– „Рай“ ме впечатли изключително много. Разбирам зрителите във Венеция, които станаха на крака, за да го аплодират.
– Благодаря.
– Сред организациите, които имат отношение към създаването на „Рай“, е и Министерството на културата на Русия. Мисля си, че за тях това е много добра инвестиция. Никога досега пари, предназначени за пропаганда, не са били харчени така умно: по европейски, блестящо направен филм, разказващ на света колко важна и велика е руската идея. Такъв ли бе първоначалният замисъл?
– Мисля, че за Министерството на културата ще бъде ласкателно да чуе вашето мнение. На мен ми е трудно да разсъждавам в такива категории и да говоря за някакви интереси. Все пак, когато пристъпваш към материала, е трудно да преценяваш основанията, които ще се появят в процеса на неговото създаване. Не смятам, че подхождайки към едно произведение на изкуството, можеш да изхождаш от някакви интереси, освен от желанието да съзреш онова, което се е „присънило“ на художника. Нали не питате композитора например каква идея е искал да вложи, в какво се е опитвал да убеди света, защото музиката – това е музика.
– И това никога не е пречело на композиторите да се изказват творчески по различни актуални – в това число и политически – въпроси. Но сега става дума за „Рай“. Филмът ви засяга няколко много болезнени теми накуп: Холокоста, Френската съпротива, предопределеността на руснаците като спасители и освободители на цялото човечество.
– Всичко, за което говорите, е крайният вече резултат от филма. В началото такава задача не може да бъде поставяна. Процесът на създаване в определен смисъл представлява налучкване на пътя в абсолютна тъмнина.
В тъмното може да се натъкнеш на темата. А каква е темата? Това не е Холокостът, не е съдбата на французина, на германеца или на руската жена. Темата на „Рай“ е универсалността на злото и неговата задължителност. Замисълът, разбира се, започва от някакви по-прости, материални неща; от детайли и следи от различен род. Всичко това израства в определен конгломерат от идеи, истории и проблеми. Едното се напластява над другото. Или не се напластява… и тогава художникът може само да признае своята грешка.
За мен „Рай“ е много важен опит в разсъжденията за амбивалентността на злодеянието – тази тема е малко по-различна от темата за Холокоста. Не е задължително злото да бъде въплътено в образа на чудовище. Това може да бъде умен, образован, талантлив човек…
– Обичащ Чехов…
– Да, обичащ Чехов, аристократичен, красив, удивително завършен човек. За мен е много важно, че той стъпва в мътната река на злото и течението го понася. В този смисъл много ми подейства романът „Доброжелателите“ на Джонатан Лител, който ми попадна точно когато се готвех за „Рай“. Изпитах огромно удоволствие от него, буквално го изгълтах от всичките му страни.
– И може би още „Баналността на злото“ на Хана Аренд?
– Не, това не съм го чел. Също така голямо впечатление ми направи книгата „Да кажеш на живота „Да“: Психологът в концлагера“ на Виктор Франкъл (австрийски психиатър, три години от живота на когото минават в Освиенцим).
Ако трябва да кажа истината, никога не съм имал желание да теоретизирам смисъла на произведенията си. Има обаче едно нещо, което е изключително важно, изключително ценно според мен в „Рай“: през половината от времето тримата герои говорят директно със зрителите – под формата на монолози. Монолозите за мен са най-достойното за уважение в този филм. Ако ги нямаше тях, нямаше да го има и филма. Щеше да има някакъв друг филм.
Кадър от филма „Рай”
Снимка: Production Center of Andrei Konchalovsky, DRIFE Productions / WDSSPR
– Монолозите – във вида, в който ги виждаме – режисьорско решение ли бяха, или всичко бе измислено още в началото на етапа „сценарий“?
– От самото начало. Понякога ми е минавала безумната идея да оставя във филма само монолозите. И толкоз. Най-интересното във филма е изповедта на тези три човешки същества. Оказва се, че може и така. Никога не съм помислял.
– Филмът показан ли е вече във Франция?
– Още не.
– Каква реакция очаквате, като знаете например какви проблеми имаше Александър Сокуров с неговия „Франкофония“, който също засяга темата за Съпротивата и колаборационизма: МВнР на Франция бе против показването му в Кан, министерството на културата и даже Лувърът едва ли не отрекоха лентата. Стана ясно, че французите не са напълно готови да обсъждат тези теми със странични хора.
