Започнаха да се занимават кога с евтини, кога с лоши халтури. И не ни е виновна нито държавата, нито липсата на добро финансиране. Виновни сме си ние, които не пожелахме да се организираме и да си свършим работата. Вместо това настанаха раздорите. Още януари месец 1990 г., на първия конгрес след 10 ноември, Съюзът се разцепи на две, всички се изпокараха. Беше неприятно време, защото, ако искаш да свършиш някаква работа, все трябваше да внимаваш кой от коя група е, кой срещу кого е. Времена, за които не искам да си спомням. Втора част от интервюто с композитора Георги Арнаудов - Джо, което даде специално за "Гласове".
Георги Арнаудов - Джо: Музикантството унищожи собствената си гилдия!

 

И така, дойде моментът, в който баща ми реши, че трябва да координира дрънкането (моите композиторски дейности де) от съседната стая, което му пречеше да свири. Заведе ме при първия си приятел и съученик Парашкев Хаджиев, който много се зарадва – аз му показах разни мои неща, той ми показа друго и на тръгване посъветва баща ми: Много добре върви, харесва ми. Сега трябва да направи следното и затова те съветвам да се обърнеш към... Баща ми вдигна вежди: При кого да го водя, Парчо! Нали ти ще го поемеш? – А, не! – Е как така? – недоумява баща ми. – Ами така, ние с него няма да се разберем! Като го виждам какъв е характер, той няма да ми се подчинява, на мен няма да ми е приятно, затова нека учи при друг. Тогава не си дадох сметка колко правилно решение е взел. Дори продължи със строгото си отношение към мен – където и когато можеше, ме гонеше и ме тормозеше. Няма да забравя, един ден се явявам на изпит и Парашкев Хаджиев ме посреща от вратата на кабинета на заместник-ректора:

Така, какъв сте вие? Как се казвате? Кой ви е пуснал да учите тук? Какви са тези работи, които сте написали?! Това тук е грешно!

Стана ми ужасно неприятно, защото не разбрах на какво се прави, мисля си, защо се държи така: Кой сте вие, как се казвате... В един момент кипнах: Кое е грешно написано?! Грешно ще е, ако вие сте ми задали нещо и аз не съм го направил правилно. Може да е лошо, може да не ви харесва, може да е грозно, но не е грешно. Като скочи: Ти ли ще ми даваш акъл?! Изгони ме като мръсно коте. И стоя аз пред вратата, чакам си оценката и слушам разговора на висок глас между преподавателите. Парашкев Хаджиев казва: Предлагам да му се пише двойка и да се изгони! – а проф. Здравко Манолов ме защитава: Аз пък предлагам шестица! Настана страхотна разправия, най-накрая ми

писаха тройка и Парашкев Хаджиев излезе, за да ми съобщи намусено: Хайде, оставаш!

 

С баща ми и майка ми, Коледа, 1971 г, Техеран


Такаааа... Прибирам се аз вкъщи безумно обиден и казвам на майка ми: Твоите приятели?! Не искам нито да слушам за тях, нито да ги виждам... Вечерта обаче отиваме двамата на концерт в зала „България”, баща ми вече беше починал, и кой насреща ни – Парашкев Хаджиев: Сузанче, колко се радвам да те видя. О, детето ми, толкова се радвам за това, което правиш. Майка ми направо излезе от кожата си: Парчо, какви са тия работи бе?! Защо се държиш така?! Та сутринта едва не си го скъсал!

Цял живот ще помня отговора му: Сузана, не смесвай пространствата!

Това беше Парашкев Хаджиев – хем ме тормозеше, хем по някакъв свой си начин бдеше над мен. За което съм му благодарен, защото от целия този терор резултатът беше една добре калена психика за правене и справяне с нещата от живота. Пътят в нашата професия е много неравен и несигурен – един път ще стане, друг път няма да се получи. Или пък ще композираш нещо, което сам много харесваш, а публиката ще го отхвърли. Друг път си казваш – от това нищо не става, а публиката е във възторг! Да, странни са взаимоотношенията с „нейно величество публиката”. И трудни.

