- 10 Sep 2020
- 231
- 9
17 г. изминаха, напомням на Гор Видал, откакто той каза на един репортер: „Това е последното интервю, което ще дам някога. Аз съм вече в изходната чакалня на живота“.
„Така че къде се намирате в момента?
Писателят ме изглежда бунтовнически. „Откъде знаете, че вече не съм заминал?".
След като си отидоха Кърт Вонегът, Джоузеф Хелър и Норман Мейлър, Гор Видал, на 82 години, е последната истински легендарна фигура от американската литература.
<p>„Ведър“ е любимата му дума, макар че това е прилагателно, което той по-скоро използва, отколкото предизвиква: заглавията, които е вдъхновявал, включват „В бърлогата на лъва“ и „Ядосайте го, ако се осмелявате“.</p>
<p>В този следобед той изглежда доста спокоен, с една стара рижа котка, дремеща на коляното му, и наполовина изпразнена чаша уиски до него. Изражението, което той носи по фотографиите от времената на младостта му – любопитна смесица от презрение и чувственост – не е изчезнало напълно.</p>
<p>Също като Оскар Уайлд той е прочут с епиграмите си, най-известната от които е: „Всеки път, когато някой приятел има успех, нещо малко в мен умира“.</p>
<p>Запитан дали първото му романтично приключение е било хомосексуално или хетеросексуално, Видал отговаря, че е бил „прекалено учтив, за да попита“.</p>
<p>Начинът му да води разговор е точен и маниеристки до степен, при която подозирате, че това е човек, който може би все още прегъва малкия си пръст, когато пие шампанско. Той разговаря с един архаичен, естетски тон, който може би е заразителен: в папката му с изрезки едва ли може да се намери интервю, в което той да не произнася думата „изтънчен“.</p>
<p>Да се изправиш пред Видал означава да се срещнеш с човек, който чрез приятелството си с Андре Жид е само на една ръка разстояние от Уайлд.</p>
<p>Двата негови изключителни тома с мемоари – "Палимпсест" (1995) и продължението му "Директна навигация", публикувано през 2006 – припомнят за приятелства с Елеонор Рузвелт, принцеса Маргарет и Ленард Бърнстийн. Той беше близък с Джон Кенеди и още по-близък с Джаки, негова далечна роднина. „Винаги е деликатен въпрос – писа той веднъж, – когато един приятел или познат стане президент“.</p>
<p>Изповедник на Тенеси Уилямс, той посещаваше също Кристофър Ишъруд, Е. М. Фостър, Албер Камю, Сартр, Анаис Нин и Уилям Фокнър. Видал, който веднъж написа: „Алън Гинсбърг ми целуна ръка, докато Жан Жене гледаше“, беше за кратко време любовник на Джак Керуак. Имайки пред вид всичко това, когато в Палимпсест човек чете: „Никога не съм се наслаждавал особено на компанията на писатели“, то изглежда необходимо да се прибави, „които са по-малко известни от мен“.</p>
<p>Той никога не е бил човек, измъчван от съмнения в самия себе си. Писател с изключителна фантазия и чувствителност, неговите 24 романа включват класически произведения като транссексуалната сатира "Майра Брекинридж", новаторската и сюрреалистична комедия "Дулут". Той написа сценария за филмовата адаптация по пиесата на Тенеси Уилямс "Внезапно миналото лято" с участието на Елизабет Тейлър, други негови сценарии включват "Бен Хур" и подценяваната адаптация на романа на Дафни дю Мюрие, "Изкупителната жертва".</p>
<p>Като актьор Гор Видал се появява в множество филми, включително и "Рим" на Фелини, в който играе самия себе си, както и "Боб Робъртс" на Тим Робинс.</p>
<p>Удивителен сатирик и надарен автор на речи, той беше победен с малка преднина като демократически кандидат за Конгреса през 1960, а четири години по-късно отказа вече сигурното място, „защото разбрах, че истинският ми мотив е била суетата“.</p>
