с расистки клишета.</span></p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/fXmN5vR57mM?wmode=transparent&amp;jqoemcache=qc5NN" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Още от ранните си години, Били Холидей е била онова, което наричат <span style="color:#141414"><em>race conscious</em></span> (расово осъзната - б.пр.): осъзнаваща отхвърлянето, униженията и лишенията, които й носи цветът на кожата й. Тя не понася, когато е певица в оркестъра на Арти Шоу, прочутия бял кларинетист, че трябва да пътува с товарния асансьор на &ldquo;Уолдорф Астория&rdquo;, където пее. А една вечер, когато клиент протестира, след като я чул да пее <span style="color:#141414"><em>Strange Fruit</em></span>, тя му обръща гръб на сцената, вдига полата си и му показва голия си задник. Тя е скандална, просто защото не се оставя.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Което не означава, че е била политизирана. Но тя знаеше, че привидно Съединените щати няма да признаят мястото й на артист. Свързвало я приятелство, несъмнено и сексуална авантюра, с дръзката Талула Бенкхед, известна актриса, родом от Алабама; но когато последната разбрала, че Лейди Дей ще публикува автобиография, натоварила адвоката си да издейства името й да не присъства там. Сексуална свобода, връзка с чернокожа жена, много добре, при условие, че не се говори за това. Самата Били имала либерално отношение към сексуалното поведение и изживявала свободата си всеки ден.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Слизане в ада</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">Дрогата беше нейната гибел, още повече, че я употребяваше, смесена с алкохол в огромни количества. Блестящият й глас се повреди. По време на записи тя пие на един дъх една или две бутилки джин. Последният, на <em>Lady in Satin</em>, великолепно аранжиран от Рей Елис, се превръща в кошмар. Липсва една песен, за да бъде завършен албумът. Отиват посред нощ на Бродуей, за да намерят партитура и тя избира&nbsp;<em>You&rsquo;ve Changeged</em>. Елис, който вече не понася пияното й състояние и неясния й говор, пише веднага оркестрацията, за да приключи. Лейди я изпява, клатушкайки се, след което рухва. Но слушайки записа след това, той си дава сметка, че тя е абсолютно разтърсваща.</span></p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/l-JOUyQtX0w?wmode=transparent&amp;jqoemcache=h6dSB" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">И днес феновете на Били Холидей са разделени по въпроса за този албум: търговски провал за едните, емоционален шедьовър за другите. Франсоаз Саган, която се запознава с нея в Чикаго, разказва, че в Париж, в &ldquo;Марс Клуб&rdquo;, където в края на 1958 г. епоследният европейски ангажимент на Били Холидей, осъзнава, докато я слуша, за какъв голям артист и изпълнена с болка жена става дума. При завръщането си в Ню Йорк Били Холидей е арестувана и спешно настанена в болница; тя умира на 17 юли 1959 г. в стая, охранявана от двама полицаи от отдела за борба с наркотиците. </span></p> <p><span style="font-size:14px">Тя остава певицата, без която джазът нямаше да бъде джаз.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <div>&nbsp;</div>