Разбира се, огромно влияние ми оказваше и средата, в която отраснах – приятелите на моите родители. Можех да се уча от най-добрите, да чуя съвет от Лазар Николов, Парашкев Хаджиев, Александър Танев, Добрин Петков, Васил Казанджиев, Димитър Манолов. Често, когато съм имал възможността да им дам с треперещи ръце някакви мои ноти, те дори не ги „пресвирваха”, само притваряха очи и чуваха музиката, която беше на нотния лист. Помня, веднъж Васил Казанджиев гледа някаква моя партитура и ми казва:

Виж, половината от този такт е излишна,

обърна три страници и допълни:  И този такт и половина... Бяха невероятни музиканти. Повечето хора си представят писането на музика, както е по филмите. Да, ама... Моцарт например е пишел на един дъх, или поне така е изглеждало на околните. В известен смисъл при него така е ставало – на един дъх! Леополд Моцарт разказва в едно от писмата си до дъщеря си Нанерл (Мария-Анна) как Моцарт написал ре минорния концерт за пиано почти за един следобед. Но ако четем внимателно, ще разберем, че става дума за детайлите, а схемата на концерта е зреела далеч по-отдавна в съзнанието на композитора. „... Копистът още работеше, когато ние отидохме там, и твоя брат даже нямаше времето да изсвири цялото рондо, защото трябваше да инспектира процеса на преписването.” Денят е 11 февруари 1785.

Така е пишел Моцарт! Различно е било при Бетовен и много други композитори,

за които писането на музика е било тежка и трудоемка работа, с хиляди скици, хиляди проби и етюди. Подобно на големите художници, които давам за пример на моите ученици – Микеланджело и Леонардо, които имат стотици схеми на всеки най-малък детайл от рисунката – на нокът, на ръка, на пръсти, на погледи или на усмивки, направени, за да изберат най-подходящия за цялостната композиция. Същият е и процесът при писането на музика, има много нюанси, които трябва да изработиш.

По време на следването водехме много спорове с Парашкев Хаджиев за програмата на Консерваторията. Първото нещо, на което трябваше да се научим, бе писането на сонати, менуети и сюити, всякакви музикални произведения, композирани в предишни епохи. Бях много против и досега не разбрах защо трябва да караш човек от ХХІ век да пише така, както са писали преди 4–5 века! Много спорехме с него, защото той казваше:
– Вие пишете по начини, по които ние не искаме!
– Е, да, но аз така искам!
бунтувах се аз.
Разбира се, това не беше възгледът на всички преподаватели. Слава богу, бях в класа на Александър Танев, при когото имахме достатъчно свобода да експериментираме, да освободим начина си на мислене.

Един от най-важните хора и учители за мен беше Добрин Петков, изключителна личност.

Имал съм шанса да му показвам неща, по които той е нанасял щрихи. Още пазя тези партитури, които след години се оказаха изключително точни. Страхотен мозък, който само с един поглед не само разчиташе и чуваше всичко, но знаеше и как да ти обясни, включително разликите в щриховката, в апликатурата, все трудни за учене неща. Присъствал съм на много негови репетиции, свидетел съм на неговата изключителна, педантична точност и на това колко детайлно работеше с всеки един изпълнител. Спомням си едно изпълнение на ораторията „Жана д'Арк на кладата“. Направи го с Пловдивската филхармония, датата, мисля, беше 16 юли 1984 г .

Беше започнал репетициите девет месеца по-рано!

Имаше невероятен екип от актьори, солисти, хор, оркестър. И какъв беше резултатът – след края на ораторията имаше почти минута абсолютна тишина, след което залата избухна около 40 минути в аплодисменти! За съжаление не успях да видя „Отело“. Него направи със 120 репетиции, от които, доколкото знам, над 30–40 са били на сцена с костюми! Но нека не забравяме, че става въпрос за друго време и за един човек, който можеше да си позволи да изиска всичко това.

Трябва да е било 1975 година, бях ученик в Музикалното училище. Баща ми ме беше взел със себе си, гостуваше Хенрик Шеринг, който няколко пъти изнасяше концерти у нас. Няма да забравя последната грандиозна репетиция с Пловдивската филхармония и Добрин Петков. Скараха се на сцената, ама зверски, за начина, по който да се влезе след каденцата. Седем пъти го връщаха, репетираха.