<p>Основен сред потенциалните ядове в живота на Видал е разбирането на факта, че тъй като уникалната му дарба е била прилагана към такава широка сфера от дисциплини – името му е по-малко познато от по-малки, но безжалостно концентрирани таланти като Труман Капоти или Норман Мейлър.</p>
<p>Видал е мил, щедър и развлекателен. Но човек никога не губи усещането, че темпераментът му е бомба, само чакаща да се взриви. Сред неговите противоречия е това, че той страда от онова, което сам нарича „ужас от анонимността“, но ненавижда интервютата.</p>
<p>„Вие притежавате силна способност за водене на вражди, не е ли така? Не го казвам злонамерено. Вие сте онова, което Джон Осбърн нарича „добър враг“.</p>
<p>„Сигурен съм, че го казвате злонамерено. Вие сте журналист. Аз не забелязвам повечето хора. Мнението на света не означава нищо за мен. Не мразя никого“.</p>
<p>„Норман Мейлър?“ (Видал веднъж нарече Мейлър, Хенри Милър и Чарлз Менсън братя шовинисти, които колективно би трябвало да бъдат наричани М3.)</p>
<p>"Мейлър враждуваше с мен. Познавам неговия синдром. Ако аз бях на заглавната страница на Time, а той не, Боже, как тогава ме обиждаше в пресата. Не можеше да спре. Той живееше за тази малка глътка реклама“.</p>
<p>„Труман Капоти?“</p>
<p>„Капоти мразех истински. Така, както човек мрази животно. Мръсно животно, което се е промъкнало в къщата ви".</p>
<p>„Какво точно вършеше Капоти, какво не харесвахте у него?“</p>
<p>„Той лъжеше – провиква се Видал. – Нещото, което мразя най-много на тоя свят. Което е и причината, поради която не се разбирам особено с журналистите“.</p>
<p>Юджийн Лутър Гор Видал е роден в Уест Пойнт като единствено дете на Юджийн Лутър Видал и Нина Гор. Израсъл е във Вашингтон. Когато става на десет години, родителите му се развеждат; отношението му към майката алкохоличка, което завършва през 1957 (тя умира 21 години по-късно), изглежда, е било едновременно неподходящо интимно, от гледна точка на личните разкрития, които тя е правила пред него, и напълно жлъчно.</p>
<p>Той си е припомнял например как тя му е разказвала, че яростта я предразполага към оргазми („Забравих да я попитам дали сексът също го е правил“), и споменавала, че е била родена само „защото вакуумната помпичка на майка ми се развалила“. Нина също го информирала как на път за сватбеното им пътешествие баща му ѝ казал: „‚Има нещо много важно, което трябва да знаеш". "Бях толкова развълнувана. Той ще ми каже колко много ме обича. Но не. Вместо това той ми каза: ‚Имам три топки“. Според Видал баща му „бил във всички медицински учебници“.</p>
<p>„На колко години бяхте, когато забелязахте, че Нина се държи по-различно от повечето родители?“</p>
<p>Видал се смее: „На 51“.<br />„Е, хайде сега“.</p>
<p>„Не, наистина. Аз се развивах много бавно. Тя просто беше непоносима. Всеки, който я познаваше, я мразеше".</p>
<p>„Какво точно правеше тя? Баба ви каза някъде, че когато Нина влезе в някоя стая, все едно влиза зъл дух“.</p>
<p>„Да. Това го казва собствената ѝ майка. Знаете ли какъв беше проблемът? Расов. И тук ще ви укажа расата: англо-ирландска. Те са по-покварени от останалите. Тя беше лайно“. Той замълчава. „Пияно лайно“.</p>
<p>„Сигурно е било странно да осъзнавате, че генетически вие сте наполовина тя. Има ли нещо в характера ви, което възприемате като наследствено?“</p>
<p>„Не. Ако беше така, щях да взема очистително“.</p>
<p>„Звучите доста гневно, когато говорите за нея“.</p>
<p>„Ако изобщо ми пукаше, бих казал, че все още съм гневен. Тя беше ужас. Колко вреда е причинила“.</p>
<p>„На вас ли?“</p>
<p>„На много хора. Не само на мен“.</p>
<p>Видал е изпитвал силна привързаност към дядо си по майчина линия, Томас Прайър Гор, първия сенатор на демократите от Оклахома, който е бил сляп от десетгодишна възраст и за когото момчето четяло на глас.</p>
<p>„Бих казал, че той е, който ме възпита“.</p>
