Трудовете на Матю Бок-Коте засягат мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. Последната му книга е Le multiculturalisme comme religion politique (“Мултикултурализмът като политическа религия”). Той е колумнист в “Журнал дьо Монреал”, Радио Канада и "Фигаро".
Расовата омраза официално е забранена, освен когато е насочена към “белите”, просто защото става дума за критика на “господстващите” от “расизираните”. Западното чувство за вина има бъдеще, убеден е Матю Бок-Коте.
Позволете ми една дума за тази расизираща социология, която все повече се налага в университета. Трябва ли да поставим в една категория французина, германеца, шотландеца, англичанина, руснака, латвиеца, квебекчанина и холандеца, само защото са “бели”? Трябва ли да обединим в една категория малиеца, хаитянина, кениеца и афроамериканеца, само защото са “черни”? Това малоумно расизиране на принадлежността е невероятно регресивно: то тласка към заличаване на историята и културата, за да бъдат натурализирани човешките групи в големи зоологически категории. Но тъй като предложението идва от левицата, или поне от известно малцинство на радикалната левица, се приема благосклонно или поне не твърде осъдително, разсъждава канадският социолог пред “Фигаро”.
Според него има нещо очевидно: във всяка епоха езикът се развива и има естествен подбор, който е процес на цивилизоване на нравите. В нашия свят ние вече не казваме негър, чифутин, и като цяло, това е много добре, изтъква Бок-Коте. Историята на учтивостта ни напомня, че това, което може да се каже или да не се каже в една епоха се променя и само можем да се радваме, че някои обиди, които вчера се ценяха, днес носят много лоша репутация на онези, които ги използват. Случва се обаче тази загриженост за “учтивостта” да премине в евфемизъм на реалността, когато глухият става човек с намален слух или слепият - незрящ. Не е ясно какво печелим, когато говорим така, освен че отнемаме нормалните връзки на реалността с езика и я затваряме в една самореферентна вселена.
Тази оруелизация на езика днес характеризира медийното говорене. Често става дума за маскиране на реалността, какъвто е случаят с натрапчивото позоваване на съвместното съжителство, в момента, в който обществото се разпада. Този процес може също да обърне смисъла на реалността. Нека си спомним за Джаки Смит, бившата британска вътрешна министърка, която през 2008 г. казваше, че повече не трябва да говорим за ислямистки атентати, а за антиислямски атентати, тъй като те противоречали на естественото мирно призвание на исляма. Тази идеологизация на езика трябва да ни накара отново да прочетем Милош и Кьостлер, които са посветили блестящи страници на идеологическото заслепение, добавя Матю Бок-Коте.
По думите му културната война, която замени класовете война, е преди всичко битка за определяне на значението на нашата символична вселена и за преобразуване на кодовете и ориентирите, които образуват общия свят. Искат да ни наложат параметри на общото възприятие и да определят кои социални явления имаме право да виждаме и кои не. Как си представяме обществото? Как имаме право да си го представяме?
Политическата коректност е блокиращо устройство в сърцето на публичното пространство, чиято функция е да изтласква в периферията онези, които проявяват несъгласието си с ортодоксалността на различността, подчертава канадският социолог. Политическата коректност се радикализира с ритъма, с който мултикултурното общество се разлага, сякаш на всяка цена трябва да се предотврати осъзнаването на този факт. От тази гледна точка, мултикултурализмът е идеократичен и авторитарен режим.
Матю Бок-Коте дава следния пример: през последните години много се говори за “освобождаване на ксенофобската реч”, което трябва да ни безпокои. Дори имало нарастване на нетолерантността в Европа, а демокрацията била застрашена от изкушението за затваряне в идентичността. Но нещата могат да се видят и другояче: от четиридесетина години сме свидетели на постепенното криминализиране на националното чувство, до такава степен, че дори и най-безобидната форма на патриотизъм се приема като тревожен националистически уклон. По този начин се дисквалифицира морално нуждата от вкореняване. Стремежът на един народ да гарантира историческата си приемственост или да защити границите си пред масовата имиграция, вече се представя като симптом за настъплението на крайната десница в обществения живот.
Така че наистина ли става дума за освобождаване на ксенофобската реч или просто за взривяването на една идеологическа и медийна дига, която е цензурирала националната чувство. За връщане към расизма отпреди 70 г., след края на Втората световна война, ли става дума или за отказ да се ксенофобизира всичко, което е свързано с нацията, пита Матю Бок-Коте. Най-малкото разбираме, че всяка политическа битка предполага битка за дефиниране на реалността, но тя не е безкрайно податлива и накрая си възвръща правата, подчертава социологът.