Накрая Шеринг излезе бесен, върна се с един тебешир, очерта с него до диригентския пулт и каза: Моля, вашата ръка да не излиза повече от тази дистанция, пречите ми на виждането!

И много моля, когато се стигне до каденцата, аз ще подам на оркестъра! Добрин се ядоса, излезе! Разбира се, по-късно се върна и продължиха репетицията. И слава богу! Стана великолепен концерт! Тук е мястото да вметна, че Добрин Петков беше прочут с доста активното си махане във всички посоки. Дори веднъж се пошегувах с него: Добре сега, това какво е? Дирижиране или хореография? Първо леко се пообиди, след това започна да се смее.

Всички тези срещи и познанства с големите имена в нашата музика ме учеха да имам отношение към това, с което ще се занимавам, към писането на музика. И баща ми, и майка ми изградиха у мен дисциплина за работа, здраво и трезво мислене – да не се лигавя и да не се правя на вундеркинд. И слава богу, като виждам какво става и стана с всички вундеркини.

 

Войник, горе, дясно, с очилата и със зачислено вече оръжие

И така, стигнахме до 1986 г., когато момчетата от целия випуск на Музикалното училище вкупом се преместихме в бараките на квартал „Лагера” – Ансамбъла на Строителните войски! Едно място, където Валентин Бобевски ни караше да пеем, да се учим на музика, но и да дефилираме по плаца. Място, през което са преминали повечето хора от артистичните и музикантски среди и за което се носят митове и легенди.

Даже Теди Москов през 90-те години беше казал: Абе ние що не направим групировка?

Знаех, че е имало много тежки места, и признавам, че ние бяхме на далеч по-спокойно място. Майка ми все казваше:


Това твоето не беше казарма, а санаториум. Седите там, пеете си, от време на време баща ти или Боян Лечев идват следобед в пет да ви носят кренвирши с кашкавалче, да не би войнишката храна нещо да не ви харесва!

И ние като малки дечица се нареждахме на опашка да си вземем от сандвичите на мама, да хапнем, да не би да огладнеем, че да умрем от глад. Правили сме зулуми, измисляхме щуротии. Например един съвойник, ама всяка вечер, разкопаваше и местеше едно борче, което растеше пред прозореца на канцеларията, с 10–15 см, я по-наляво, я по надясно. После покриваше всичко с бели камъчета – нещо задължително в този амбианс, особено около борчетата. И сутринта наблюдавахме старшината, който пали цигара, чеше се по главата и не може да вдене какво става. Ходи до дръвчето, разглежда го, звери се, мърмори си под носа... Ей такива глупости, но все в рамките на нормалното. Всъщност нашата казарма премина като дълго турне през цяла България, по време на което изпяхме много хубави песни. Но и какви глупости изпяхме! Защото беше време, в което всички възможни български композитори пишеха, затова пак казвам – много хубави неща изпяхме, а имаше и такива, които за нищо не стават.

Понеже пишех красиво, хванаха ме да преписвам всички ноти. Беше полезно и за мен самия, защото, преписвайки всички – Шуберт, Хендел, Бах, Бетовен, както и съвременни композитори, аз ги научавах. Между бараките имаше нещо като малка гардеробна, в която си седях и си преписвах. И току се прибере късно някой, отвори вратата, напр. Андрей Дреников, и възкликне: О, Паисий Хилендарски! Няма ли да спиш, моето дете?! Е, благодарение на казармата, аз преминах през типично бароковото обучение по музика, което е включвало преписването на стотици партитури от други автори.


И да, права беше майка ми, службата ни се състоеше от пеене и свирене.

Само първите 45 дни бяхме на военно обучение в Бухово, откъдето е и единствената ми история с пушка. Реших, че е крайно време и аз да се науча да стрелям, и почти си разбих главата с приклада на пушката. Веднага бях откаран в лечебницата и така отървах един голям поход. Бях с бинтована глава следващите седмици, не ходих повече на обучения, затова и не се научих да сглобявам и разглобявам пушка.

