Роман Полански: Не съм нещастен, това вече е много

 

Животът му е невероятен като роман, а за Роман Полански се говори от повече от 50 г. насам.

Роден на Изток, той е преживял деспотизма лично и във въображението си. От гетото в Краков до поставянето му под домашен арест във вилата му в швейцарския курорт Гщаад, като се мине през Париж по времето на Новата вълна, “Суингинг Лондон” и новия Холивуд, неговото творчество е свързано с вълненията на епохата, без обаче да се ангажира с отделна култура.

Животът му също представлява особен случай, защото дори и да е покорил света, той привличаше светлината на прожекторите с трагедията и скандала. 

Докато неговата биография “Роман от Полански” (Roman par Polanski) бе преиздадена, 30 г. след публикуването й, режисьорът разказва пред “Пари мач” за своята кариера и планове. На 82-годишна възраст Роман Полански не е загубил нищо от своя чар и язвително чувство за хумор.

 

- Заглавието на вашата книга, “Роман от Полански” (Roman par Polanski), разграничава ли човека от артиста?

 

- Това е приумица, разграничавам Роман, което е интимно, от Полански, което е официално.

 

- Казвате, че границата между реалното и въображаемото, която дълго време е била ключът към вашия живот, вече не е така смътна. В какво се изразява това?

 

- Когато бях млад, вярвах, че всичко е възможно. В момента, в който исках да направя нещо, мислех, че това е само въпрос на желание. А после разбрах, че не е толкова лесно да изпълниш желанията и фантазиите си.

 

- Мислите ли, че вашата история е толкова привлекателна, че понякога замъглява творчеството ви?

 

- Разбира се! Затова приех да публикуват отново книгата ми, защото поне сам разказвам за живота си и мога да се закълна, че това, което съм написал, е вярно. Но никога не съм имал желание да се връщам назад в последните 30 г., както бих направил за 50-те г. преди тях, на които посветих двегодишен труд. Когато си млад, си нетърпелив. Но, остарявайки, вече нямаш време за губене, защото времето се ускорява.

 

- Какво ви натъжава най-много в представата, която съществува за вас?

 

- Лъжите и неточностите, които представят карикатурата за реалност. Около 25 процента от статиите в пресата и телевизионните репортажи за мен са такива. И тогава, както всички, и аз минавам на друга информация. Знам, че не съм изключение. Впрочем френската преса е по-скоро обективна спрямо мен.

 

- Дали защото сте познали истинската тирания в Полша, дясна, както и лява, винаги оставахте някак в периферията на френското общество?

 

- Когато пристигнах във Франция, нямах същите идеи, като авторите от Новата вълна, и останах встрани от революционния ентусиазъм на Жан-Люк Годар или на Франсоа Трюфо по време на фестивала в Кан през 1968 г., който бе прекъснат в знак на солидарност със студентското движение… Същата тази година бе и годината на “Пражката пролет” и чехословашкото население наистина беше потиснато, а не френските режисьори!

 

- Защо никога не направихте открито политически филм?

 

- Много млад разбрах, че политическите идеи остарявят. Че нещата, в които твърдо сме вярвали вчера, могат да загубят смисъла си на 100 процента. Бях във филмовото училище в Лодз в момента на полското размразяване, когато Никита Хрушчов произнесе прочутата си реч, осъждаща престъпленията на Сталин. Видях същите онези, които ни потискаха, как тръгнаха с вятъра на промяната и си смениха мнението. Впрочем филми като “Китайски квартал” и “Писател в сянка” донякъде са политически, защото корупцията е вечна тема. 

 

- Как гледате на младежите, които днес са на улицата?

 

- Виждал съм устрем, подобен на този на движението “През нощта на крак” на Площада на републиката. Те са толкова сигурни в своите идеи, че дори не може да се дискутира с тях. Много хора имат убеждения твърде рано в живота си, които ще ги накарат да извършат неща, за които ще съжаляват по-късно.

 

- Казвате, че вече не познавате онзи, който сте бил в момента на първото издание на книгата, през 1984 г. Как се променихте?