Кметът на Париж Ан Идалго реши да направи постоянни пешеходни пасажи за ЛГБТ, след като пешеходец “с цветовете на дъгата” бе обсипан с хомофобски обиди. Същевременно френският парламент за първи път е украсен с цветовете на ЛГБТ. Не е ли в крайна сметка тази политика в полза на малцинствата, под претекст, че се бори с дискриминацията, предателство спрямо републиканския идеал за равенство?
Обидите срещу хомосексуалисти очевидно са недопустими и е добре това да се каже, да се повтори дори. Те произтичат от невежа, отвратителна и войнстваща глупост, която трябва да се срамува от себе си, категоричен е Матю Бок-Коте. Според него обаче политическата коректност инструментализира тези обиди, за да ни накара да повярваме, че са симптом за възраждането на демона на хомофобията, срещу който трябва спешно да се мобилизираме и да го прогоним от града. Това съответства на социологията на различността, която твърди, че западните общества днес се определят главно от патриархална, хомофобска, расистка и сексистка структура, която трябва да се събори незабавно. А медийната система е готова да използва всяко събитие, за да поддържа големия разказ за западната враждебност към различността, изтъква Бок-Коте.
Трябва да се запитаме какво в медийния софтуер позволява едно произшествие да се превърне в политически факт. Тези обиди се разглеждат като политическо събитие, което изисква политически отговор. Но каква е идеологическата матрица, която превръща произшествията в политически факти и как функционира тя? Защо, например, скандалът в Телфорд се разглежда като произшествие без особено значение? Защо говорихме толкова срамежливо за мащабните сексуални нападения в Кьолн? Защо нарастването на несигурността, причинено от масовата имиграция, до такава степен се отрича, че онези, които го споменават, се смятат за расистки агитатори или проповедници на омразата, пита Матю Бок-Коте.
Всъщност всичко, което поставя под въпрос величието на мултикултурното общество, се разглежда с крайно притеснение: страхът е, че ако информацията бъде разкрита на народа, той ще си направи нежелани заключения. Тогава се стига до криминализиране на носителите на лошите новини, както виждаме от повтарящите се идеологически процеси срещу много френски интелектуалци и журналисти през последните години, отбелязва социологът.
Но в идеологията на различността, която превърна политическата коректност в свой режим на медийна цензура, можем да видим и продължение на тоталитарното изкушение, обзело модерността, което днес се представя с ново лице. Отново мечтаем за един помирен, обединен и абсолютно прозрачен за самия себе си свят. Свят без идентичности, но и без месоядни, пушачи, пиячи, свалячи, без авантюристи и без особени връзки, т.е. свят без приятелство, абсолютно програмиран, равен, колосан. Отново се размечтахме за нов човек, но този път това е човек без предразсъдъци, освободен от своята принадлежност, култура, желания и от стария свят, с който все още е свързан.
Политическата коректност е призвана да задуши все още живата част в стария свят, за да й позволи накрая да се възроди, след като е преминала през матрицата на различността, пречистена и готова да приеме нова фигура на човечеството, освободена от патологичната история на Запада. Защото, за да се появи новото човечество, първо трябва да се приключи със Запада, като цяло, и Европа, в частност. Ако не разбираме всичко това, значи не разбираме нищо от днешния прогресизъм, убеден е социологът.
Той припомня накратко историята на политическата коректност, която се ражда в американските кампуси в края на 60-те г. на ХХ век и се развива до 80-те г., когато започва да се институционализира в университета, преди да придобие медийна хегемония в началото на ХХI век. Политическата коректност е плод на “радикалните 60-те г.” и на една доста особена кръстоска между неомарксизма и най-токсичните форми на контракултурата.
Политическата коректност се основава на радикална критика на западната цивилизация, обвинена, че е изградила отблъскваща фигура на човека, която трябва да се деконструира, разчитайки за това на различни малцинства, които са понесли неговата хегемония. Целта е да се атакува или цензурира това, което до вчера беше норма на мнозинството, и да се оцени онова, което е било маргинализирано или пренебрегнато.
Във философски план, политическата коректност се основава на радикално обръщане на нормативната система на западната цивилизация, която трябва да неутрализира и деконструира екзистенциалното си ядро, за да се определя отсега нататък, изхождайки от онези, които исторически е изключвала.