След казармата продължих да уча, вече в Музикалната академия. Въпреки притесненията на баща ми, човек от едно по-старо поколение, който не виждаше добри перспективи в развитието на изкуството, никога не съм имал колебания с какво искам да се занимавам. Често спорехме, понякога по-разгорещено, нерядко се включваше и майка ми, какво трябва да правя и дали да продължавам да се занимавам с музика. Според баща ми културата беше започнала да се превръща в търговия. И за съжаление днес виждам колко проницателен е бил. Днес всичко в културата е подчинено на пазарните условия – важно е да се продаде добре, на възможно най-много хора.

А какво продаваш... много важно! Важното е да се „харчи”! Най-лошото е, че все по-малко хора изпитват истинско и съкровено вълнение от изкуството...

Но като всеки млад човек проявявах тежък инат, скарах се няколко пъти с родителите си, докато отстоявах решението да продължа да уча музика. Влизането в Музикалната академия не стана от първия път. Тогава често обявяваха нулеви години. Спомням си, че годината, в която кандидатствах, 1976, не приеха никого, последваха 77-а, 78-а, 79-а, чак през 1980 г. имаше изпити за композиция и дирижиране. Казвали са ми за Кюркчийски, за Табаков, за Милчо Левиев, които също са имали трудно влизане.

Академията (Консерваторията) беше място, където все още можехме да срещнем и да се учим от големите имена – Панчо Владигеров, Марин Големинов, Константин Илиев, Димитър Манолов – колоси, пред които благоговеехме и изпитвахме страхопочитание. Когато минаваха покрай нас, заставахме мирно до стената и не смеехме дъх да си поемем. Беше златното време на Консерваторията – люпилня за култура!

Другата люпилня беше Съюзът на композиторите, където се събираше гилдията!

 

 

Ето ни, вече сме допуснати до Съюза на българските композитори, по това време Меката на музикантството. На тази снимка са все композитори (от ляво надясно) Красимир Тасков, Росен Идеалов (единствен той е кларинетист и свири, каквото му напише всеки), Данко Йорданов, Любомир Мицев, зад него скрити Емил Ханджиев и Ценко Минкин, отпред Емил Мирчев, следвам аз и пред мен, най-дясно Атанас Атанасов и Кирил Илиевски.

По коридорите беше претъпкано с композитори и диригенти, които сноват нагоре-надолу и уреждат концерти, контрактации или турнета в страната и чужбина. В Съюза беше като на Олимп. И казвам това не за да се подигравам. Всичко беше строго разпределено. Започваше се от дионисиевия отдел на първия етаж – наричан „Скерцото“. Там на своите вакхически тронове седяха неизменно Филип Кутев, проф. Гочо Гочев, проф. Васил Арнаудов, Красимир Кюркчийски и още една плеяда музиканти с прикачените към тях софийски зевзеци. На втория етаж беше централата на Олимп, която се ръководеше от Александър Райчев – непристъпен гръмовержец! До него беше стаята на главния секретар – нещо като Посейдон, длъжност, която се поемаше от различни композитори. А през две стаи беше кабинетът на Георги Минчев, който отговаряше за международната дейност. Понякога по коридорите се появяваха и титаните от предишното поколение – Марин Големинов и Парашкев Хаджиев.

И разбира се, най-важното място беше кръчмата на първия етаж, в която можеше да си седиш и разговаряш почти денонощно.

Цените бяха безумно ниски, с две думи – работеше се на корем.

Сядаш на една маса сутринта и до вечерта се местиш от една тайфа на друга, докато не дойде портиерът бай Цветан, много сладък човек, особено ако сме останали най-малките, просто дръпваше покривката от единия край, събаряше всички чинии и чаши на пода и така любезно ни подканяше да си тръгваме. Не че е било място за пиянски изцепки. Беше истински клуб, където с часове можеше да седиш и обсъждаш неща, които са ти жизненоважни – концерти, композитори, диригенти – с кой оркестър да работя, кой е свободен – Пловдивската филхармония с Добрин Петков или Васил Казанджиев. Бил съм едва на 26 години, когато съм имал такива възможности. Днес не мога и да си помисля за такива неща! Не го приемам емоционално, знам, че времената са други.

 

Награждаването ми с Международната премия "Карл-Мария фон Вебер", 1989 г., Дрезден. Зад мен е Волфганг Бергхофер, кмет на Дрезден

1989 г. раздели времето на „преди и сега”, но не съм правил опити да давам оценки кога е било по-хубаво и какво е станало след това.