– За съжаление още не съм гледал филма на Сокуров, но много съжалявам, че журито се отнесе така с него във Венеция („Франкофония“ участва в конкурса през 2015 година, но не получи основните награди – бел. авт.). Много несправедливо. Убеден съм, че всичко, което Сокуров прави, задължително е кинематографично произведение. Не кинце, а кинематография – в смисъла, в който го разбираше Робер Бресон.
Колкото до французите, при тях по правило има цензура. Знам го, защото съм се сблъсквал с това. Навремето се опитвах да снимам там филм за арабин, който става джихадист. Идеята е проста: живеейки заедно с французи, можеш да станеш джихадист. Такова нещо там обаче не може да се снима – защото има цензура.
Второ, на французите им е крайно неприятно да се ровят в собственото си минало. И решението на Дьо Гол да закрие за 60 години всички дела на колаборационистите е съвсем правилно. Архивите се отварят едва сега, когато всички те са починали. Знаете ли защо Дьо Гол е взел това решение? Защото е разбирал, че не бива да се всява разкол в обществото. Половин Франция са били колаборационисти, ако не и по-голямата й част.
– Наистина ли смятате това за правилно? Тоест, ако пренесем нещата на руска почва, бедата не е, че през 1991 г., по времето на разгрома на КПСС и разпада на СССР, нямаше лустрация, а в това, че изобщо се заговори истината за тези, които са пращали хора в лагерите, за доносниците и убийците?
– Всяка история има амбивалентна същност и много по-дълбоки причинно-следствени връзки от простия сбор от злодеяния на някакви мерзавци. Всъщност за това е и филмът ми.
Що се отнася до разгрома на КПСС, това не бива да се нарича успешно политическо решение. Не бива да се забравя, че комунистическите идеи представляваха въплъщение на стремежите на голям брой хора. Тези хора вярваха в тях ревностно и искрено. Аз дори смятам да направя филм за секретар на низова партийна организация по времето на отдавна забравена година на миналия век.
Това са били нормални, честни хора. Разбира се, имало е неща, които не ги устройват, но през 60-те години на ХХ век – след десталинизацията – не са настъпили добри за тях времена. Не са можели да правят нищо срещу, така да се каже, логиката, възникнала по времето на хрушчовизма, но те не са мечтали животът и идеалите им да бъдат заливани с мръсотия.
Настъпва друго време: всички идеи, в които са вярвали хората, биват опорочени; всички грехове и отговорности, които са били длъжни да понесат започналите десталинизацията, се струпват върху Сталин.
Е, и какво по-нататък? Какво, нима всички са станали добри? Престанали са да вършат гадости във входовете? И са спрели да изхвърлят боклука си през прозореца? Извинете, но това е смешно.
Манталитетът на народа не се променя във връзка с това, че изведнъж някой решава да сложи край на миналото. Освен това е невъзможно то да свърши. Вземете за пример Китай: култът към Мао Дзедун никога не бе развенчан, а страната се движи напред.
– На мен не ми се ще да взимам за пример Китай и да живея като в Китай. А на вас?
– Не ви предлагам да живеете в Китай, а политическите проблеми да се решават такива, каквито са. Да се реши политически проблем в архаична страна е съвсем различно от решаването му в Югославия или някъде другаде в Източна Европа.
– Казвате ми, че живеем в архаична страна?
– Струва ми се, че огромната част от нашата страна живее в архаична ценностна система. У нас езичеството е преплетено с комунизма, а комунизмът – с православието. И което и да е правителство на Русия, включително сегашното, е правителство на една социално ориентирана държава.
– В какъв смисъл?
– В смисъл, че то се чувства длъжно да храни хора, на които не им се работи, които не искат да печелят и напълно се задоволяват с малко. Трудно е да се наложи на хора, които не искат да се занимават с бизнес, да го правят въпреки волята си. Проблемът не е в това, че някой не дава на някого нещо, а в това, че руският човек не се нуждае от въпросното нещо. И бизнесът, и тази прословута свобода не са нужни на по-голямата част от руснаците. Щом „трябва“, ще стоят кротко като агнета. Свободата не се дава, тя се взема! А на хората това не им е необходимо. Надявам се разбирате, че ние двамата с вас говорим за нацията, а не за гражданите в границите на Садовое кольцо.
– Изглежда ми доста рисковано да се решава за цялата нация.
