Европа, повече от всякога

<p>Неблагоприятната конюнктура, в която се намират страните в затруднение, утежнява крехката ситуация на банките, а нарастващата неувереност пред бъдещето на валутния съюз кара инвеститорите да бъдат все по-малко склонни да купуват облигации в страните, които изпитват затруднения.</p> <p>Впрочем причината за тази разширяваща се дестабилизация трябва да се търси във факта, че стратегиите за овладяване на кризите спряха на прага на засилването на европейските институции, без да го прекосят.</p> <p><strong>Не само кризата в еврозоната трябва да оправдае извършването на решителна крачка към интеграцията</strong>;</p> <p>една такава крачка се обяснява също с политическата необходимост да бъдат намерени начини да се покаже, че еврозоната се противопоставя на бича, в който се е превърнал този призрачен свят, изграден от инвестиционните банки и спекулативните фондове, към истинската икономика, произвеждаща блага и услуги.</p> <p>Мерките за регулация не могат обаче да се конкретизират; от една страна, защото тяхното създаване в една стриктно национална рамка би било контрапродуктивно; от друга страна, защото мерките за регулация, предвидени на срещата на Г-20 в Лондон през 2008 г., биха изисквали съгласувано действие на световно ниво. Впрочем досега то не успява поради политическата фрагментация на международната общност.</p> <p>В това отношение една мощна икономика с ръста на Европейския съюз (ЕС) би могла да изиграе авангардна роля, най-малкото в еврозоната. Само</p> <p><strong>едно дълбоко засилване на интеграцията може да позволи съхраняването на единната валута,</strong></p> <p>без да бъде нужен безкраен низ от помощни мерки, които в дългосрочна перспектива няма да пропуснат да поставят на тежко изпитание солидарността на европейските народи. За тази цел би било неизбежно прехвърлянето на суверенитет към европейските институции, за да бъде наложена фискална дисциплина и за да бъде гарантирана стабилността на финансовата система.</p> <p>Задълбочаването на кризата показва, че наложената досега на ЕС стратегия от Германия, почива върху грешна диагноза. Кризата не е криза на еврото, което, точно обратното, се оказа стабилна валута. Кризата не е също така криза на дълга, свойствен за Европа. ЕС и еврозоната са много по-малко задлъжнели в сравнение със САЩ или Япония.</p> <p><strong>Кризата е криза на рефинансирането на отделните държави от еврозоната</strong>,</p> <p>чиийто корен трябва да се търси в недостатъчната институционална защита на общата валута.</p> <p><img src="/uploads/editor/BOFINGER.jpg" alt="" width="407" height="305" /></p> <p><em>Петер</em> <em>Бофингер</em></p> <p>Ескалацията на кризата илюстрира недостатъчността на проекторешенията. Ето защо</p> <p><strong>валутният съюз не би могъл да оцелее без радикална промяна на стратегията.</strong></p> <p>Германия изглежда изхожда от идеята, че проблемите се дължат на липсата на фискална дисциплина в национален мащаб и следователно решението трябва да се търси във въвеждането във всяка страна на съответна политика на строги икономии.</p> <p>Всъщност тази политика подрива икономическия потенциал и увеличава безработицата. Въпреки политиката на сурови икономии, страните, които изпитват затруднения, не успяха да ограничат цената, която плащат за своето рефинансиране.</p> <p><strong>Диагнозата и терапията, препоръчани от Берлин, бяха изработени едностранно.</strong></p> <p>Впрочем кризата се дължи на систематични проблеми. Принудите на национално ниво нищо няма да променят. Единственото решение да бъде елиминиран, или най-малкото ограничен, риска една страна да бъде заплашена от неплатежоспособност, е взаимопомощ за държавните заеми, отговорност в рамките на еврозоната.</p> <p>Съществуват само две подходящи стратегии за преодоляване на кризата: връщането към националните валути в ЕС, което би оставило всяка страна да се справя сама с непредвидимите колебания на валутния пазар, който е много спекулативен, или институционалната защита на една обща данъчна, икономическа и социална политика, която има по-амбициозната цел да направи така, че на транснационално ниво политиката да си възвърне способността да въздейства над императивите на изгубения пазар на национално ниво. С което е свързано, отвъд кризата,</p> <p><strong>обещанието за една &bdquo;социална Европа&rdquo;.</strong></p> <p>Като че ли именно защото води в тази перспектива, втората опция надделява над първата. Ако искаме да избегнем едновременно връщането към националния монетаризъм и кризата на еврото, трябва вече да направим крачката, която не е била направена с въвеждането на общата валута: а именно въвеждането на механизми, водещи към политически съюз, и то най-напред в рамките на 17-те страни, членки на валутния съюз.