Литературен спор или донос

<p>Доколкото съм чел Аве Иванова, а и от това, което ми е известно за нея, най-малко тя би трябвало да бъде обвинявана в носталгия по Живков, соца, мавзолея и т.н.<br /><br /><strong>Авторката просто е изказала мнението си за литературните качества<br /></strong><br />на романите на Ружа Стоянова и Капка Касабова, че те не са кой знае колко големи и че е трудно да се повярва на книги, които описват социализма, а не го анализират и прекарват през души и съдби &ndash; &bdquo;инвентарни книги на социализма&rdquo;, въпреки че тази на Г. Господинов &amp; Со ми достави голямо удоволствие (помня и че именно г-жа Иванова я представи в ГЛАСОВЕ).<br />Аз също мисля, че трийсетинагодишни хора, които през по-голямата част от своя съзнателен живот са живели в странство, трудно могат да изразят целия ужас на оловната комунистическа диктатура.<br />Малцина са известните оцелели български интелектуалци, които са се осмелили да напишат спомените си за следдеветосептемврийския погром на България и избиването на всички неугодни. Дори онези, които са писали по покана или за чекмеджето &ndash; сега ми хрумват Муравиев и Мушанов &ndash; не споменават и дума за случилото се в действителност след &bdquo;повторното освобождение&rdquo;. Чувал съм, че единствено в спомените на К. Константинов (неиздадени) се описват комунистическите зверства веднага след 9.ІХ.1944 г. Но да не се отклонявам.<br />Всеки има право да харесва или да не харесва едно литературно произведение, но това не го прави враг на народа. Нито на писателите като личности. Не разбрах защо г-жа Мелнишка твърди: &bdquo;три авторки, които Иванова оплюва&ldquo;, като ясно е казано, че с &bdquo;Апостолов&ldquo; Аве Иванова тепърва ще се запознае, а обектът на критическата й реакция &ndash; две конкретни творби на Капка Касабова и Ружа Лазарова, е също тъй ясен. И защо критикът трябва да &bdquo;чете в Интернет&ldquo; колко награди и колко издания има една книга, преди да се осмели да я интерпретира самостоятелно? Нали правим разлика между журналистически задължения и критически поглед? Запитах се защо са тази злоба, този георгимарковски патос, тези сини шутове. И си отговорих: <br /><br /><strong>работата е в &ldquo;поминъка&rdquo;, разбира се</strong><br /><br />Защо Аве Иванова била споменала Гьоте институт и Френския център? Ами защото и те правят политика, субсидирайки издания на чужди автори в България. За тях това е удобен повод да покажат на света, че има и успешно интегрирали се чужденци, които дори пишат. Че има и такива хора, а не само продавачи в бакалници и &bdquo;производители на малки забрадени момиченца&rdquo;, както наскоро каза г-н Сарацин, член на УС на Бундесбанката. Не искам да бъда разбран погрешно &ndash; издаването на тези наши сънародници е нещо чудесно, но харесването или не на тяхната литература е съвсем друга работа.<br />Две думи за това, че комунистическата държава била субсидирала издания на български автори, а сега големи чужди издателства по своя воля издават българските емигранти, които искат да се сдобият с литературна слава:<br /><br /><strong>нашата държава и днес подпомага преводи</strong><br /><br />чрез Министерството на културата, например на А. Попов или Г. Господинов, което е прекрасно. Обаче един от най-големите издатели на български автори на чужди езици, но в България, е странната конфигурация &bdquo;Фондация Български бестселър и Музей на българската книга&rdquo; (на английски или френски звучи зашеметяващо), която издава титани като Николай Овчаров, Левчев-старши и т.н. (сигурно няма нужда от повече обяснения), интересно с какви пари. Тя е собственост на дългогодишния директор на Университетско издателство и/или на съпругата му, но това няма особено значение. Тази фондация е доказателство, че и подобни организации, и големите чужди издателства твърде често не търсят качествена литература, а определен политически ефект. Затова тазгодишният &bdquo;Гонкур&rdquo; беше спечелен от Мари Ндийе, а Орхан Памук стана нобелист.<br />Но да се върна на поминъка. <br /><br /><strong>Проблемите на преводачите у нас не са малко</strong><br /><br />Един от тях е свързан със субсидираното издаване на чужди автори в България. Много издателства съществуват само благодарение на субсидии. Напоследък обаче все по-често чувам оплаквания за нечестна игра от страна на български издатели. Чуждата организация дава пари за авторските права и за хонорар на преводача. Естествено той е в пъти по-голям от това, което плащат в България. Разходите по печата и т.н. са за сметка на българския издател, който почти без изключения се изхитрява и &ldquo;щипе&rdquo; от хонорара на преводача, а обяснението, ако въобще го има, е: &bdquo;Това е положението, ако искаш&rdquo;. И човекът, естествено, се примирява &ndash; в противен случай едва ли ще му възложат следващ проект.</p> <p>И други проблеми има, но за един не бях и чувал, докато не се случи на мен. Ще си позволя да посоча и него &ndash; не само като аргумент на моята теза, а и за да предпазя колегите. През пролетта работих по договор с фондация &bdquo;Традуки&rdquo;*, получих 30% от хонорара в аванс, преведох книгата, изпратих я в края на април и зачаках. Изгубил търпение, през август се свързах с лице от фондацията, което се извини за забавянето и ми съобщи, че текстът тепърва ще бъде изпратен на лектора по български език за проверка на превода. И отново зачаках някакъв знак. В края на октомври писах до изпълнителната директорка на &ldquo;Традуки&rdquo;, но имейлът ми остана без отговор. Бъдещият издател на книгата, българската фондация &bdquo;Покров Богородичен&rdquo;, също няма информация за придвижването на изданието. Той е получил само едно писмо на немски със забележки по превода, на което отговорил с логичната молба да му бъде изпратено на български. И макар от &ldquo;Традуки&rdquo; да твърдят, че имат специалисти, които са в състояние да оценяват преводи на български, отговор от тях няма до ден днешен. Но когато в сайта им открих следното изречение на съвършен български: &ldquo;С помощта на една програма, целяща преводи на белетристика, на актуални специализирани книги, както и на книги за деца и юноши, обменът между участниците бива съдействан&rdquo;, естественото ми раздразнение от проточилата се сага и свързаното с нея финансово ужилване попремина. Остана само нездравото любопитство кой точно капацитет оценява работата ми за &ldquo;Традуки&rdquo; и къде е моето място в тази мрежа, в която &ndash; пак според същия сайт: &ldquo;Вниманието е насочено особено към преводачите, чието действие като значими културни посредници е озаглавило този проект&rdquo;... <br />Та това е поминъкът на преводача в България.<br />Вероятно г-жа Мелнишка не е изпадала в подобно положение с Гьоте институт, една солидна фирма, и затова реагира толкова несдържано. Всеки си пази хляба, но би могъл да го прави по-елегантно, не на чужд гръб и с повече уважение към другомислещия. Особено когото другомислещ се явява художествен критик, чиято работа е да прави това &ndash; да изказва позиции за &bdquo;художествените параметри&ldquo;, както споменава г-жа Мелнишка. А ние да вършим нашата част от културното посредничество. Или казано другояче, &bdquo;Обущарю, не по-горе от обувката&ldquo;.<br /><br /><em><strong>* ТРАДУКИ е европейска мрежа за литература и книги, в която участват Албания, Босна и Херцеговина, България, Германия, Косово, Хърватия, Македония, Черна гора, Австрия, Румъния, Швейцария, Сърбия и Словения &ndash; б.ред.<br /></strong></em></p>