Българка бдяла до умиращия Ян Палах, офицерите от БНА се изпокрили в танковете

<p>След това определените два полка са прехвърлени на съветска територия, където минават под съветско командване.</p> <p>Започва т.нар. Операция &bdquo;Дунав" (Операция &bdquo;Дунай"). По време на нахлуването 7 хиляди съветски танка и 600 000 войници от частите на пет държави от Варшавския договор окупират чехословашката територия.</p> <p>България участва в потушаването на &bdquo;Пражката пролет" с бригада от 33 танка &bdquo;Т-34". Общата численост на българските подразделения, участвали в потъпкването на &bdquo;Пражката пролет" е 2164 души.</p> <p>При операцията загива един български военнослужещ.</p> <p>След потушаването лидерът на реформаторите Александър Дубчек е заловен и изпратен в Москва, заедно с още няколко свои съратници, където е принуден да подпише протокол, признаващ инвазията в Чехословакия.</p> <p><strong>ГЛАСОВЕ</strong> публикува две лични свидетелства на българи, участвали непосредствено в събитията от 1968 година: на лекарката Мария Христова Войтова, която три дни бди до леглото на самозапалилия се и агонизиращ от изгарянията си Ян Палах, но не промълвява и дума, за да не го уплаши с това, че е българка и на Николай Стоянов, офицер от Шуменския гарнизон.</p> <p><strong>Мария Войтова</strong><br />&bdquo;Тогава всичко беше като един казан, в който всичко гори&rdquo;, пише в книгата си "Защо не продумах" Мария Войтова, която вече е покойница.</p> <p>На 16 януари Ян написва прощалното си писмо, като изпраща единия от четирите му екземпляра до Съюза на писателите.</p> <p>Около четири часа следобед на същия ден застава пред Националния музей на Вацлавския площад в центъра на Прага, залива се с бензин и се самозапалва. Това е неговият протест срещу окупацията на Чехословакия.</p> <p>Трамваен ватман успява да хвърли върху него палтото си и да загаси огъня, но е вече твърде късно.</p> <p>Откаран в болница, студентът агонизира в продължение на три дни. Изгарянията са засегнали 85 процента от тялото му.</p> <p>Доктор Мария Войтова работи в отделението по изгаряния на Пражката клиника за пластична хирургия, където е приет и Ян Палах.</p> <p>Лекарката бди до леглото на умиращия Ян, но не смее да разговаря с него, за да не разбере, че е българка.</p> <p>В книгата си &bdquo;Защо не продумах&rdquo;, която пише по&ndash;късно, Мария разказва, че се страхувала да не го отблъсне чуждият й акцент, да го накара да замълчи, разбирайки, че е българка.</p> <p>Мълчи, въпреки желанието си да му помогне, да разбере къде да отиде, на кого да предаде за него.</p> <p>В болницата всеки ден се вижда и разговаря с майка му.</p> <p>Войтова разказва, че въпреки болките и съзнанието, че няма да оцелее при Палах нямало и следа от каквато и да била депресия. Напротив, той бил уравновесен, обзет от вътрешно спокойствие след самозапалването си, защото бил сигурен, че си е струвало да го направи.</p> <p>Дори казал: "В историята има моменти, когато трябва да се направи нещо. Този момент дойде."</p> <p>Тъкмо на Войтова Палах се доверява и малко преди да умре, й поръчва да предаде информация за него в &bdquo;Литерарни вести&rdquo;.</p> <p>И впоследствие тя дълго време не разказала никому за Ян Палах. За да не напакости на хората, на семействата и на приятелите им, които десетки години по&ndash;късно описва.</p> <p>След смъртта му Мария преживяла нелеки дни. Подозирали я, че е била в болницата по това време неслучайно, че са я пратили специално комунистическите служби, българските войски.</p> <p>Десетилетия на българите продължават да гледат като на предатели. Някои дори престават да разговарят помежду си на български, за да не всяват подозрения и ярост.</p> <p>Това й тежи години наред, докато сяда да напише книгата и да даде гласност на преживяното.</p> <p><strong>Николай Стоянов, Шумен</strong></p> <p>След като българските части се върнаха от Чехословакия излезе една "Справка за поведението на нашите войски в Чехословакия" от зам.-министъра по бойната подготовка ген.-полк.Кирил Косев.</p> <p>Тя беше в два варианта - за офицерите и за войските.</p> <p>Като взводен командир (старшина-школник на наборна служба) едната справка слушах заедно с офицерите, а другата сам четях на войниците от взвода си.</p> <p>Запомнил съм остро критичния й тон. Нечуван за това време. Описваше се поведението на целия Варшавски договор.</p> <p>Най-достойно (то се знае ?!) са се държали съветските бойци и командири. След това се казваше, че и още по-дисциплинирана и добра е била армията на ГДР. Германците са си германци винаги - това се внушаваше.</p> <p>От някаква ТВ-кула им спряли пътя и немците дали срок от 10 минути.</p> <p>Обстрелването обаче продължило и с артилерийски огън (с пряко и точно попадение - отново хвалба и то заслужена!) кулата била разрушена. Колоните продължили по маршрута си, а после властите в ГДР на своя сметка пак построили ТВ-кулата.</p> <p>Поляци, унгарци са били много пасивни и ги нямало никакви.</p> <p>Най-важното за БНА също беше остро критично.</p> <p>Българските офицери са се изпокрили вътре в машините и не си показвали носовете. И тъй като все пак някои трябва и да командва, още повече в такава обстановка, навън, на показ, и така да се каже - на прицел на "вражеските" сили, са били само старшини-школниците.</p> <p>Те са ръководели движението, регулирали са, когато се наложи, колоните, контролирали бойното охранение и пр. Вече в лагерите офицерите пак си поемали ролята, но в първите - критични часове и дни, не са се показали на ниво. Жалка работа!</p> <p>После, след години, търсих тези две "Справки", но някоя дълга ръка подозрително ги беше "прочистила". Не са били отдадени и в МЗ, затова и в колекциите там ги няма, липсват в секретните деловодства.&nbsp;</p> <p>За съжаление, България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет.</p> <p>Това става с решение на парламента едва през 1990 г. и по-късно по време на президентската визита на президента Петър Стоянов в Прага през 1997 г.</p>