 

- Посвещавам повече на семейството ми, на жена ми Еманюел, на децата ми Морган и Елвис. По-спокоен съм, по-мъдър и вероятно правя по-малко глупости. 

 

 

Роман Полански със съпругата си, френската актриса Еманюел Сене

 

- Вие се оженихте през 1989 г., след като дълго време живяхте сам. Това изискваше ли усилие да се адаптирате?

 

- Срещата ми с Еманюел е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Тя е човек, с който мога да продължа да живея… и времето, което сме прекарали заедно, доказва, че не съм се излъгал. Но това стана полека. Оженихме се, а след това изчакахме пет години преди да се роди първото ни дете, после още пет години преди да се роди второто. Еманюел помнеше, че е била травмирана от раждането на сестра си и искахме да го спестим на дъщеря си. Защото да обясниш на едно дете появата на друго е почти толкова лесно, колкото да съобщиш на жена си, че бившата ви ще дойде да живее с вас… и тя е толкова симпатична.

 

- Защо за 30 г. заедно направихте само четири общи филма?

 

- Не е хубаво да работите прекалено много заедно и да останете залепени един за друг. Гордея се с Еманюел, тя стана независима и съумя да изгради сама своята идентичност.

 

- През 2012 г. тя подкрепи Никола Саркози. Споделяте ли същите политически идеи?

 

- Много харесвам Саркози. Но няма да ви кажа за кого гласувам! Нямаме съгласие по всички въпроси и не влизаме заедно в тъмната стаичка.

 

- Двойно гражданство ли имате?

 

- Да, имам два паспорта, френски и полски… но с този проблем за отнемане на гражданството не знам дали няма да ми вземат единия! (Той се смее.)

 

- Какво имате желание да разкажете днес?

 

- Само ако знаех! Сега работя по аферата “Драйфус”, чийто снимки бяха отложени за 2017 г. заради заетостта на актьорите. Това, което е очарователно, е че Драйфус не е бил жертва на машинация, а на съдебна грешка, която армията не е искала да признае; тя е предпочела да изфабрикува фалшиви документи, вместо да признае, че е сбъркала. А гледната точка на филма е тази на полковник Жорж Пикар, който се е борил срещу тази грешка.

 

- Това ни води към поставянето ви под домашен арест в Швейцария през 2009 г. Мислите ли, че един ден американските власти ще признаят неправомерното си поведение спрямо вас?

 

- Не знам. В края на октомври 2014 г. отидох в Полша за откриването на музея “Полин”, който проследява историята на полските евреи, и те отново се опитаха да ме екстрадират. Съдът в Краков отхвърли искането им. Американският съдия се подчиняваше на незаконна заповед, издадена от неговите началници…

Учудващо е да видиш до каква степен днес Америка е пуританска, докато тя  е най-големият производител на отвратителна порнография. И това мракобесие е на път да залее останалата част от планетата. Мисля си за злото, което причиниха хора като Хитлер, Сталин, но също така Джордж У. Буш, бивш алкохолик, станал християнин от “Общността на преродените” (Born Again). Изненадващо е да видиш как само едно човешко същество може да наруши реда на нещата. 

 

- Чарлс Менсън е в затвора с доживотна присъда от 1969 г. за убийството на Шарън Тейт. Ще се борите ли срещу евентуалното му освобождаване?

 

- Честно казано, това вече не ме интересува и няма нужда, защото други са му се посветили от повече от 40 г., особено Дебра, сестрата на Шарън Тейт, която ми каза, че ще се бори до края на живота си срещу освобождаването на членовете на “семейството”.

 

- Възвърнахте ли си правото на невинност и на утеха, за което казахте, че сте го загубили?

 

- Не мисля.

 

- В края на книгата си говорите за “настояще на благополучие и, смея да кажа, на щастие”. Щастлив ли сте най-сетне?

 

- Не съм нещастен, това вече е много. И, в крайна сметка, ако бях преживял нещо друго или по различен начин, щях да се приземя на друго място. Така че не съжалявам за нищо в изминатия път.

 

Превод от френски: Галя Дачкова