"Литературата е напомняне, че понятието няма монопол над мисълта, тя е възхитителното трептене на смисъла, неуморното изучаване на човешката множественост, отказът да се жертват различията на олтара на абстракцията, борбата с опростенческия ангелизъм, тя е камъчето в обувката на системния дух. Докато идеологията безмилостно обезлюдява света, свеждайки го до сблъсък между две сили - вчера буржоазията и пролетариата, днес управляващите и управляваните -, литературата не позволява на идеите да погълнат хората. Литературата, както казва Василий Гросман в “Живот и съдба”, е Чехов и безбройните действащи лица в неговите разкази срещу историческото манихейство на Ленин. Ленин вече го няма. Но с новия феминизъм и новия антирасизъм идеологията триумфира навсякъде. Чехов си отива".
Ален Финкелкрот: Грета Тунберг е идолът на свят, от който Чехов си отива

В новата си книга “След литературата” (L’Après littérature), Ален Финкелкрот съжалява за изчезването не на романите, а на едно отношение към света, изтъкано от сложност и финес.

 

 

- Новата ви книга е озаглавена “След литературата”. В разгара сме на новия литературен сезон и щандовете в книжарниците преливат от нови книги. Какъв е този свят, който описвате, от който е изчезнала литературата?

 

- Сред книгите, които се появяват всяка година, има добри и дори много добри. Никога не съм твърдял обратното, нито съм се отнасял с презрение към съвременните автори. В предаването ми “Реплики” по “Франс Кюлтюр” писатели, като Мишел Уелбек, Алис Ферне, Жан-Батист Дел Амо, Мария Пурше, Никола Матийо, Ясмина Реза, Еманюел Карер, Морган Спортес, Натали Азуле, Патрик Лапейр, Лоран Мовиние, Патрис Жан, а скоро и Мишел Бернар, заемат преобладаващо място. Така че не може да се говори за внезапно и окончателно пресъхване на литературното вдъхновение. Проблемът не е там. Той е във факта, че литературата престана да възпитава чувствителността, да формира душите. Тя вече не е средство за познание.

 

Литературата е напомняне, че понятието няма монопол над мисълта, тя е възхитителното трептене на смисъла, неуморното изучаване на човешката множественост, отказът да се жертват различията на олтара на абстракцията, борбата с опростенческия ангелизъм, тя е камъчето в обувката на системния дух. Докато идеологията безмилостно обезлюдява света, свеждайки го до сблъсък между две сили - вчера буржоазията и пролетариата, днес управляващите и управляваните -, литературата не позволява на идеите да погълнат хората. Литературата, както казва Василий Гросман в “Живот и съдба”, е Чехов и безбройните действащи лица в неговите разкази срещу историческото манихейство на Ленин. Ленин вече го няма. Но с новия феминизъм и новия антирасизъм идеологията триумфира навсякъде. Чехов си отива.

 

- Критикувате “романните вербовчици”, които биха искали да подчинят литературата на морала и вече да не се прави разлика между човека и творчеството. Не е ли това дебат, стар колкото литературата, който противопоставяше Барби д’Орвили и Юго, Пруст и Сент-Бьов, “Хусарите” и Сартр? С какво този стар въпрос отново е актуален днес?

 

- Старият морален ред бичуваше греха на плътта и искаше да забрани изобразяването на насладата. Затова хората на изкуството и интелектуалците се изправяха срещу  кръстоносните му походи. Новият морален, хуманитерен и егалитарен ред се защитава от самите хора на изкуството, не от целомъдрените. “Имаме това прекомерно право да прочетем грешно Омир, пишеше Пеги. (…) Какъв страшен риск, приятелю, каква страшна авантюра; и най-вече каква страшна отговорност. (…) Най-великото произведение на най-великия гений е предадено в ръцете ни, не инертно, а живо, като малък див заек. Ако го изпуснем от ръцете си, можем да причиним смъртта му”. Добросъвестността, за която свидетелства това размишление, напълно е изчезнала. В своите постановки Стрелер се стремеше да служи на Моцарт или Голдони. Днес мъртвите са вразумявани безскрупулно. А “престъпващи границата” режисьори превръщат Чехов в апостол на многообразието или вкарват Шекспир в час с приобщаването.

 

- Има пространство, в което литературата улавя онова, което теорията не може да определи, това е връзката между мъжа и жената. По какво се противопоставят неофеминизмът и литературата?

