Александър Солженицин почина преди десет години. Полемиките около името му се успокоиха. Вече няма достатъчно комунисти, за да лаят по “агента на ЦРУ”; някогашните “нови философи” и вечните либерали не смеят да го нарекат “реакционер”, дори “антисемит”. Спорният бунтовник от миналото се превърна в статуя на Рицаря.

 

 

Когато на френския издател му хрумнала идеята да изрови два големи политически текста, писани по време на американското изгнание на Солженицин, няколко години преди падането на Берлинската стена, той поставил в началото кратко предисловие, озаглавено “Живот без лъжа”, нещо като наръчник за духовно оцеляване в тоталитарен режим: 

 

“Ключът към освобождаването е отказът да участваш лично в лъжата. (…) Не сме узрели да отидем на публично място и да провъзгласим със силни викове истината и да кажем на висок глас това, което мислим съвсем тихо. Това не е за нас, страшно е, но поне да откажем да казваме това, което не мислим”.

 

Нашите днешни демократични режими все повече приличат на някогашните тоталитарни режими, но нямаме време да обърнем внимание на това, което ни обяснява преводачът и автор на предговора, Жорж Нива: всяка революция е “алгоритъм, този на лъжата, на малката лъжа, която става голяма. (…) Лъжа и революция са свързани”. Откъдето и заглавието на сборника.

 

Четем. И препрочитаме някои страници, съблазнени от мъжествената яснота на стила на автора и учудени, че не откриваме там изобличение на обявената лъжа. Солженицин не е историк, но е по-добър: той преживява историята отвътре. Нито едно от големите размишления за Френската револия - на Токвил, Тиер или Тен - не му е непознато. Двата текста - първият за Февруарската революция от 1917 г., другият, който сравнява двете революции от 1917 и 1789 г. - вървят заедно. 

 

Заключението е очевидно: не лъжата е предизвикала рухването на двете монархии, а слабостта на двамата последни монарси. Николай II и Луи ХVI са били добри християни, които обичали семействата си повече от властта и не искали да проливат кръвта на народа си. Тези християнски и хуманистични добродетели ги правели много смели мъже и прекрасни бащи; но омразни царе. 

 

Без да го цитира, Солженицин преоткрива урока, който вече преподава Ришельо в своя завет: личните добродетели най-често причиняват държавните нещастия. Това, което казва за Николай II, подхожда изцяло за Луи ХVI: “Всички решения (…) произтичаха от привързаността на царя към мира, забележително качество за един християнин, фатално за лидера на велика империя. (…) Династията се самоуби, за да не предизвика кръвопролитие или гражданска война. За да предизвика още по-лошо, по-дълго, без обединяващото знаме на трона”.

 

Виновната слабост на тези монарси се дължи на характера им; но още повече на идеологическото им обкръжение. Противно на либералите и всички прогресисти, Солженицин не прави разлика между “добрата” революция (1789 и Февруарската от 1917 г.) и “лошата” (1793 и Октомврийската през 1917 г.). Той дори е по-суров с първите, отколкото с вторите; повече с либералите, отколкото с якобинските или болшевишките  “терористи”. 

 

Той бе разбрал, че либералната иделогия, която нарича “Либерално-радикално поле”, е обезоръжила монархиите и елитите около тях: “В продължение на сто години Полето облъчваше толкова силно, че националното съзнание бе повяхнало (“първичният патриотизъм”) и образованата прослойка бе спряла да отчита интересите на националното съществуване. Националното чувство беше отхвърлено от интелигенцията и пренебрегнато на върха. Така ние поехме по пътя на катастрофата”.

 

Този антинационален либерализъм на елитите е бил подготвян отдавна - от века на Просвещението за Франция и от неуспешния бунт на декабристите през 1825 г. за Русия, чрез подривната работа на либералните интелектуалци, писатели, философи. 

 

Солженицин продължава анализа на Токвил и Тен: не икономическите, социални, дори военни трудности “допринесоха за съзряването на революцията, а (…) ожесточението на интелектуалците в продължение на десетки години, което властта никога не успя да преодолее”. И без колебание да приеме окончателната оценка на руските селяни, която може да накара всички претенциозни умове в Париж и Санкт Петербург да вият: “Тези смутове ни се пращат, защото народът е забравил Бог”.

 

След като безпогрешната диагноза е поставена, могат да се внесат някои нюанси: въпреки поразителното родството между жирондинците и кадетите, между Дантон и неговата група и социалистите-революционери, без да забравяме, разбира се, якобинците на Робеспиер и болшевиките на Ленин, Солженицин не е жертва на собственото си сравнение: “Терорът на Робеспиер е с къси крака” в сравнение с тези на Ленин: той няма въоръжена сила, зачита парламентарните форми и преди всичко частната собственост. Робеспиер е “патриот”, Ленин се провъзгласява за “антипатриот”. 

 

Солженицин не сравнява нито Робеспиер с Ленин, нито Бонапарт със Сталин. Той е истински реакционер, а не либерал. Всичките му проблеми на Запад идват от тази разлика. Той е разбрал, че една революция започва бавно и завършва силно: “Революцията винаги е патологично възпаление и катастрофа”. Той е разбрал, че докато Източна Европа  търпи комунистическия тоталитаризъм, западната част на континента също преживява нова форма на революция, която разрушава всяка традиция, всеки корен, всеки патриотизъм, всяка духовност, със същия обективен съюз на обезоръжаващи либерали и тоталитарни терористи, които унищожават. 

 

“Във всяка революция се повтаря същата грешка, предупреждава ни той, да се страхуваме не от това, което ще последва, а от реставрацията”. Ще разбере, който може. Който иска.

 

Révolution et mensonge, Alexandre Soljenitsyne, Éd. Fayard, 183 pages

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Руди на 10.11.2018 в 17:04
Добър християнин, смел мъж и прекрасен баща бил Николай II. А Исаевич - разпасалият се негодник, незнаещ граница в мерзостта си - истински революционер с мъжествено ясен стил(чел ли е въобще Земур някакъв солженицинов текст, се питам, и в що за превод???), който ни учел, как да не участваме в лъжата! Не е лошо да проверите, как 99% от имащите мнение по въпроса, руснаци, се отнасят към чучелото на Рицаря на безпощадната диагноза... Ето, затова интелектуалстващите полуевропеиди никога няма да разберат и познаят Русия - защото си я въобразяват по Солженицин, Ходорковски, Навални и белоруската нобелистка. По-изтънчените, по Набоков и Пастернак. Поздравявам Ви с избрания материал, по повод 101 - та годишнина от Октомврийската революция! Налице е безспорен исторически принос в обяснението на причините за рухването на империята... Хвала!

Напиши коментар