- 10 Sep 2020
- 117
- 15
Като преводач, прочетох с интерес статията на колегата г-жа Мелнишка в последния брой на ГЛАСОВЕ по повод мнението, изразено от г-жа Аве Иванова за романа на Ружа Стоянова, излязъл на български с подкрепата на Френския културен институт. Следя този род литература не само от личен, но и от професионален интерес, като се започне от спомените на Ангелика Шробсдорф, мине се през Илия Троянов, чийто роман имах удоволствието веднага след излизането му в тогавашната ФРГ да поръчам за Народната библиотека, и се стигне до споменатите от г-жа Иванова Ружа Стоянова, Сибиле Левичаров и Капка Касабова. Удивих се на странната, неприкрита злоба, дребните заяждания и едрите манипулации в текста на г-жа Мелнишка.
<p>Доколкото съм чел Аве Иванова, а и от това, което ми е известно за нея, най-малко тя би трябвало да бъде обвинявана в носталгия по Живков, соца, мавзолея и т.н.<br /><br /><strong>Авторката просто е изказала мнението си за литературните качества<br /></strong><br />на романите на Ружа Стоянова и Капка Касабова, че те не са кой знае колко големи и че е трудно да се повярва на книги, които описват социализма, а не го анализират и прекарват през души и съдби – „инвентарни книги на социализма”, въпреки че тази на Г. Господинов & Со ми достави голямо удоволствие (помня и че именно г-жа Иванова я представи в ГЛАСОВЕ).<br />Аз също мисля, че трийсетинагодишни хора, които през по-голямата част от своя съзнателен живот са живели в странство, трудно могат да изразят целия ужас на оловната комунистическа диктатура.<br />Малцина са известните оцелели български интелектуалци, които са се осмелили да напишат спомените си за следдеветосептемврийския погром на България и избиването на всички неугодни. Дори онези, които са писали по покана или за чекмеджето – сега ми хрумват Муравиев и Мушанов – не споменават и дума за случилото се в действителност след „повторното освобождение”. Чувал съм, че единствено в спомените на К. Константинов (неиздадени) се описват комунистическите зверства веднага след 9.ІХ.1944 г. Но да не се отклонявам.<br />Всеки има право да харесва или да не харесва едно литературно произведение, но това не го прави враг на народа. Нито на писателите като личности. Не разбрах защо г-жа Мелнишка твърди: „три авторки, които Иванова оплюва“, като ясно е казано, че с „Апостолов“ Аве Иванова тепърва ще се запознае, а обектът на критическата й реакция – две конкретни творби на Капка Касабова и Ружа Лазарова, е също тъй ясен. И защо критикът трябва да „чете в Интернет“ колко награди и колко издания има една книга, преди да се осмели да я интерпретира самостоятелно? Нали правим разлика между журналистически задължения и критически поглед? Запитах се защо са тази злоба, този георгимарковски патос, тези сини шутове. И си отговорих: <br /><br /><strong>работата е в “поминъка”, разбира се</strong><br /><br />Защо Аве Иванова била споменала Гьоте институт и Френския център? Ами защото и те правят политика, субсидирайки издания на чужди автори в България. За тях това е удобен повод да покажат на света, че има и успешно интегрирали се чужденци, които дори пишат. Че има и такива хора, а не само продавачи в бакалници и „производители на малки забрадени момиченца”, както наскоро каза г-н Сарацин, член на УС на Бундесбанката. Не искам да бъда разбран погрешно – издаването на тези наши сънародници е нещо чудесно, но харесването или не на тяхната литература е съвсем друга работа.<br />Две думи за това, че комунистическата държава била субсидирала издания на български автори, а сега големи чужди издателства по своя воля издават българските емигранти, които искат да се сдобият с литературна слава:<br /><br /><strong>нашата държава и днес подпомага преводи</strong><br /><br />чрез Министерството на културата, например на А. Попов или Г. Господинов, което е прекрасно. Обаче един от най-големите издатели на български автори на чужди езици, но в България, е странната конфигурация „Фондация Български бестселър и Музей на българската книга” (на английски или френски звучи зашеметяващо), която издава титани като Николай Овчаров, Левчев-старши и т.