</p> <p>Ние пледираме нищо да не бъде скрито: не можем да искаме да задържим валутния съюз, без да запълним институционалния дефицит, от който той страда. Би било по-последователно дълга да се основе на взаимопомощта,&nbsp; в рамките на критериите от Маастрихт и, следователно, на ниво от 60 на сто. Като не казват какво възнамеряват да направят наистина, правителствата само подриват крехките демократични основи на ЕС.</p> <p>Да си припомним обаче обединението на германската империя, която присъедини някои райони по династичен начин; по този въпрос Историята трябва да ни послужи за предупреждение. Не става дума само за умиротворяване на финансовите пазари чрез сложни и непроницаеми конструкции, докато правителствата приемат, че техните народи са поставени под една централизирана власт, без никой да ги е питал.</p> <p><strong>На този етап, народите трябва да кажат своята дума.</strong></p> <p>Ако референдумите завършат благоприятно, тогава народите на Съюза ще преоткрият на европейско ниво суверенитета, който им е бил откраднат от &bdquo;пазарите&rdquo;. Стратегията на промяна на договорите цели да създаде валутно пространството около едно политически единно европейско ядро, отворено за присъединяването на други страни на Съюза &ndash; в частност Полша. Това изисква да имаме ясна представа, от гледна точка на конституционната политика, какво представлява супранационалната демокрация, позволяваща общо правителство, без това да приема формата на федерална държава.</p> <p>В европейския контекст федералната държава не е правилния модел, защото изисква форма на солидарност, която европейските, исторически автономни страни не са склонни да приемат.</p> <p>За да засили своите институции, подходящият начин за Европа може би е да се остави да бъде водена от идеята, че демократичното европейско ядро трябва да представлява всички граждани от страните-членки на валутния съюз като цяло, но така че всеки гражданин да бъде представляван в своето двойно качество на гражданин на реформирания Съюз и на гражданин на народ, който е присъединен към Съюза &ndash; което, в първия случай, би го включило индивидуално по пряк начин, а във втория непряко.</p> <p><img src="/uploads/editor/JULIAN.jpg" alt="" /></p> <p><em>Джулиан Нида-Рюмелин</em></p> <p><strong>Тази криза, която продължава четири години, предизвика промяна в темите от дневния ред,</strong></p> <p>който предизвика както никога досега вниманието на националното обществено мнение по европейските въпроси. Настъпи осъзнаване на необходимостта от регулиране на финансовите пазари и от преодоляване на структурните неравновесия в рамките на еврозоната. За първи път в историята на капитализма една криза, отприщена от банките, можа да бъде уталожена, едва след като правителствата накараха гражданите да плащат, като данъкоплатци, за причинените щети.</p> <p>Впрочем изведнъж беше премахната една бариера между процесите в системата и тези в начина на живот. Гражданите възнегодуваха срещу това.</p> <p><strong>Чувството за несправедливост се разпространи</strong>,</p> <p>защото анонимните процеси на пазара придобиха политическо измерение в очите на гражданите. Това чувство е свързано с яростта, повече или по-малко сдържана или открита, която се роди в тяхната безпомощност. И именно с тази ярост трябва да се сблъска една политика, която претендира, че отново подава ръка.</p> <p>Дискусия за крайната цел на процеса на обединение би дала повод да се разшири полето на обществения дебат, ограничен досега до икономическите въпроси. Осъзнаването на плъзгането, което се извършва на нивото на световната политика, проглеждането, че мощта преминава от Запада към Изтока, и възприемането на промяната в отношенията със САЩ са източниците, които могат да покажат предимствата на европейското обединение в друга светлина.</p> <p><strong>В този постколониален свят ролята на Европа много се промени.</strong></p> <p>Футурологичните анализи предричат на Европа залязващо население, по-малка икономическа тежест и ограничено политическо значение. Европейците трябва да се научат, че заедно могат да издигнат своя модел на общество, основано на социалната държава и националната и културната различност. Но ако искат да имат тежест в дневния ред на световната политика и да влияят върху решенията, които трябва да бъдат намерени за проблемите на планетата, трябва да обединят своите сили.</p> <p><strong>Да се откажат от европейската интеграция, би означавало да се сбогуват със световната история.</strong></p> <p>Петер Бофингер, икономист</p> <p>Юрген Хабермас, философ</p> <p>Джулиан Нида-Рюмелин, философ, бивш министър на културата</p> <p>Статията е препечатана от в. "Монд"</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>