– Да се решава е трудно, но да се разбира е необходимо. Трябва някак си да проумеем къде живеем и в каква посока си струва да гледаме. Не можем да променим националния манталитет, без да го познаваме.
„Рай“. Трейлър
ASKonchalovsky
– Това прилича на трансформацията на реториката на Путин, който в началото на управлението си заставаше зад европейските ценности, зад Русия като част от Европа, после все по-малко и по-малко говореше за тях, а сега изобщо не говори.
– Според мен вие възприемате неправилно случилото се. Русия действително се опитваше да се влезе в европейския ареал. Такава бе идеята на Путин, който, разбира се, по своите убеждения е най-големият европеец в страната. Западът обаче отблъсна Русия, отблъсна Путин – защото ние не сме им нужни силни, нужни сме им огънати като по времето на перестройката: възхитителна страна, пълна с мръсотия и със слаба армия. Путин разбра това. И не му остана друг изход, освен да изгражда армията и да търси съюзници на Изток.
– На вас харесва ли ви това преобръщане?
– По-рано аз бях западняк и също мислех, че Русия има само един път – на Запад. Сега се убедих, че нашият път не е този. Слава богу, че движейки се в тази посока, силно изостанахме. Защото Европа е на границата на катастрофата – това, струва ми се, е съвсем ясно. Причините за катастрофата, както се оказа, са в това, че правата на човека не бива да се поставят на първо място. Правата на човека могат да бъдат разглеждани единствено в съответствие с неговите задължения. Те се отказаха от традиционните европейски, а значи християнски ценности.
– Наистина ли смятате, че Владимир Путин е европеец?
– А на вас не ви ли изглежда така? Най-вероятно защото не анализирате цялата траектория на неговото президентстване. Да – и според умствения си багаж, съдейки по опита си в чужбина, аз мисля, че когато Путин оглави страната, той имаше определени идеи, които под натиска на външни и вътрешни обстоятелства се видоизмениха много. Той застана начело на една абсолютно разрушена страна и се наложи да управлява гигантска архаична маса от настроени враждебно към държавата хора, изграждайки система от приоритети. Усилията му бяха насочени преди всичко към предотвратяване на разпада. Лично аз изобщо не мога да си представя как му се удаде всичко това.
Путин – като западен човек, като човек, който прекрасно владее немски и познава световната култура – разбира се, хранеше илюзии, че Русия трябва да се върне в Европа. Но в Европа му казаха: „А кой сте вие въобще? Не сме ви очаквали“. И Мюнхенската му реч е резултат от колосалното разочарование на Путин от своите идеи по отношение на Европа и разбирането, че се налага да се живее в онази част от света, която още е далеч от гражданското общество. Това са все изключително сложни проблеми извън пределите на Садовое кольцо, които ние с вас, живеейки в неговите граници, не виждаме. Да се ръководи държавата без такова разбиране е невъзможно.
– По моята логика след това „разбиране“ идва желанието за „просвещаване“. И тук вече възникват въпросите към вас.
– Какво имате предвид под „просвещаване“? Ограмотяване? Проблемът е, че все едно, мисленето ще остане архаично, в границите на „който не е с нас, е против нас“, в границите на бялото и черното. Модернизацията на средствата за общуване променя скоростта на общуването, но не и нивото му. Моят извод не ви харесва: ние не сме и няма да бъдем Западна Европа – не е нужно да се стараем.
– В кой момент осъзнахте това? По какъв начин настъпи тази промяна: до определен момент вие бяхте за мен много близък с духа на Кончаловски…
– … а кога станах Михалков?
– Да. Благодаря, че сам го казахте.
– Мислещите хора нерядко променят своята гледна точка. Не се променят само идиотите. Много силно ми повлия животът ми в Кенозеро, където снимах „Пощальонът“. („Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“, филм на Андрей Кончаловски от 2014 година – бел. авт.). Животът с хора, които са хармонични във всичко, което правят, които не се интересуват нито от Владимир Путин, нито от Владимир Познер, нито от „разплатата за миналите грехове“, въобще от нищо подобно на нашия забързан живот. Те живеят в пълна архаика, в някакъв удивителен свят на своята шекспировска хармония. Или даже антична трагедия.
– В какво се проявява това?
