- Автор: Пламен Владимиров за "Гласове"
- 21 Ное 2020
- 2947
- 37
Владимир Путин и Илхам Алиев
Каква бе картината в началото на войната?
Водещата интерпретация при избухването на настоящата война бе в посока, че тя представлява поредна външнополитическа авнатюра на турския президент Реджеп Ердоган. Азербайджан формално е инициатор на войната, но това е станало под силното давление на Турция. След решаване на проблема с кюрдите в Северна Сирия, заплахи да залее Европа с бежанци, военна интервенция в гражданската война в Либия, изострянето на отношенията с Гърция в източното Средиземноморие, турският президент отправи поглед на изток, за да реши отдавнашен проблем на „братски“ Азербайджан. Освен това, настоящата предполагаема турска инициатива се възприемаше като насочена главно срещу Русия.
„Турция измества Русия от региона на Южен Кавказ“, биеха тревога международни и руски анализатори. Турските действия се разглеждаха в по-голяма дълбочина, надхвъряща регионалния обхват на Южен Кавказ. Известен е „неосманският“ вектор във външната политика на Ердоган – опит да се засили турското влияние в страните които са били част от Османската империя. На базата на исляма. Сега на преден план се изкарва друга стара турска идея. Тази на „пантюркизма“.
Обединителен тук се явява не религиозният, а етническият фактор. Дефинитивно това е опасно за Русия. Предполага сблъсък между руските и турските интереси в региони с тюрски народности. В подобен контекст, войната в Нагорни Карабах изглеждаше в краткосрочен план като атака срещу руските интереси в Южен Кавказ, а в по-дългосрочен срещу тези в Централна Азия.
Ходът на военните действия засилваше гореизложените първоначални впечатления. Успехите на армията на Азербайджан изглеждаха като очертаващ се турски триумф. Руското поведение пък изглеждаше пасивно. На 10 октомври в Москва при посредничеството на Лавров бе подписано примирие от външните министри на Армения и Азербайджан. То бе нарушено още на следващия ден и не влезе въобще в сила. Това допълнително „наля в мелницата“ на онези, които гледаха критично на действията на Москва. Турция настъпва в Южен Кавказ, а Русия необяснимо наблюдава отстрани случващото се. Това бе картината в продължение на повече от месец.
Какво се случи накрая?
На 9 ноември президентите на Русия и Азербайджан и премиерът на Армения подписаха общо заявление, уреждащо края на военните действия и параметрите на следвоенното състояние на нещата в Нагорни Карабах. Изведнъж стана ясно, че Русия е големият печеливш от случилите се събития в региона (наред с Азербайджан, разбира се).
Какви са аргументите в полза на това, че действително става въпрос за голям руски външнополитически успех?
Първо, сегашното състояние на нещата в Нагорни Карабах устройва Русия повече, отколкото това преди войната. Преди нея картината бе следната: две страни, които са в конфликт (Армения и Азербайджан) и една, която се явява основен посредник между тях (Русия. Това остава в сила и сега. Русия запазва статута си на посредник и равна отдалеченост от двете страни. Това недвусмилено й се признава от Баку и Ереван. Новото в ситуацията е разполагането на руски военен контингент на територията на Нагорни Карабах. Това прави бъдеща война между Армения и Азербайджан невъзможна. Тя минава през атака срещу руски военни части, което политическо изглежда немислимо.
Статутът на оставащата под арменски контрол част от Нагорни Карабах остава нерешен. Т.е. „бомба“ все още има. „Фитил“ обаче няма. „Бомбата“ не може да гръмне, защото Москва с разполагането на свой миротворчески корпус де-факто прибра „фитила“. Това е много важен въпрос от гледна точка на национална сигурност на РФ. Южен Кавказ отпада от списъка на онези региони, чрез който потенциално може да се предизвика нестабилност по нейните граници. Особено важно за Москва е, че това се случва преди встъпването в длъжност на новия американски президент.
Второ, поражението на Армения във войната няма да доведе до влошаване на руско-арменските отношения. В Ереван избухнаха протести след обявеното подписване на общото заявление. Съвсем естествено това се приема като „капитулация“. Общественото мнение там обаче в голяма степен оценява това като резултат на про-западната политика на настоящия премиер Пашинян. А не на „предателство“ от страна на Русия. Пашинян се заигра със Запада и изгуби Карабах. Това е водещата вътрешна интерпретация на събитията. Това напълно устройва Русия.
Трето, Русия запазва ролята си на основен външен политически фактор в региона на Южен Кавказ. Разбира се, Турция също получава дивиденти. Нейната роля обаче не е съществено по-различна, отколкото преди войната. Споразумението предвижда създаване на сухопътен транспортен коридор между Нахичеванската автономна република (която е част от Азербайджан) и основната територия на Азербайджан. От това икономически може да се възползва Турция. Досега нейните връзки с Азербайджан минаваха през Грузия. Сега се появява още един възможен коридор. Той обаче минава през Армения и ще бъде контролиран от руското ФСБ. Ердоган искаше да получи статут равен на руския в Нагорни Карабах. Не успя. В Нагорни Карабах ще има само руски военен контингент. Турция получава единствено „утешителна награда“ във вид на участие в център за мониторинг на военната ситуация в Карабах, който обаче е разположен в Азербайджан.
Четвърто, в известна степен Русия калкулира интересите на друг важен регионален фактор – Иран. Техеран не е заинтересован много от трайното решаване на конфликта в Нагорни Карабах. Това би дало възможност на Азербайджан да насочи своето внимание към Иран, където живее многомилионно азерско малцинство. В същото време Иран възприема Турция като потенциален противник в регионален план. Затова и Иран има интерес Русия да остане основният политически фактор в Южен Кавказ, а не ролята й да бъде иззета от Турция.
На какво се дължи руският успех?
Руският успех се явява закономерно, а не случайно събитие. Имаше обективни предпоставки за него. На първо място недалновидната политика на арменския премиер Пашинян. С отказа си от договорености, фиксирани при предишния президент Серж Саркисян, той убеди Баку, че конфликтът може да бъде решен единствено по военен път.
Основният фактор за руския успех обаче е друг. Той се крие в играта на Путин с Алиев. Отношенията Путин-Алиев са не по-маловажни от тези между Алиев и Ердоган. Просто последните изпъкват повече медийно. Азербайджан разчиташе основно на турска военна подкрепа за своята победа във войната. Не турската военна помощ бе обаче основният фактор, осигурил победата на Баку, а благоразположението на Москва. По-конкретно: отказът на РФ да се намеси в подкрепа на своя съюзник в ОДКБ Армения.
Алиев разбра, че „ключът“ за решаване на конфликта е в Москва, а не в Анкара. Играта между двамата пролича на 9 ноември. Армения бе на прага на мащабно военно поражение и загубата на цял Нагорни-Карабах. Защо Алиев се спря и подписа договор? Защото вероятно е имало предварително определени граници от Москва на допустима азерска победа.
Путин остави Алиев да си възвърне огромна част от територии, намиращи се под арменски контрол. В замяна получи руски военен контингент, гарантиращ спокойствието на Русия по Кавказките й граници. Путин и Алиев, а не Алиев и Ердоган, определиха параметрите на следвоенен Нагорни Карабах. Това е игра, която може да не се ограничи само до този казус. Едва ли Азербайджан има интерес да попадне под пълна зависимост на Турция. Тази карта вероятно Путин ще я играе и занапред.
---------
Пламен Владимиров е роден през 1987 г. Бакалавър и магистър по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Редовен докторант в катедра „Политология“ на същия университет. Научните му интереси са свързани с политическите процеси в постсъветското пространство.