<p>„Майка ви се е страхувала от него“.</p>
<p>„Да. Защото той беше силен като вол и я пребиваше. Понякога“.</p>
<p>„Защо пиеше тя?“</p>
<p>„Наследственост“.</p>
<p>„Не гняв. Или разочарование. Или ревност“.</p>
<p>„Вие сте разглезен от Фройд“.</p>
<p>„Не беше ли връзката на баща ви с Амелия Иърхарт добра причина майка ви да бъде нещастна?“</p>
<p>„Хм, тъй като повдигате тази тема и просвирвате някои от магнетофонните ленти в главата ми, тя сигурно е ревнувала. Амелия беше по-велика от Елизабет Тейлър. Ако бихте тръгнали на разходка с Амелия Иърхарт по Пето авеню, сигурно биха ви следвали 500 души. Дори на десетгодишна възраст аз бях впечатлен“.</p>
<p>Имам чувството, че Амелия Иърхарт е не просто майката, която Гор Видал би искал да има, но и любовницата.</p>
<p>Когато родителите на Видал се развеждат през 1935, майка му се омъжва за Хю Д. Очинклос; те имат дъщеря, на име също Нина. След като майката на Видал напуска през 1940, за да се омъжи за „своя временен любовник, Робърт Олдс, офицер от военновъздушните сили“, Очинклос се жени за Жанет Бувие – майка на Джаки Кенеди, младата доведена сестра на Нина.</p>
<p>Гор Видал е имал поне една хетеросексуална връзка в младостта си, но е писал далеч повече за своята голяма любов, един съученик на име Джими Тримбъл. Изключителен атлет, Тримбъл е убит във войната през 1945, на двадесетгодишна възраст. „Потта му миришеше на мед – писа Видал, – като онази на Александър Велики.“</p>
<p>Той е казвал, че Джими Тримбъл е бил единственият човек, когото някога е обичал.</p>
<p>„Много хора може би ще намерят трудно да разберат как сте останал такъв … Не съм сигурен, че мога да намеря най-доброто прилагателно тук… поразен от любов?“</p>
<p>„Със също толкова право бихте могли да кажете "верен“.</p>
<p>„Вие не забравяте кое е важно“.</p>
<p>„А какво ви привлече към него?“</p>
<p>„Спомнете си, че баща ми беше най-големият атлет в неговото училище“.</p>
<p>„Не може ли да се направи от това заключението, че Джими ви е напомнял за баща ви?“</p>
<p>„Да, може. – Гор се усмихва пакостнически. – Не че той го правеше“.</p>
<p>„И вие ще бъдете погребани заедно в гробището Рок Крийк във Вашингтон?“</p>
<p>„Да. Хауърд вече е там“.</p>
<p>Първата книга на Видал, военният роман "Уилио", е била добре приета през 1946. Но едва третата му книга, "Градът и колоната", един откровено хомосексуален роман, публикуван две години по-късно (посветен „На Дж. Т.“), оказва най-дълбоко влияние върху живота му.</p>
<p>Видал винаги е твърдял, че понятието „хомосексуален“ е невалидно, тъй като човешката сексуалност е прекалено сложна и разнообразна, за да бъде сведена до двуполюсни определения. Това е подробност, която е останала изгубена за издания като "Ню Йорк Таймс", който отказва да рецензира следващите му пет романа. Той все още изпитва специално презрение към този вестник, „който никога не е открил кладенец, който да не е отровил“.</p>
<p>„Казвали сте, че още от детството сте искали много повече да бъдете политик, отколкото писател. Как мислите, до каква степен животът ви би бил различен, ако не бяхте публикували "Градът и колоната"? Например, когато се кандидатирахте за Конгреса през 1960?“</p>
<p>„Не особено много. Аз почти спечелих най-трудното място в страната“.</p>
<p>„И все пак дори и днес всяко признание за сексуална склонност, която не включва две деца и един добре поддържан заден двор, вероятно ще бъде използвано срещу вас в политиката.“</p>
<p>„Книгата беше белетристика. Че тя би могла да бъде използвана от политически врагове е – да – доказателство за нещо“.</p>
<p>„Вие сте онзи, който каза: ‚Може би щях да имам живот в политиката ако не беше педалското нещо“.</p>