– Те не се стремят към нищо. Не можеш да ги впишеш нито в капитализма, нито в частното предприемачество. Естествено, там има такива, които ги наричат „твърди, строги, решителни“, но това не е отговорна буржоазна класа, динамична и отговорна за страната си. Ние никога не сме имали и все още нямаме буржоазия. И това е още един проблем на руската история – той не бива да се прнебрегва.
„Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“
Трейлър ASKonchalovsky
– Излиза, че по-рано сте били либерал, а после сте слезли при народа и сте се върнали оттам съвършено друг човек…
– Не се правете на толкова наивна. Защо опростявате така нещата? Заснел съм три филма в руско село, живея в тази страна и познавам народа си – очевидно по-добре от вас, дори само заради това, че съм с 40 години по-възрастен.
Постепенно се убедих, че за да се промени страната, е необходима промяна на манталитета. А за да се промени манталитетът, е нужна промяна в културния геном. За да настъпи промяна в културния геном, трябва първо да се раздели на съставните му части заедно с най-великите руски философи – тоест да се разбере причинно-следствената връзка, която в нашата страна до ден днешен не е проучена. Едва тогава можем вече да решим накъде да вървим.
Наивно е да се мисли, че всеобщата грамотност ще промени човека. Например в Русия представата за бизнес е, че това е варварство. От Садовое кольцо това не се вижда, но е факт. И още. Там, зад Садовое кольцо, отвъд Москва – хората имат съвсем други ценности: те искат държавата да ги остави на мира. Което означава, че те не са граждани, а население. Милиони руснаци представляват това население. За какви граждански инициативи говорим?
– На мен ми се струва, че населението се превръща в граждани благодарение на просвещението.
– По какви въпроси искате да просвещавате?
– Като минимум по въпросите за собствената ни история. 60 години след XX конгрес на КПСС в Русия строят паметници на Сталин. А въпросът какъв е той – кървав диктатор или ефективен мениджър, е все още предмет на обществена дискусия.
– Обсъждането на Сталин, Ленин или даже на император Александър няма никакво значение. Ако искаме да мислим как да вървим напред, преди всичко трябва да разберем що за културен код има руската нация. Всичко наоколо се променя и само той не се е променил за последните хиляда години.
– Що за културен код е това?
– Нашето съзнание е селско. Руският човек притежава добуржоазни ценности: „моята риза по-близо до тялото“, „не ме пипай и аз няма да те питам“, „ох за какво ми е да ходя на избори; обаче ще се наложи да отида, защото ще дойдат и ще ме хванат, а отгоре на всичкото ще ме и накажат“. Селското съзнание представлява липса на желание за участие в обществото. Всичко, което е извън границите на семейството, в най-добрия случай предизвиква равнодушие, в най-лошия – враждебност.
Възникването на буржоазията в Европа поражда републиканското съзнание. А републиката – това е общност от граждани. В Русия републиканско съзнание е имало всичко на всичко в два града – Псков и Новгород. Толкова – никога и никъде другаде. Впрочем и тази люлка е задушена.
– Във вековете традицията на „задушаване“ по правило е най-внимателно съблюдавана в нашата страна. Колчем нещо ново, свежо надигне глава, и веднага се чува звънка плесница: там не ходи, не експериментирай с онова, не наранявай чувствата на този или онзи. Живеем във времето на ренесанса на доносите и тържеството на цензурата.
– Честна дума, тръпки ме побиват от мислите ви. Съдейки по думите ви, вие не знаете какво представляват истинската цензура и доносничество. Лично аз съжалявам, че няма цензура. Цензурата никога не е била пречка за създаването на шедьоври. По времето на Инквизицията Сервантес е творил шедьоври, Чехов е писал в проза всичко, което не може да се напише в пиеси заради цензурата. Какво си мислите – че свободата създава шедьоврите? Никога. Ограниченията създават шедьоврите. В творчески план свободата не дава нищо на художника. Покажете ми тези тълпи от гении, покосени от цензурата! Ами няма такива.
– Ето ви очевиден нагледен пример: заради цензура преди година забраниха спектакъла „Танхойзер“ на Кулябин.
– Какво е основното в операта? Музиката. Режисурата е второстепенна. В операта режисьорът е слуга на композитора, диригента и солиста. Културният режисьор няма право да изопачава сюжета. Това се нарича „себеизразяване за сметка на гения“. Напишете своя опера, намерете съвременен композитор, който да напише, и правете каквото искате. Но да преиначаваш Вагнер според мен е кощунство. А на това талантливо момче нещата му се подредиха прекрасно! Сега поставя спектакли в Болшой театър. И това е цензура? Много е стар този трик: да направиш скандал, за да станеш известен. Тук няма нищо ново.