н. (сигурно няма нужда от повече обяснения), интересно с какви пари. Тя е собственост на дългогодишния директор на Университетско издателство и/или на съпругата му, но това няма особено значение. Тази фондация е доказателство, че и подобни организации, и големите чужди издателства твърде често не търсят качествена литература, а определен политически ефект. Затова тазгодишният „Гонкур” беше спечелен от Мари Ндийе, а Орхан Памук стана нобелист.<br />Но да се върна на поминъка. <br /><br /><strong>Проблемите на преводачите у нас не са малко</strong><br /><br />Един от тях е свързан със субсидираното издаване на чужди автори в България. Много издателства съществуват само благодарение на субсидии. Напоследък обаче все по-често чувам оплаквания за нечестна игра от страна на български издатели. Чуждата организация дава пари за авторските права и за хонорар на преводача. Естествено той е в пъти по-голям от това, което плащат в България. Разходите по печата и т.н. са за сметка на българския издател, който почти без изключения се изхитрява и “щипе” от хонорара на преводача, а обяснението, ако въобще го има, е: „Това е положението, ако искаш”. И човекът, естествено, се примирява – в противен случай едва ли ще му възложат следващ проект.</p>
<p>И други проблеми има, но за един не бях и чувал, докато не се случи на мен. Ще си позволя да посоча и него – не само като аргумент на моята теза, а и за да предпазя колегите. През пролетта работих по договор с фондация „Традуки”*, получих 30% от хонорара в аванс, преведох книгата, изпратих я в края на април и зачаках. Изгубил търпение, през август се свързах с лице от фондацията, което се извини за забавянето и ми съобщи, че текстът тепърва ще бъде изпратен на лектора по български език за проверка на превода. И отново зачаках някакъв знак. В края на октомври писах до изпълнителната директорка на “Традуки”, но имейлът ми остана без отговор. Бъдещият издател на книгата, българската фондация „Покров Богородичен”, също няма информация за придвижването на изданието. Той е получил само едно писмо на немски със забележки по превода, на което отговорил с логичната молба да му бъде изпратено на български. И макар от “Традуки” да твърдят, че имат специалисти, които са в състояние да оценяват преводи на български, отговор от тях няма до ден днешен. Но когато в сайта им открих следното изречение на съвършен български: “С помощта на една програма, целяща преводи на белетристика, на актуални специализирани книги, както и на книги за деца и юноши, обменът между участниците бива съдействан”, естественото ми раздразнение от проточилата се сага и свързаното с нея финансово ужилване попремина. Остана само нездравото любопитство кой точно капацитет оценява работата ми за “Традуки” и къде е моето място в тази мрежа, в която – пак според същия сайт: “Вниманието е насочено особено към преводачите, чието действие като значими културни посредници е озаглавило този проект”... <br />Та това е поминъкът на преводача в България.<br />Вероятно г-жа Мелнишка не е изпадала в подобно положение с Гьоте институт, една солидна фирма, и затова реагира толкова несдържано. Всеки си пази хляба, но би могъл да го прави по-елегантно, не на чужд гръб и с повече уважение към другомислещия. Особено когото другомислещ се явява художествен критик, чиято работа е да прави това – да изказва позиции за „художествените параметри“, както споменава г-жа Мелнишка. А ние да вършим нашата част от културното посредничество. Или казано другояче, „Обущарю, не по-горе от обувката“.<br /><br /><em><strong>* ТРАДУКИ е европейска мрежа за литература и книги, в която участват Албания, Босна и Херцеговина, България, Германия, Косово, Хърватия, Македония, Черна гора, Австрия, Румъния, Швейцария, Сърбия и Словения – б.ред.<br /></strong></em></p>
![Президентът се позиционира като основно "острие" на ГЕРБ](https://glasove.com/media/2020/09/10/40076/400x225.jpg?_=1644539441 "Президентът се позиционира като основно "острие" на ГЕРБ")