<p>„Прав сте, казах го. И то е вярно. Но сега съм стар и вече разбирам, че сигурно не съм искал онази политическа кариера“.</p>
<p>„За да си останем при въпроса, ако не бяхте публикували "Градът и колоната“.</p>
<p>„Щях да бъда президент, като Джордж У. Буш – казва Видал със съвсем лек намек за сарказъм. – Хайде, моля ви“.</p>
<p>„Щяхме да сме много по-добре, ако бяхте“.</p>
<p>„Щяхме да имаме повече сигурност“.</p>
<p>Във времето, което последва "Градът и колоната" (която днес изглежда почти срамежлива в сексуалните си сцени), Видал за кратко време се преселва в Гватемала и пише няколко романа под псевдоними. Веднъж е цитиран да казва, че е имал 1000 любовници на двадесет и пет годишна възраст – една статистика, която добавя известна достоверност към предизборния му лозунг от 1960: „Ще имате повече с Гор“.</p>
<p>Удивително за един толкова държащ на личния си живот човек, той сътрудничи с доктор Алфред Кинси, първия американски „сексолог“, който през 1948 пише новаторската студия "Сексуалното поведение при мъжете".</p>
<p>„Какво ви интересуваше у Кинси?“</p>
<p>„Той беше най-голямата експлозия от времето на Фройд насам. Внезапно целият сексуален свят се промени. Защо мислите написах "Градът и колоната"? Защото знаех, че всичко, което хората мислеха по онова време, беше глупост“.</p>
<p>„Но Кинси се отнася много сковано към "условието" на хомосексуалността“.</p>
<p>„Не съществуваше друг речник. Хомосексуалист и хетеросексуалист са съществителни, които аз самият не бих използвал, това е вярно. Нито пък би го направил той, когато мислеше. Това не са семиотически знаци, обозначаващи някакво екзистенциално състояние. Те не казват нищо. Освен, знаете ли, "предпочитам ориза пред картофите". О, каква голяма новина. Кажете го и изпъшкайте“.</p>
<p>„Научихте ли нещо от него?“</p>
<p>„Не… Хм, той правеше сексуална революция в момента, в който я правех и аз. Изпрати ми екземпляр от книгата си, с чудесно посвещение. В нея ме поздравява за ‚работата ми в тази област’. Кинси имаше чувство за хумор. Той не беше глупак“.</p>
<p>Видал среща Хауърд Остън в Ню Йорк през 1950.</p>
<p>„Къде точно?“ Видал ми казва, че не може да си спомни точно.</p>
<p>„Хората казват, че е било в банята Еверард". (В продължение на десетилетия най-известната гей-баня в Манхатън; тя изгаря в резултат на пожар през 1977.)</p>
<p>„Спомням си банята Еверард. Но какво бих правил там? Там не правят нищо, което да ми харесва...“</p>
<p>„Причината да питам е, че повечето продължителни връзки започват с физическото…“</p>
<p>„Винаги съм казвал, при това много ясно, че между мен и Хауърд не е имало секс. Човек може да намери секс навсякъде. Но приятел не може да се намери навсякъде. Мислех си, че това е ясно на всички“.</p>
<p>„Може би за хората е трудно да разберат една дълготрайна платоническа връзка“.</p>
<p>„Повечето хора са принудени в края на краищата да се задоволят с това: приятелство. И то не е най-лошото нещо“.</p>
<p>Видал убедил Хауърд да промени фамилното си име от Остър на Остън, след като рекламни фирми отказали да го наемат, защото е евреин.</p>
<p>При всичките си спомени за Брандо и Орсън Уелс и Бети Дейвис и семейство Кенеди, директната навигация е в най-мощната си форма когато Видал си припомня как се е грижил за приятеля си по време на последната му болест.</p>
<p>През последните дни на Остън, припомня си писателят, „Той каза: "Целуни ме". Целунах го, по устните, нещо, което не бях правил в продължение на 50 години“.</p>