Операта на Вагнер „Танхойзер“, поставена от Тимофей Кулябин. Новосибирският театър за опера и балет, 24 март 2015 година.
Снимка: Кирил Кухмар / ТАСС
– Кулябин сега поставя вашия любим Чехов в Театъра на нациите.
– Е, може би този път ще му се получи най-сетне, ако не започне отново да се самодоказва за сметка на автора.
– Или не го затрупат отново с доноси. Тази страст към доносничество също ли е част от сложния архаичен манталитет на руските хора?
– Ако зрителите се възмущават, какво доносничество е това? Просто няма къде да отидат, за да изразят своето възмущение. А ако спектакълът се създава, за да предизвика възмущение, то художникът е постигнал целта си.
Според мен проблемът е съвсем другаде: за съжаление у нас културата – в широкия смисъл на това понятие – приключи, нямаме режисьори. Ако, разбира се, хората са наясно какво е режисура? Това е изобилие от художествени асоциации, колосална културна база, без това няма нищо, всичко останало е еднодневка.
Така че при сегашните наши млади режисьори е пълно с еднодневки, а художествените асоциации са нула. В това е бедата, а не в някаква си там цензура. Става дума за подмяна на понятия. Както и модерните напоследък обвинения в пренаписване на историята, спестяване на истината…
За последните 20 години се изписа толкова много за така наречената истина, която, оказва се, не е истина! И знаете ли защо? Защото историята е много субективна. И не бива да се казва: видите ли, по времето на разобличаването на миналото се пишеше само истината, а сега само лъжат. Не. Работата е там, че истината въобще не може да тържествува в историята, защото историята винаги се тълкува според това кой я тълкува. А обективната история е огромна илюзия. Поредната. Така е, живеем с илюзии.
– Обаче никой не се съмнява, че Хитлер е кървав престъпник. Никой не се съмнява в престъпленията на нацизма. Чисто аритметически Сталин е убил същия брой хора – при това свои.
– Да.
– Но сега този въпрос отново се оказва спорен в нашата история.
– Ами вземете за пример един китайски император от XIII век, чийто мавзолей китайците посещават, който е убил 400 000 души за две седмици. На въпроса „Как така, та той е убиец?“, те отговарят: „Да, убиец е, но е част от нашата история. Затова ходим на гроба му“.
Спомням си, един от нашите певци беше казал: „За мен историята започна през 1993 година“. Това, разбира се, е забележително, само че е много смешно. Историята никога не започва – тя живее у нас през цялото време, но е част от субективното виждане. Никой не може да претендира за обективност. Естествено, разбираемо е, че когато тиранин убива хора, това определено е кървава катастрофа. И разбира се – Хитлер е безумец, но не забравяйте, че за него гласува по-голямата част от Германия.
– Защо нацизмът и Хитлер като идеология са забранени в целия свят, а сталинизмът и Сталин процъфтяват в нашата страна?
– Вие искате това да бъде забранено?
– Искам разбирането за престъпленията на сталинизма и Сталин да бъдат част от държавната идеология.
– Значи вие също сте за цензурата – само че за тази, която устройва вашата гледна точка. Може би проблемът е, че сега се появява поколение от хора, които не знаят какъв всъщност е бил Сталин. Но това са неграмотни хора.
– Напълно грамотни са. Казват, че Сталин може и да е убивал, но при него е заработила промишлеността, била е проведена индустриализация, спечелили сме войната.
– Но това също са исторически факти. Това, което казвате, само потвърждава факта, че цензурата е необходима. Има цезура – има правила. В това число и ограничаващи идеологическата пропаганда. Разбирате ли, имам предвид истинска, естествена цензура; такава, каквато съществува в целия свят. Има я в Америка, в Европа, във Ватикана. Мисля, че Андре Жид е казал: „Когато изкуството изгуби своята цялостност, то се превръща в подслон за химери“. Така е и с идеологията. Въобще на нас са ни необходими отделните звена във веригата. В никакъв случай не бива да ги губим.