 

- “Големият предмет на изкуството винаги ще бъде индивидът със собственото си лице и име”, припомня великият израелски писател Арон Апелфелд. Според неофеминистките индивидът не съществува. #MeToo установи царството на “всички подобни”. Животът е лишен от своите своеобразия. Различията, нюансите, градациите са отменени. Галантността, шеговитостта, настоятелните погледи, насилственото проникване, всички това става част от една и съща “култура на изнасилването”. Нищо не остава от самия предмет на литература: двусмислеността, двойствеността, светлосянката, сложността на чувствата. Новият феминизъм е за първоначалния феминизъм това, което беше Терорът, законът за заподозрените, революционният трибунал за Декларацията за човешките права. “Правосъдието трябва да спре да размахва подлата презумпция за невинност”, спокойно твърди Мюриел Салмона, великата жрица на движението. Но правосъдието не е тук, за да задоволи инстинкта да се раздава справедливост, то го цивилизова. И именно от това цивилизоване иска да се освободи новият феминизъм. Той няма време за губене: обвинява, осъжда, наказва, тези три глагола вече трябва да станат едно. Разграниченията, от които печели литературата и които правото защитава, са за ядосаните активисти непоносими отживелици от патриархалния ред.

 

- “Когато обобщаваме страданието, имаме комунизъм; когато конкретизираме страданието, имаме литература”, пише Филип Рот. Не е ли обаче литературата родина и на универсалното, където се срещат през вековете безброй читатели?

 

- Героят в романа на Филип Рот “Everyman” няма име. Той е “всеки човек”. Болестите, остаряването, смъртта са участ на всеки един. И, същевременно, този герой има конкретна биография, която не прилича на никоя друга. Както казва Пруст: “На върха на частното разцъфтява общото”.

 

- Днес културата вече не е изследване на човешката душа, а декларация за идентичност, казвате вие. Кои са дълбоките корени на това движение, което определя културата по идентичностен, дори епидермален начин?

 

- Културата, в хуманистичния смисъл на думата, съответства на онова, което Паскал наричаше “редът на духа”. Културата, в смисъла на социалните науки, обхваща цялото поле на човешкия опит: нито една практика не му е външна или предшестваща, нито един начин на съществуване или чувстване не е извън неговата юрисдикция. Днес вторият смисъл е напът да погълне първия. Казват “Всичко е културно” и в едно общество, което е станало мултиетническо, всяка общност смята, че ѝ е позволено да претендира нейната култура да бъде равна на всички останали. Така, ако използвам един известен образ на Фуко, човекът, който изчезва, като пясъчно лице на ръба на морето, е хуманизмът, завещан от европейския Ренесанс.

 

- Какво могат да направят все още думите в епоха, в която образът е господар?

 

- Екранът упражнява абсолютна власт, а на екрана има толкова думи, колкото и образи. Но това, което се разпространява в социалните мрежи, вместо думи, е един недоразвит речник и продънен синтаксис. Така че вместо да измисляме ново училище, би трябвало да върнем на онова, което вече съществува, основната му мисия: да предава френския език такъв, какъвто го е измислила литературата.

 

- Критикувате забравата на трагичното в нашето общество. Но вашето поколение, което вярваше в илюзията на 68-а, в безграничната и утолена сексуалност, в демокрацията и вечния мир, не забрави ли в най-висша степен трагичното? Не е ли оправдано обвинението към “бумърите”?

 

- Нямам никакъв поколенчески патриотизъм. Но точно през август 1968 г., в разгара на лиричната илюзия, аз прочетох “Шегата” на Милан Кундера, както много хора на моята възраст. В мен започна да се промъква трагичен скептицизъм, който, противно на моралното манихейство, разкрива относителността на човешките истини. Опасявам се, че “будните” (woke), които идват след нас, са бронирани срещу този вид опит. По-лирични, отколкото дори ние можехме да бъдем, те се прекланят пред Грета Тунберг. Шведската тийнейджърка, която се пули срещу бумърите и им казва “Как смеете?”, е идолът на един свят, от който литературата вече не е част.

 

Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

17 коментар/a

OLD на 16.10.2021 в 05:28
Хубави "въгленчета" в това интервю! Благодаря!
Ален Финкелкрот: Грета Тунберг е идолът на свят, от който Чехов си отива на 16.10.2021 в 07:01
Грета Тунберг е идолът на свят, от който разумът си отива.
Този път заглавието е перфектно, както и коментарът на 16.10.2021 в 10:05
Преводите винаги са отлични, поздрави за г-жа Дачкова. Много жалко, но е истина. Голяма част от младите никога няма да се срещнаст с Чехов и с много други писатели, също и с музикантите, художниците, архитектите и т.н, съградили този свят. Горките млади..... фейсбукари и смартфонари...., жалка работа! Да благодарим на Господ, че ние ги изпреварихме!
демонократ на 16.10.2021 в 10:09
Не мога да разбера тия французи какво точно имат срещу манихейството и дали изобщо го познават, освен по слухове, та толкова често го използват като нарицателно заклеймявано в ежедневния си жаргон и даже в някои специални интелектуални откровения, като например това.
модерно робовладелство на 16.10.2021 в 10:13
Междувременно, да припомним, че ковид-противопоставянето в рамките на дискурсивната медийна истерия покрай пЛандемията е идеология, т.е. неуважение към реалната множественост и безкрайно дискретните измерения на опита, който е първо личен (поглеждайки екзистенциално), преди да се конститутира като обществен, повличайки уравниловъчния ваксинационен подход.
Новата литература вместо да извиси различните/ЛГБТИ, расовите, етнически, религиозни малцинства/ до духовните върхове на човечеството, на 16.10.2021 в 11:26
ни кара да сведем глава пред ниските критерии на политкоректното говорене и мракобесно заличаване на пасажи и отричане като цяло от велики световни автори. Никога в човешката история цензурата върху произведенията на изкуствата не е била толкова отвратителна. А ние трябва да знаем, че ощетяваните досега малцинства са само горната част на айсберга, под водната линия се крият глобални интереси на едно друго малцинство, което със своя дълбок комплекс към останалото човечество иска да ни втълпи една постоянна вина, заради която трябва незабавно трябва да изгорим духовното си наследство. Нека това малцинство да знае, че не може да победи целият човешки свят и както винаги настройва света към себе си, вместо да приеме сложния процес на взаимното проникване, патриархалните ценности и традицията, която издигна човешата цивилизация до онези върхове, от които всички народи се възползват и днес. Не е нормално да избягаш от своите изостанали и бедни страни, до отидеш някъде заради богатия чужд дом, да се ползваш от неговите блага, в същото време да го ненавиждаш и да се опитваш да го превърнеш в някаква своя извратена представа как трябва да изглежда днес светът.
Умно-красив западен гей инфектиран от вируса на „демокрацията“ на 16.10.2021 в 12:14
Лудата Грета Тунберг е идолът на сегашният западен свят !!!
Кирил на 16.10.2021 в 12:40
Колкото по-близо е краят на една империя, толкова по-безумни са законите, които приема.
Грета Тунберг на 16.10.2021 в 13:22
не е никакъв идол!
OLD на 16.10.2021 в 13:23
RE :демонократ на 16.10.2021 в 10:09 Колега по форум, нещо по темата за манихейството, което на Вас е кристално ясно. Но на други колеги, може да полезно! Е не е като да се чете "Винету", както днес съветва Борисов. https://istina.bg/rudolf-shtayner-za-misiyata-na-maniheystvoto/
Gen Gurko на 16.10.2021 в 14:30
Макар и вяено основното заключение на Финкелрот, трябва все пак да се каже че докато философите се нафилософстват, завършените идиоти ликвидират всичко считано за нормално досега.
Според немалко читатели тук, имащи се за прогресивни и социални на 16.10.2021 в 19:04
Грета Тунберг е унтерменш.
Примерът с мнението на Гросман не е подходящ на 16.10.2021 в 20:36
защото Гросман изтъква многообразието на героите на Чехов като антитеза на униформността на мисленето по време на ленинизма и на тази основа твърди че това е пътя на руската свобода. Само че Гросман прави това в много неподходяща обстановка, когато героите му се сражават в Сталинград. Интересно, какъв щеше да е изходът на сражението ако те държаха на многообразието и личната си свобода? Вероятно щяха да се предадат на германците като французите две години по-рано и Сталинград нямаше да е в руини, както и много други градове и села в СССР. Принципно не е по-различно сега, а и когато и да е било в човешката история. Свободата не може да виси във въздуха, тя стъпва на отговорността по простата причина че всички същества са ограничени и каквито и идеи да имат в главите си те не могат да съществуват ако не осъзнаят че това са само идеи, а не реалността на човешкия им живот в тази страна и с тези хора. От тази реалност не може да се избяга чрез четене на книжки (или виртуалност сега), тя винаги ще те настигне, затова трябва да се приеме като единствено важна. Чехов описва това в "Палата Номер 6". Възможно е и интервюираният да дава този