<p>Когато двамата мъже започнали да живеят заедно, майката на Видал започнала да се оплаква от своя „обратен син и неговия еврейски приятел“, заради които не може да се среща с най-близките си приятели. По това време тя вече била започнала да прибавя редовни порции морфин към щедрата си консумация на алкохол. Последният път когато Видал я видял бил през 1957, когато я поканил в Лондон. „Мисля, че дойде, за да се опита да възстанови отношенията“, пише Видал. „Но това не се получи. Започна да пие. След това започна да напада Хауърд. Казах ѝ: "Мисля, че ще е по-добре ако си отидеш". По-късно тя ми написа едно отровно писмо и аз ѝ отговорих: "Няма да те видя никога, никога повече, докато си жива".</p>
<p>„И никога не го направихте?“</p>
<p>„Не“.</p>
<p>„Не беше ли доведената ви сестра Нина, която каза, че вие сте били всичко в живота на майка ви?“</p>
<p>„Сигурен ли сте, че не е казала "престореният център"?“</p>
<p>„От какво почина майка ви?“</p>
<p>„Рак..“</p>
<p>„Бавна смърт?“</p>
<p>„О-о-о, да“.</p>
<p>„Размисляхте ли дали да отидете на погребението ѝ?“</p>
<p>„Защо да го правя? Аз не ходя даже на погребенията на хора, които харесвам“.</p>
<p>„Майка ви твърдеше, че вие сте я посетили и сте я помолили за извинение малко преди да умре..“</p>
<p>„Тя разказва някаква откачена история. Беше жена, чиито потенциални извинения биха могли да наводнят Лурд (високопланински град във Франция, бел. пр.)“.</p>
<p>Когато е на двадесет години, Видал започва връзка с еротичната писателка Анаис Нин. „Психологически – разказва Нин за Видал – той разбира значението на факта, че майка му го е напуснала на 10 години, за да има други деца … но не знае защо не може да обича. Той се движи сред известни мъже и жени; възпитан е по изтънчен начин, със знание за собствената си тайна, но по-дълбокото му Аз е затворено и самотно“. Нин казва, че той е бил неин любовник. В Палимпсест Видал отхвърля идеята, че те са били двойка когато и да било.</p>
<p>"Има слухове, че имате дъщеря от връзка с жена, която живее в Кий Уест, Флорида (през 50-те години); верни ли са те?“</p>
<p>„Може би. Но не ми се вярва. Бащата съм или аз, или един германски фотограф. Мисля, че майката е мъртва. Детето беше момиче. Всяка Коледа получавах от тях снимка, всички около елхата, с малко момиче, което изглежда като мен. Може би имам дъщеря, да“.</p>
<p>„Опитвали ли сте да се свържете с нея?“</p>
<p>„Не. Защо да го правя?“</p>
<p>„Защото може би имате чувство за отговорност, което, във времето на ДНК…“</p>
<p>„Изпратих на майката пари за аборт. Които тя използва, за да отиде до Детройт, където си намери богат мъж“.</p>
<p>Джаки Кенеди веднъж отбелязва, че Гор Видал я е карал да се чувства „като дивачка – като че не знаех нищо“.</p>
<p>Това е усещане, което той все още умее да внушава, както чрез жестове, така и с думи. Видал е единственият самоук човек, когото съм срещал, способен както да филтрира информация, така и да не бъде прекомерно впечатляван от хора от академичните среди; за да бъда по-точен, към тях той се отнася позитивно-снизходително.</p>
<p>В един момент му задавам въпрос за Джон Кенеди и той заявява – погрешно, както се случва понякога – че няма начин да съм гледал филма от 1964 г. по неговата пиеса "Най-добрият човек", с Хенри Фонда.</p>
<p>„И кога го гледате? – пита Видал (който веднъж беше отбелязал, че част от ситуацията на американския писател е „една прекомерна загриженост за репутацията му“.) – Всяка втора високосна година?“</p>
<p>Странно е, че той е толкова чувствителен, след като собствената му себепреценка е, поне отвън, непоклатима. Това е човек, който в края на краищата е написал изречението: „Макар и да съм нещо като превъплъщение на Марк Твен, никога не съм чел "Принцът и просякът".</p>
<p>Има моменти, в които неговата кажи-речи иронична помпозност напомня за Фрейзър Крейн (герой от американската телевизионна серия Frazier, бел. пр.) в някое от по-самовлюбените му настроения, като например: „Противно на легендите аз съм роден от смъртна жена и ако баща ми е Зевс, то за това няма документирани факти.“</p>
