Не, и дума не може да става, разбира се, да подлагаме на съмнение колосалната историческа роля на солунските братя за славянската просвета и за българската култура; по-скоро се налага – поради разнообразието от нови исторически сведения – да разширим представата си за Българския златен век.
През 1852 г. българинът на руска служба Спиридон Палаузов написва в Санкт Петербург едно от първите български исторически съчинения – „Векът на българския цар Симеон”, и там той обосновано представи идеята си за времето от налагането на християнството в България при княз Борис-Михаил (852–893*) до края на царуването на неговия син Симеон Велики (893–927) като „Златен век” поради необичайното развитие на писмеността и изкуствата в България по това време. Изглежда, че е време да разширим значително времевия отрязък, в който Спиридон Палаузов помести Българския златен век; вероятно множеството нови данни ни дават право да го разположим сега от началото на ІХ в. още.
Български владетел победител, изображение върху кана №2 в съкровището от Надь сент Миклош, събрано в пълния му вид след средата на IХ в., Художествено-исторически музей, Виена
За нас е безспорно, че рамката от половин век е вече тясна. Причините, поради които ще трябва съществено да я разширим, всъщност повече от четири пъти – до началото на ХІ в., са в съдържанието на понятието, определено от Спиридон Палаузов – единствено „успехите в литературната дейност“ във времето след приемането на християнството в България, т.е. след 865 г. Несъмнено е, че не съществува друго време в цялото Българско средновековие, през което да бъде достигната бляскавата литература на Симеоновото време, усилният литературен кипеж тогава. Но ще е погрешно, ако твърдим и мислим, че тази литература изниква на голо поле. Дори бегъл поглед върху литературните постижения, отразени в надписите върху камък на старобългарските владетели, са именно тази основа, върху която по-сетне ще се развие българската литература в Симеоновото време. И това е съществено основание за разширяване на долната времева граница на понятието „Златен век“.
Днес ние не можем да премълчим политическото могъщество на България като фактор от първа величина за културното въздигане на страната и така, макар и предварително, да разширим времевата рамка на Златния век до времето на съществуването на Имперска България – от самия край на VІІІ в. до първите две десетилетия на ХI в. (вж. Свързани текстове). Защото практическото приложение на българската имперска доктрина в началото на VII в. е според нас най-съществената причина за възникването и установяването на българската културна хегемония. Наистина, според сведенията, с които е разполагал в своето време, Спиридон Палаузов определя друга най-съществена причина – приемането на християнството.
Внимателното вглеждане в известното ни днес обаче ще ни увери, че не само старобългарската литература, която е била известна на Палаузов и на основата на чието развитие той най-вече формулира понятието „Златен век“, но практически всички други културни явления от времето на IХ–Х в., които днес познаваме, излизат рязко извън половинвековната времева рамка, определена от него. Развитието на българската архитектура, възникването и развитието на градовете, философската и правната мисъл, скулптурата, живописта и всички други изкуства, обработката на скъпи метали и изработката на керамика, всичко това са процеси, които достигат върхови постижения още в самото начало на IХ в., при това главно под влияние на приложението на вече формираната българска имперска доктрина. Ще видим, че имперското владетелско самочувствие на цар Симеон Велики има своите предшественици у владетелите от първата половина на IХ в., които също имат самочувствие на императори.
Приемането на християнството, разбира се, както и великото дело на светите братя Кирил и Методий внасят съществено ускорение в развитието на Българския златен век, но тези промени не са из корен, те усилват културното развитие неимоверно, облекчават хилядократно разпространението на старобългарската книжнина, извеждат на съвършено нов етап научната и образователната деятелност, но по своята същност всички те са продължение на процеси, които са вече започнали повече от половин век по-рано, в това ще се уверим, когато се вгледаме по-обстоятелствено във всеки един от тях поотделно.
Дворецът на българските владетели в Плиска след първата четвърт на IХ в., графична възстановка на арх. Ст. Бояджиев. На преден план – т.нар. Омуртагова тронна зала, изградена върху част от основите на т.нар. Крумов дворец (вдясно) и дворцовото светилище. На заден план – жилищните сгради, владетелската къпалня (в дъното вляво), стопански сгради, помещенията за личната дружина на българските владетели, както и светилище, разположени зад масивен тухлен зид. Някои елементи от възстановката могат да предизвикат несъгласие, като разположението на т.нар. Каменна библиотека, за която преди време предположихме съвсем друго местоположение. Трудно е също да се съгласим с умалените пропорции на тухлената цитадела, която, макар и в далечина, би трябвало да е значително по-едра.
Създаването на имперска по своя характер архитектура в Плиска е част от програмата за утвърждаване на българската имперска доктрина, тази строителна активност е неразделна част от Българския златен век – от първите нетрайни опити за имперска архитектура с дървени строежи, през сградите в opus quadratum и свръхскъпия оpus latericium (тухлата е най-скъпият строителен материал през цялото доиндустриално човешко общество), които карат зрителя да се чувства малък и незначителен, до архитектурната цветност и имперската пищност на Велики Преслав.
Всички тези елитни строителни техники трябва да внушат на зрителя идеята за непреходността на политическата мощ и културното превъзходство на България и на българите както преди 865 г., така и след това. В действителния си завършен вид те наистина са постигали желаното. Впечатлението, което тези смайващи градежи са имали върху съвременниците им, е описано картинно от Йоан Екзарх в неговия „Шестоднев“.