– Бих искала да се върна към „Рай“. Там на финала една фраза за това, че „ние сме руснаци, Бог е с нас“, се произнася, не оставя никакво съмнение: видите ли, така е, научно е доказано. Наистина ли считате, че това би могла да бъде наша национална идея вътре в страната и да го кажем така – наша рекламна кампания на Запад?
– Във филма такава директна фраза няма. Героинята говори като цяло за природата на човешката саможертва, това е същността на нейния живот. Целият ми опит с този филм е нов за мен. Длъжен съм да ви кажа, че моята нова биография като режисьор започна с предишния ми филм, с „Пощальонът Трапицин“. „Рай“ е вторият филм в биографията ми, където разбирам по нов начин ролята си на кинематографист или творец.
– По друг начин… Как така?
– Опитвам се да разбера законите на киното, които не са открити. Тази илюзия, че знаем как се прави кино. Подобни търсения е имало при сюрреалистите, при Бунюел в периода между 1920 - 1930 г. Само че след това Бунюел става много задълбочен и престава да търси други представи освен своите собствени. Така и аз, преди да съм умрял, се опитвам да се ориентирам в този нов език на киното.
– Искате да кажете, че преди не сте били наясно с всичките тези неща? Не сте искали или не сте разбирали какво се случва?
– На твореца му е позволено всичко. В този смисъл аз съм щастлив човек, защото ми провървя да мога да уча: музика, живопис; да разчитам кодовете на културни европейски категории; да разграничавам нещата. Все неща, които трябва да знам, след като съм решил да правя филми.
Това ме отличава от младото поколение, чиито стимули са единствено да се „ОТЧЕТЕ”. Всичко отива в интернет, там сега са отговорите на всички въпроси. Това е лошо, защото лишава човешкия мозък от метода на дедукцията.
– Самият вие имате страница във Фейсбук, която обновявате достатъчно активно, аз например с огромно удоволствие я чета.
– Имам, да. Но там публикувам главно разкази за живописта, културата, историята. Старая се да бъде интересно. Но посетителите на страницата ми по правило са от любимото ми поколение твърде любознателни хора около 50-годишна възраст.
Но ние се отвлякохме, бих искал да завърша: отказвайки се от това, което правех преди, започнах да се отнасям по друг начин към кинематографията като изкуство на звука и образа. Изведнъж разбрах, че звукът и образът са достатъчни съставни части за изграждането на едно хармонично цяло, разбирате ли? Само звукът и образът. Без излишества.
Кадър от филма „Рай“
Снимка: Production Center of Andrei Konchalovsky, DRIFE Productions / WDSSPR
– Монолозите, върху които е построен „Рай“, са монолози на хора, които за няколко секунди са се задържали между света на живите и този на мъртвите. Тъничка нишка, която малцина биха успели да покажат без пошлост. Това – от една страна. От друга страна, е много трудно да си представи човек гранично състояние на хора, намиращи се между два свята, без да е имал личен опит. Историята на вашата дъщеря Маша, която вече няколко пъти се намира между живота и смъртта вследствие на автомобилна катастрофа, промени ли ви?
– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Не мога да кажа: „Това напълно ме преобърна, направи ме друг“. Но и не мога да не го кажа.
– Невъзможно ми е да си представя как се живее с такава болка. Вие как оцелявате?
– Знаете ли, това е война. Е, как се живее по време на война? Оживяват. И се усмихват, и пият вино, и танцуват под звуците на акордеона край огъня. Но това не отменя войната. Ето така живеем. Правим планове, надяваме се. Да, винаги имаме някакви надежди и те се променят. Това е нормално. Това е част от живота. Трябва да се живее. Трябва да се градят планове. Трябва да се търси смисъл в личния живот.
– В театър „Моссъвет“ завършихте трилогията на Чехов, която планирахте. Появиха се слухове, че ще оглавите този театър. Има ли такава вероятност?
– Не мисля. Аз изобщо не съм ръководител. Но разбира се, имам планове, свързани с театъра. Бих искал сега да направя трилогия по Шекспир: комедия, трагедия, фантазия. Ще видим как ще се получи. Но би бил красив завършек: Чехов, Шекспир – това е достатъчно. Също така – античните автори. Това е необходимо, за да разберем колко нищожни сме пред лицето на тези гиганти. Аз обичам такива усещания. Те някак ми позволяват да се доближа до разбирането за мащаба на вечността.
Превод от руски: Елена Дюлгерова
Заглавието е на редакцията