По-конкретно, политическата коректност разчита на културата на всеобщото наблюдение: всичко, което влиза в противоречие с ортодоксалността на различността се изобличава и превръща в скандал от групички с милиционерска психология, които се държат като професионалисти по възмущението - и това е доходна професия. Не минава и седмица без да бъде изобличена тази или онази останка от стария свят и без да ни бъде напомнено, че имаме още път да извървим, докато се роди идеалното общество на различността, констатира Матю Бок-Коте пред “Фигаро”.
Политическата коректност се зарежда от скандалите, които от време на време са реални, но предимно изкуствени, които режисира, за да запази бдителността на обществото срещу вечното завръщане на света от вчера, дори под очевидно неутралната форма на носталгията. Тя никога не сваля гарда. Понякога става абсурдна, както видяхме със спора за приобщаващото писане, и тогава се преструва, че спира, но продължава кръстоносния си поход, веднага щом цикълът на новините се възобнови. От тази гледна точка, всяка критика на политическата коректност включва критика на функционирането на медийната система и обяснение на тайните й хитрости.
Политическата коректност не бе разклатена от избирането на Доналд Тръмп, разсъждава Матю Бок-Коте. Точно обратното. Американската интелектуална левица се радикализира. Тя вече не се съмнява в себе си. На фона на Тръмп, който е карикатурно въплъщение на всичко, от което се отвращава, тя се опиянява от своята добродетел и още повече изтъква моралния си блясък. Тя никога не се е съмнявала толкова малко, както сега. С голямо чувство за сериозност тя се пита дали Америка не залита към фашизъм.
Нейното неустоимо изкушение е моралният кръстоносен поход, за да прогони от града онези, които не се придържат към нейните догми. Тя не вярва в политическия плурализъм: тя разграничава авангарда, в който се разпознава, и изостаналостта, която според нея е изсъхналото дърво на човечеството, осъдено от смисъла на историята. Дълбоко в себе си тя вярва в политическата добродетел на остракизма. Това, което я заплашва обаче, е че все по-важна част от населението вече не се интересува от медийните кампании по очерняне. Нещо повече: колкото повече медиите подлагат на публично преследване един човек или идея, толкова повече тази част от обществото се идентифицира с него. Обществото се поляризира, както никога досега.
Подценява се значението на бунта срещу политическата коректност в т.нар. съвременен популистки бунт, изтъква още Матю Бок-Коте. Обикновените хора основателно се дразнят от дребнавния контрол над езика, от прекомерния култ към малцинствата, каквито и да са те, от иделогическите бълнувания, като приобщаващото писане, от една определена форма на радикален феминизъм, която се бунтува срещу патриархата, докато нашите общества никога не са били толкова егалитарни, от транс- и куиър-движението, което иска да деконструира самите основи на сексуалното различие и т.н.
Обикновените хора усещат, че искат да променят радикално тяхната култура и, естествено, се настройват срещу това. Либералните общества са готови да се отворят за плурализма на начините на живот, в което е тяхното величие, но нямат особено желание да се превърнат в голям лагер за идеологическо превъзпитание под открито небе с наставници на всички трибуни, които ги обвиняват, че са изостанали.
Позволете ми също малка забележка относно “популизма”, казва още социологът. Според него “популизмът” е тежка дума, много рядко дефинирана, която се използва за морално и политическо дисквалифициране на онези, които са несъгласни с ортодоксалността на различността. Бият тревога за неговото настъпление, без да ни казват за какво точно става дума. А станалото вече ритуално изобличение на популизма в медиите допринася за това раздразнение, което тласка към бунт по време на избори, както стана с избирането на Тръмп, Брекзит или италианските избори.
За да бъде цивилизована политиката, тя трябва да се впише в общ свят, който надхвърля нашите най-дълбоки разногласия. Тази рамка е нацията. Когато тя се разпада, на повърхността излиза психологията на гражданската война. Общественият живот се нуждае от определено приличие. Той предполага също легитимен плурализъм на гледните точки: нито един лагер не бива да претендира за монопол над истинното, доброто и справедливото.
Но аз съм убеден в едно: колкото повече господстващият дискурс отрича реалността и колкото повече демонизира онези, които искат да си я припомнят, толкова повече тласка към бунт широки слоеве от населението и разчиства пътя за политически предприемачи, които ще канализират това раздразнение. Всъщност този процес вече е започнал. Остава да видим какво лице ще приеме, заключава Матю Бок-Коте.
Превод от френски: Галя Дачкова