Първоначално градежите, включително владетелската юрта, в Плиска са дървени. Опитът за внушаване на имперската идея по този начин обаче е нетраен, ако трябва да сме справедливи, той не е и особено сполучлив. При кханасюбиги Омуртаг и насетне централната част на Плиска не познава други цветове освен сивото на блоковия градеж и на оловните покриви и обшивки и тухленочервеното на владетелската резиденция.
Посетителят на втората българска имперска столица – Велики Преслав, пък трябва да се чувстват потиснат, смазан от архитектурната цветност и имперската пищност на българската столица. И точно така трябва да бъде, колосалните градежи и в Плиска, и във Велики Преслав имат обща цел – те въплъщават в себе си с различни средства българската имперска идея.
Старобългарските знаци, наричани често руни, се усъвършенстват постепенно и в края на съществуването си, изглежда, се подчиняват на общоприети правила за съставянето на кратки текстове с тях. Единичните знаци имат различно предназначение – от родови знаци до цифри, числа и притежателни означения. В средата: Знак, известен условно като „ипсилон с две хасти“, врязан върху камък от настилката в Двореца на българските владетели в Плиска, IХ в. Вляво: златен пръстен от Видин със старобългарски знак на щита, обозначаващ родова принадлежност, изглежда. Вдясно: Розета-печат (?) с рунни знаци; открита над южния басейн в Двореца на българските владетели, в археологическа среда, която може с увереност да се датира във второто десетилетие на IХ в. (средата датира времето, в което е засипан басейнът, а не времето на изработка на розетата); бронз; диаметър 38 мм; IХ в.; Плиска; Национален археологически музей – София. Най-вляво и най-вдясно: Надписи със старобългарски знаци върху тухла (вляво) и върху варовиков блок (вдясно). Докато първият надпис издава несигурната ръка на ученик, то вторият надпис може да означава някакви указания, за местоположението на блока например; IХ в., Плиска.
Напълно безспорно е, че появата и разпространението на рунната писменост е явление колкото всеобхватно, толкова и (почти) едновременно в Европа и прилежащите й части от Азия – от появата на най-ранните руни през I в. у древните германци до старобългарската писменост от VII–Х в. и до предположенията за дохристиянска писменост у славяните. От тази гледна точка появата и развитието на старобългарската рунна писменост е неотменима част от много по-широкообхватно явление.
Безспорно е, че приемането на кирилското писмо и огромните усилия по разпространението му от учениците на светите братя Кирил и Методий в България са следствие от налагането на християнството при княз Борис-Михаил през 685 г. Създавани ли са обаче книги до 865 г.? Несъмнено. Най-малкото защото преди да се прехвърли на камък, текстът на кой да е надпис от дохристиянско времето е трябвало да бъде съчинен на хартия или пергамент. Защо тези първоначални носители не са се запазили до наши дни, вероятно е понятно за всеки.
Разполагаме и с категорично указание за съществуването на документация, очевидно твърде обширна, във владетелската канцелария в Плиска, или където тя се е намирала през VII–VIII в. Това изрично е посочено в договорния надпис № 43 (по Веселин Бешевлиев, Първобългарски надписи, С., 1979; НАМ инв. № 366) от времето на великия господар Омуртаг, където се среща думата „хартия“, употребена в смисъл на първоначален носител на договора, издълбан по-сетне върху мрамор. Впрочем това едва ли може да учуди някого, старобългарската Каменна библиотека има наистина само представителен монументален характер, тя е неприложима във всекидневния, в деловия живот.
А ако съществуват – поне във владетелската канцелария – образовани в старобългарско писмо люде, които да съставят надписи върху „хартия” и камък, то непременно ще трябва да се предположи и наличието на място, на което те да получават съответните знания и умения.
Голямата базилика в Плиска и нейната обител (въздушна снимка) са изградени през последната четвърт на IХ в. Плановата схема, местоположението на двуетажната сграда и обширният двор от изток към нея, както и добитият при археологически разкопки подемен материал – многобройни писала, закопчалки за книги, инструменти за разчертаване на линиите на пергамента, светилници, определят комплекса южно от Голямата базилика като главно средище на Великата българска школа в Плиска (с положена жълта маска на изображението). Може да се предложи по аналогия със старобългарските светилища, че това образователно средище също възниква върху и/или в близост до по-старо „училище“ по рунно писмо.
Нека накрая да ни е позволено да представим тук още едно предположение. Добре известно е, че почти всички прабългарски светилища са преобразувани, даже по няколко пъти, в християнски църкви. Тогава ще е логично и образователното средище, свързано със старобългарската писменост, да се преобразува в училище, в което се преподава новата „християнска“ кирилска писменост. Така ранната средна „школа“ в Плиска до началото на последната четвърт на IХ в. би трябвало да се търси около Голямата базилика. Само времето може да покаже дали е било основателно това предположение.
___________
* Поради наличието на нови археологически и сфрагистични находки вече няма да говорим за отказване на княз Борис-Михаил от престола и за самостоятелно управление на княз Владимир-Расате; както по всичко личи, старият княз наистина се е оттеглил в някоя от плисковските обители, но без да се отказва от властта си – тя само е била прехвърлена временно на Владимир-Расате.
Свързани текстове:
http://glasove.com/komentari/51868-bylgariq-shte-dochaka-svetla-bydnina
(България ще дочака светла бъднина)
(Силата на възродения народ или какво честваме на 24 май)