Живеем в една и съща държава, на едно и също географско място, светът се развива, с него и ние. Бях на 33 години, когато настъпиха промените, и аз трябваше да се науча да започна по друг начин да работя, трябваше да започна да се боря за неща, които преди това ни бяха осигурени по подразбиране – правенето на записи, на плочи, правенето на концерти, наема на залата, хонорарите на изпълнителите, на Радиооркестъра или на Филхармонията.

За съжаление, казвал съм го много пъти – музикантството не успя да се пригоди и организира за работа в новите условия. То унищожи своята гилдия.

Срина се и започна да се занимава кога с евтини, кога с лоши халтури. И не ни е виновна нито държавата, нито липсата на добро финансиране. Виновни сме си ние, които не пожелахме да се организираме и да си свършим работата. Вместо това настанаха раздорите. Още януари месец 1990 г., на първия конгрес след 10 ноември, Съюзът се разцепи на две, всички се изпокараха. Беше неприятно време, защото, ако искаш да свършиш някаква работа, все трябваше да внимаваш кой от коя група е, кой срещу кого е. Времена, за които не искам да си спомням. Досега в нашето съсловие цари голямо безхаберие. Никой не се интересува от нищо. А много от тях бяха добри музиканти. Днес отчаяха ли се, обидиха ли се, не знам. Или пък са очаквали да им се изсипе злато и диаманти...

 

 

Някъде началото на 90-те в Камерна зала България. Не разпознавам вече всички. На първи ред горе от ляво надясно - първият е  Руси Търмъков, третият - Симеон Пиронков, а последният е Владимир Джамбазов. Долу седнали: моя милост, Стела Димитрова-Майсторова, Мара Чапанова (актриса от Младежкия театър), Лъчезар Каранлъков, Борислава Танева и Илия Чернаев.

И да, трябва да признаем, че преди 89-а година имаше много добро финансиране, и то добро – можеше да поканиш изпълнители, да избираш оркестри и диригенти, да каниш режисьори. След това стана по-трудно. Пак да повторя, не се оплаквам, опитвам се да бъда максимално точен. Въпреки трусовете аз имах шанса, и то още в началото на 90-те, да започна да работя много активно с хореографката Мила Искренова, която работеше към „телевизията”, така казвахме тогава на БНТ. Там можехме да творим и експериментираме. Правехме спектакли, които се заснемаха и показваха на малкия екран. Вярно, не сме получавали големи хонорари, но можехме да работим спокойно – даваха ни студио, плащаха на изпълнителите, на телевизионния екип, никак не е малко, нали? Днес, ако искам да реализирам „проект”, трябва сам да му намеря финансирането – да ходя по фондове, да се срещам с бизнесмени, да обяснявам на този и онзи ролята на изкуството, смисъла и прочее неща, които никак не обичам да правя. И никога не съм правил.

 



Зала България, 14 февруари 2006 г. Софийски солисти и Пламен Джуров, солист Гергана Гелева. Беше моя ученичка в Музикалното училище, а след това и студентка, с великолепен глас. Сега живее и работи в Швейцария.
По това време бях открил текстове в сборника но Братя Миладинови, Загребското издание от 1861 г., които се пишеха почти сами. Кръстих пиесата „Забравени песни“.

Слава богу, не ми се е налагало да „търся пари”. Преподавам и така се изхранвам.

Композиторите никога не са били богати хора освен в епохата на Хендел, Бах, Хайдн, Моцарт, които, като придворни композитори, са получавали от аристокрацията немалки суми. Бах е бил до такава степен свободен, че си е поръчвал инструменти, които сам изобретявал – прочутите Бахови тромпети, Бахови цигулки. Но зад тези големи музиканти е заставала висшата аристокрация с големите си финансови възможности. Затова разцвет на културата е имало при абсолютните монархии, както е било във Франция, Русия, Германия при Фридрих Велики. След това започват революциите, които до нищо по-добро не са довели.

Най-големият ми успех?

Не искам и не трябва да бъда много щедър към себе си, не е полезно. Предпочитам да съм критичен, да не се радвам на малкото. И най-вече да се опирам на градивния си песимизъм...