<p>В спомените му (рядко за североамериканец) понякога може да се открие снобство – или както Видал предпочита да казва „снобизъм“ – с почти английска интензивност.</p>
<p>След като се скарва с Робърт Кенеди, той пише за „ревностната борба“ на това семейство „да се измъкне от ирландското тресавище“ и се оплаква от един друг писател, чиито инстинкти отразявали „изолираните стандарти на ниската средна класа в наши дни“. И дали ще спим по-леко, след като прочетем в "Директна навигация" за едно посещение в Лондон, за да научим, че „отседнах не както винаги в "Конът" (Connaught), а в "Риц“?</p>
<p>Едва ли има друг съвременен писател, който с такъв ентусиазъм да е пренебрегвал егалитарното правило на Джордж Оруел да се използват винаги английски думи, освен ако няма алтернатива. Видал е единственият не-ресторантьор, от когото съм чувал да употребява думата amuse-gueule (малък сандвич, бел. пр.) и единствената личност, от която изобщо някога съм чувал да употребява „cher confrère“ (драги колега, бел. пр.) като глагол. Когато нощно време минава през някоя стая, той го прави не просто като някакъв обикновен фантом, а като „Кентървилският призрак на Уайлд“.</p>
<p>Гор Видал се измъква от тези ситуации поради брилянтността си и защото безсрамният елитизъм, по въпросите на класата и интелекта, вече са станали част от неговото амплоа.</p>
<p>Все пак не може да има съмнение в куража, с който Видал се е противопоставял на различни личности и каузи, като Ричард Никсън, Мартин Еймис или ционисткият експанзионизъм.</p>
<p>Той се изказа и срещу далечния си роднина Ал Гор – когато семейната лоялност лесно би могла да надделее – и беше един от малкото американци, способни да разберат, ако не и да симпатизират на Тимъти Маквей, човекът, предизвикал взривовете в Оклахома.</p>
<p>„Как се отнасяше приятелят ви Джон Кенеди към въпроса за расовото равенство?“<br />„Джак беше доста слаб що се отнася до расовата ситуация. Това не го интересуваше особено.“</p>
<p>„А самият вие?“</p>
<p>„Добър колкото повечето хора, които никога не са били дълбоко обвързани с това. Бях главен редактор на едно издателство, което се опита да публикува Джими Болдуин. Изпълнявах дълга си.“</p>
<p>„Джоузеф Хелър написа към края на живота си текст със заглавие: Всяка промяна е за лошо.“</p>
<p>„Няма да му противореча.“</p>
<p>„Считате ли, че живеете под един позорен режим?“</p>
<p>„Абсолютно.“</p>
<p>„С корумпиран президент?“</p>
<p>„Да.“</p>
<p>„Който си послужи с измама, за да получи властта?“</p>
<p>„О, да.“</p>
<p>„Това ли е най-вредното американско правителство, което сте преживявали?“</p>
<p>„Да. То е невъобразимо лошо. Не мога да си представя нищо по-лошо.“</p>
<p>„И каква е надеждата ви относно онова, което описвате като ‚Американската империя’?“</p>
<p>„Никаква. С нея е свършено.“</p>
<p>„Как виждате края ѝ?“</p>
<p>„Без пари.“</p>
<p>„И каква е надеждата ви за бъдещето?“</p>
<p>„Политиците са потайни хора. Не знаем на какво са способни те. Може би това ще бъдат приятни изненади, но по собствения ми опит с историята повечето изненади са неприятни.“</p>
<p>„Страхувате ли се от смъртта?“</p>
<p>„Мисля, че всеки се страхува. Ако тя е моментална, то, разбира се, мога да си представя да умувам за нея.“</p>
<p>„Но вие сте убеден, нека го кажем грубо, че когато умрете, това е всичко.“</p>
<p>„Не – отговаря Видал. – Не бих казал: "Когато умреш, това е всичко". По-скоро бих казал: "Когато се родиш, това е всичко“.</p>
<p><strong><em>Интервюто е публикувано през 2008 година в списание The New Revew със заглавие "Не съжалявам за нищо".</em></strong></p>
<p><strong><em>Преводът е на сайта librev.com</em></strong></p>
