На 93 години физиката му е завидна, а гласът не го предава. Енергията, с която насища сцената, е непостижима дори за младеж. За свежестта му допринася и чудесното чувство за хумор. Шегува се най-вече със себе си. Така гони старостта. „На 93 вече недовиждам, недочувам и забравям, така че ако ме видите приведен над промптера (екранът, който „суфлира“ текста на актьорите), значи съм го закъсал“, разсмива публиката в „Арена Армеец“.
„Разбира се, че мисля за смъртта, не бих искал да умра на сцената като Молиер. Но ми се ще да умра възможно най-късно“, сподели наскоро „абсолютният франко-арменец“, както сам се определя. Не се бори с времето, обича го. И полага усилия, за да го задържи. Пие малко. Не пуши от 45 години, плува всеки ден и пее. Музиката е неговото гориво. Другото са гени. „Благодарен съм на моите родители за добрите гени, които са ми завещали. Това е безценно наследство“, признава 93-годишният Азнавур.
„Аз съм най-известният французин по света. Пял съм в 110 държави. Някои от тях вече дори не съществуват“, изповядва малкият голям французин от арменски произход. И е прав. Беше звезда още в покойния СССР, за таланта му Желязната завеса беше досадна условност.
Кариерата му продължава над 80 години. И все още не е в минало време. На въпрос какво ще прави, ако някога спре да пее, Шарл отговаря: „Ще пиша за другите, както в началото. Гласът може да ме предаде, желанието също. Но писането – никога“.
„За мен най-важен е текстът“, сподели големият благородник и пред софийската публика. Ниже римите си сам. Музиката наслагва после. Все пак е рожба на време, когато думите имаха смисъл, словото пораждаше действие. Жонглира с френския виртуозно, заиграва се с думите, експериментира, смесва езиците, разбива табутата. Но винаги в търсене на смисъла...Никога самоцелно.
Затова всичко, което казва, е дълбоко интимно, органично, преживяно. И когато си изпял „Il faut boire sa jeunesse jusqu’à l’ivresse“ („да се опиваме от младостта до пиянство“), нямаш право на остаряване.
Ражда се като Шанур Вахинаг Азнавурян на 22 май 1924 г. в Париж, в семейството на арменски емигранти. На тях - прокудените от родината, бе посветена и първата му песен от софийския концерт.
Пропява на девет и оттогава не е спирал. Животът му е белязан от щастливи срещи и „нещастни катастрофи“, както сам определя първите си два брака. Баналното счетоводство на живота му го принизява до автор на над 1000 песни, снимал се в 70 филма. Но Шарл Азнавур е много повече от това – приносът му за разкрепостяване на френското общество и за френската култура въобще трудно може да се обхване в думи и цифри. Той е дух, стил, пулсация, спомен за влюбване, реч, жест, черна риза и уютен стих. До степен, че днес името Шарл Азнавур поражда непризната ревност у две държави: Франция и Армения.
Както сподели някой: „Да бъдеш на концерт на Шарл през 2017-та е същото като да получиш писмо в бутилка от френския ХХ век. В него е затворено онова, което винаги ще очарова света и, което, уви, вече е само спомен“.
„Смъртта ме плаши, защото не знам къде отивам. Ако можеха да ми кажат, щях да се боя по-малко“, казва Азнавур. Да можеха поне да ни утешат, че и там ще продължи да пее...
Emmenez-moi au bout de la terre
Emmenez-moi au pays des merveilles...