 

“I Maestri Orchestra”, солист Иво Станков, диригент Джордж Хлавичка, който се оказа племенник на българския композитор Лазар Николов; 25 ноември 2012 г., Лондон 

 

Една от големите ми срещи беше с такава знаменита личност като проф. Александър Фол през 1996 г. Беше чест за мен да ме покани да работим заедно – да възстановим антична тракийска музика, която е звучала тук, по нашите земи, преди хиляди години. Смея да кажа, че се получи интересно произведение, което тогава издадохме на диск, а сега, през 2018, ще се опитаме да го „изправим на крака”, да направим спектакъл.

Става въпрос за тайни мистериални ритуали, които не знаем точно откога датират, но през VІ век пр.н.е. са изнамерени, събрани и записани от Ономакрит – тълкувателя на предсказания, който преобразува устния орфизъм в литературна традиция. Въпросните текстове били строго пазени столетия в най-ценните библиотеки. Близо 1000 г. са съхранявани в Константинополската библиотека. Когато градът пада под обсадата на Мехмед Завоевателя, италианският учен и историк Йоан Ауриспа успява да спаси от обречения град няколко кодекса, един от които съдържа прословутата сбирка на Ономакрит. Десет години по-късно, през 1462, Марсилио Фичино за първи път започва да превежда и издава повечето от ценните ръкописи, които, за съжаление, не стигат до нас. Следващият превод е направен през ХVІІІ век от неоплатоника Томас Тейлър и именно на него, на дисертацията на Дитрих и последното издание на Абел от 1885 г. се е опрял проф. Александър Фол. Това изключително ценно българско издание, което излезе през 1996 г., съдържа пълен анализ на текстовете, на пътя на появата на отделните думи, на разночетенията и несигурните текстове – едно блестящо извороведско издание.

 


Thiepoleo, Орфически мистериални ритуали

Тогава той ме покани да мислим заедно, да направим опит да чуем как са звучали тези мистерии преди хиляди години. Научи ме как да разчитам античните текстове, как да улавям ритъма, хармониите и мелоса на текстовете. Впрочем той създаде у мен и този пиетет към античните текстове и навика за работа с изворни текстове, навик, който до момента ме кара да изпадам във възторг. И мисля, че това е едно от произведенията, които ми се получиха. Впрочем то като че ли се получи само, а аз само координирах подредбата и протичането на музикалната мисъл.

Имам още една моя творба, която харесвам, и която е свързана с друго мистично преживяване. Бях в Истанбул за няколко дни и там, пред средновековната църква „Света Богородица Влахернска“, ми разказаха история от Х век, когато градът бил ограден от сарацините, които избивали и разграбвали наред. Тогава един юродив, когото всички познавали – а това е св. Андрей Юродиви, влязъл в една от църквите при двореца във Влахерна, коленичил пред иконата на Божията майка и я помолил за помощ. И се случило чудо – на небето се появила Богородица, заедно с всички пророци, апостоли, ангели и архангели, и разпънала своя покров върху целия град. Пелена като мъгла се спуснала върху града. През цялото време, докато се махнат сарацините, тя плакала и бдяла над града и хората в него. Оттогава и до днес сълзите ѝ могат да бъдат дочути в капките на свещения извор в южната страна на храма. Сълзи, които като че ли продължават да се молят за нашето спасение. Та в тази църква все още стои иконата, пред която се молил юродивият. Известна е като „Влахернската Богородица”. Говори се, че е на близо 2000 г. и е рисувана от св. Лука, т.е. докато Богородица е била жива, затова се смята, че това е автентичният ѝ образ. Знае се също, че боите и пигментите били смесени с прах от мощите на мъченици.

Бях истински поразен, потресен. Седнах и започнах да си казвам молитви и колкото налудничаво да звучи, чувах музика. Съзнанието ми се изпълни със звуци. И написах нещо, което мисля, че също стана.

Но да си го кажа честно, пишех с помощ отгоре.

 

Сред "нейно велечиство публиката"! зала "България", 2015 г.

 

Израснал съм в семейство на православни християни – независимо от увлечението на баща ми по Дънов – и бях научен сутрин и вечер да си чета молитвата, със сутрешните и вечерните псалми. Спазвам постите, понякога ходя на изповед. И не виждам нищо странно в това, вижте, така съм възпитан.