пример с Гросман, защото е политкоректно да се громи ленинизма и сталинизма, а пък победата на СССР била станала въпреки тях, макар в цялата история да няма пример армия да е спечелила тежка война въпреки обществената си система и предводителя си. Контрапримерът на политкоректната теза е бил точно по времето на Чехов, през ПСВ с поражението на Русия при всичките й свободни хора описани от Чехов. Самият Чехов е поставял Лев Толстой над себе си, включително като майсторство на писане, изтъквал е че чрез къси изречения може да пише всеки, но с дълги само майсторите като Толстой. А и епохата на "Война и мир" не е на многообразието на руската свобода, затова и идеите на Наполеон не са имали търсения ефект. За двеста години много неща се изясниха в Русия.
Helleborus на 16.10.2021 в 21:20
Когато „в началото беше Словото“, в света е имало само неща, които са били свещени. Човекът е стъпвал в този свят със страхопочитание, подобно на неуко дете, попаднало в царски палат, в който трябва да се учиш на обноски и да внимаваш да не счупиш нещо. Изкуството, без значение музика, драма, е възникнало, за да изрази човек това натрупано познание за сакралното, да го предаде на други човеци по подходящ начин, да излее благодарността си или да призове помощ отгоре. Цялото творчество е било като писане на домашна работа след преподаден урок, творчество, но без да се излиза от рамките на свещеното. Доста време на хората и през ум не им е идвало да пишат и творят друго, нещо по-различно от видяното и преподаденото от Първоизточника. То е било толкова свещено, че никой не е смеел да създава изкуство освен, ако не е бил проникнат от вече дадената мъдрост, ако не е бил ученик на Провидението, подобно както хората в една философска школа, създават новото на основата на предходното. Такава практика може да се види в християнската култура, тя се надгражда, без да се отрича старото, а се стъпва на него, като върху стъпала. Гнусотиите се появяват в литературата и в културата или от варварски народи, които грешно са разбрали урока или от аналога на съвременните събудени, самодоволни и самодостатъчни, егоистични индивиди, които поставят в центъра на културата своите прищевки, похоти и страсти. Първият тип култура е ювелирна, подобно на обработката на диаманти, дава ти се диаманта в суров вид, а ти се учиш да извадиш от него още повече красота и блясък. Вторият тип култура е нарцистична, тя е да отразиш навън не богатството, което си отхвърлил, понеже не си оценил красотата му, а духовната си нищета и безпътица, ненаситния си глад за нечистотии. И тъй като в света има времена и циклично време, някои закономерности се повтарят, неща случвали се и преди, се връщат, за да се случат по малко по-различен начин, но поуката е една от историята. Има Царство на Духа, което не преминава и което е силно периодично да се завръща и да наказва провинените. И царство на всякакви бунтари и неблагодарници, за които се казваше, че техният бог е техния корем. На които винаги цивилизацията се затрива зрелищно и закономерно! И техните потомци ридаят за пропиляната сила и могъщество на всякакви империи на злото. И когато се срине империята на злото и дойдат времена на друг морал, те наричат тези времена мрачни и тъмни, докато не дойде нов цикъл на отхвърляне и глупотевините им не наберат сила отново. Сигурно е едно, че единият тип власти са предоперделени винаги да падат и да се сриват, да умират и изчезват, понеже съдържат беззаконие. Литературата има представители и на двата типа хора, принадлежащи и на Вечността и на запустението. И когато бунтовните се издигат, те изравят от миналото и историята писанията на своите идейни съмишленици. Правят опит да подменят историята, все едно в нея не е имало друго и все едно другото не си е струвало усилията, те го заклеймяват. Но цикълът на времето няма да спре дотук, както винаги ще се преобърне! Както беше казал великият наш Левски, времето ни обръща, но и ние него обръщаме.
Примерът с мнението на Гросман не е подходящ на 16.10.2021 в 20:36 на 17.10.2021 в 10:41
Хубаво написано, с една забележка: струва ми се все пак, че бъркате изначално идеи с идеологеми. Идеята е онтологема, а производната на идеята текуща конюнктура, се опира на идеологеми. Реалността не е отвъд идеите и виртуално чрез тях залага възможност за своето отграничение и определяне, понеже без идеи вие не бихте могли да си помислите нищо за нея, включително и да отличите реално от нереално. "Виртуалното" на информатиците и прочие техногенисти е псевдовиртуално - виртуални в онтологичен план са само идеите.
онбашията на 17.10.2021 в 11:37
Да не мрънка, все пак днешния свят е такъв точно заради такива като него, захванали се преди 3 века да "подобряват" обществото. Е подобрявахте, подобрявахте,как е, харесва ли ви резултата ?
психолог на 17.11.2021 в 11:08
Трябва срочно да се изграждат и строят с бързи темпове психодиспансери и лудници защото новото поколение идва.

Напиши коментар