Не мисля, че се страхувам от смъртта. Но и не мисля много за нея.

Естествено, задавам си разни въпроси. Майка ми е разказвала как се молила моята прабаба Кръста, за която разказах по-рано. Прочитала си всички молитви, псалмите и накрая винаги завършвала с лична молба: На всички, Господи, дай живот и здраве, а на мен, Господи, нали знаеш какво искам – много лека смъъъърт. Последната фраза я напявала. Така и станало. Живяла почти до 100 години, един ден се прозяла и умряла. Така си отиде и дядо ми от този свят: Абе дай ми една вода! Протегнал се и умрял.

Знам ли какво има там... Хайде, ако се срещнем и „горе”, ще си взимаме пак интервю. Не искам да знам всичко. Винаги са ме плашели хора, които имат мнение и дават акъл на всички за всичко. И не само това, ами и искат да го решат това „всичко”. Моите въпроси са от друго естество – какво мога да науча, как да напиша нещо и то да не е скучно. Как да не попадам в капана на собствената скука.

Има един великолепен текст на Йосиф Бродски,

реч, която произнася пред абсолвентите на Дартмътския университет през далечната 1989 г. Известна е като „Възхвала на скуката” и в нея обяснява на студентите и техните богати родители по своя си абсолютно безцеремонен начин, че каквото и да правят, няма как да не попаднат в скуката на живота, как те самите са скучни. Изобщо разбил на пух и прах цялото тържество, като ги посъветвал: Когато ви налегне скуката – отдайте ѝ се, нека тя да ви изпълни, потопете се в нея, стигнете до дъното ѝ. Като става дума за неприятности, правилото е следното: колкото по-скоро стигнете дъното, толкова по-бързо ще изплувате на повърхността.

И аз, слава богу, успявам да не попадам често в прегръдката на скуката. Ето, преди два дни се върнах от Китай, една невероятна страна. Това е моето второ  отиване там. Бяха ме поканили да направят премиерата на моя нова творба – „Вратите на съня II”.Състоя се на 22 май 2017 г. в невероятната концертна зала на Tianjin Grand Theater в рамките на 5-ия майски фестивал в Тяндзин. Залата е един от шедьоврите на прочутата Хамбургска архитектурна фирма Gerkan, в великолепна акустика. Позволих си да направя само една снимка преди началото на изпълнението – мразя снимането или правенето на филми по време на мои изпълнения. Звукът и изпълнението на петимата музиканти бяха великолепни, чух звученето на майсторски инструменти от ХVІІІ век.

Впрочем 11-те секунди тишина преди аплаузите са винаги много приятно признание за един автор и неговите изпълнители и това почти ме просълзи.

 

Китай, 2016 г. Бях поканен заедно с още 14 известни еропейски композитори да пропътуваме четири големи китайски провинции – Гуандонг, Фуджиан, Шанси и Гансу и да напишем творби, които да се изпълнят през тази, 2017 година.

 

В какво съм се провалил? В личния живот, предполагам.

Разбира се, това най-вече е мой избор, но си давам сметка, че такова чудо като мен трудно може да изтърпи някой. Няколкото пъти, когато съм имал възможност да създам семейство, когато е трябвало да взема решение, особено ако е било свързано с това да се откажа от правенето на музика – е, избирал съм пътя си. Защото не мога да си представя, че ще живея с човек, който ще ме командва, ще ми казва кога и какво да работя. В „Параграф 22” има един много сладък текст, който винаги цитирам. „Сестра Дъкет намираше Йосарян чудесен и вече се опитваше да го промени.

Стигне ли се дотам някоя дама да реши да ме променя, казвам: Довиждане, любима, ще се чуем някой друг път!

И не го намирам за фатално, това е моят избор. Пък и както се казва, Господ ще си реши тепърва какво ще става. Може и аз като дядо Георги да се сдобия с наследник след 60-ата ми годишнина.

П.С. Често приятели ме питат: Георгей, ти кога ще пораснеш? И аз отговарям: Въпросът ви е кога ще започна да остарявам? Не искам да остарявам по този начин – чрез порастването!

 



Първа част на интервюто с композитора Георги Арнаудов-Джо можете да прочетете на адрес:


http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/opasen-char-georgi-arnaudov

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

Напиши коментар