Това е последното интервю на големия Алексей Баталов. Незавършено. Не успях. Алексей Владимирович говореше тихо-тихо, струваше ми се, че дори диктофонът не го чува. И сега, дешифрирайки записа, не мога да повярвам, че любимият актьор не е между нас. За жалост тъжната новина е истинска - народният артист на СССР Алексей Баталов си отиде от живота на 89 години.

 

- След излизането на филма „Москва не вярва на сълзи“, който впоследствие получи „Оскар“, вие се превърнахте в еталон за мъж. Вероятно почитателките не са ви оставяли на мира?

 

- Открих, че е трудно да не ги допускам до себе си, защото не стоях на едно място – днес съм, тук, утре на друго място. Но не общувах с много хора, все едно живеех в собствения си кръг. А после вече бях във ВГИК (Всеруски държавен институт по кинематография), там бях сред своите хора, своите студенти, своите интереси. Това бе моят истински живот, който ми беше напълно достатъчен.

 

 

 

- Вашият главен герой винаги е бил честен човек. И в „Дамата с кученцето“ е такъв, и във филмите „Летят жерави“, „Москва не вярва на сълзи“... Виждате ли днес на екрана такъв персонаж – честния човек?

 

- Аз все пак съм професионално деформиран, затова за мен е важно как играят актьорите. Сюжетите не ме занимават особено. Филмът може да е много стар или съвсем нов – това не е важно. Но когато видя истински актьор или неочаквани актьорски и творчески решения, това за мен е най-интересното от гледна точка на нашата работа и професионалната съдба.

 

Кадър от филма "Чисто английско убийство"

 

- Дядо ви и баба ви са били лекари. Не искахте ли да тръгнете по техните стъпки?

 

- Не, за нищо такова не съм мислел. Мама нямаше жилище, дадоха ѝ стаичка във вътрешния двор на Московския художествен театър. Представете си, всичките ми първи впечатления са от този закрит двор, където са декорите, където актьорите се разхождат вече гримирани и се пази реквизитът, костюмите. Днес него го няма. Там събориха нещо, нещо разшириха. А тогава това бе съвършено недосегаем за страничните хора свят. И аз попаднах в него, а той определи съдбата ми.

 

Кадър от филма "Летят жерави"

 

- Осъзнавахте ли тогава коя е Анна Ахматова? Или общуването с нея е било просто разбиращо се от само себе си?

 

- В началото тя бе един от забележителните гости, които са посещавали дома ни – мамина и таткова позната. Бил съм съвсем млад тогава. Постепенно, разбира се, не само осъзнавах, но и с цялото си същество усещах нейното величие. После, когато отидох да работя в Ленинград и нямаше къде да живея – а за хотел актьорската ми заплата не стигаше – се установих у Анна Андреевна. Всяка вечер след работа, сутрин, през деня, бях до нея. Тя беше забележителен човек – поразително дълбок, умен, удивителна в добротата си и в своето особено отношение и към живота, и към хората. И това ми повлия значително повече, отколкото бих могъл да разкажа.

 

Кадър от филма "Чадър за младоженци"

 

- Играли сте в Централния театър на Съветската армия в МХАТ. Кога решихте да се снимате в киното, на какъв принцип подбирахте филмите, в които да участвате?

 

- Нищо не съм избирал. В първия филм, „Голямото семейство“ по романа на Всеволод Кочетков „Журбини“, ме убеди да се снимам Йосиф Ефимович Хейфиц. И когато се съгласих, ме изхвърлиха от театъра, защото на млад актьор като мене, даже от МХАТ, не му било позволено изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, да зареже всичко и да замине да работи в някакво си кино. Затова собственоръчно подписах заповедта, напуснах МХАТ и отидох да снимам при Хейфиц.

 

Кадър от филма "Москва не вярва на сълзи"

 

- Когато след филма „Голямото семейство“ ви застигна славата, пречеше ли ви тя, или ви помагаше?

 

- Не беше като сега. Такава нахална игра със славата никога не е имало. Просто ми беше много приятно и радостно, че филмът „Голямото семейство“ имаше успех, че хората го гледаха.

 

 

 

- Вашата племенница Анна Ардова днес е много популярна. Шоуто ѝ „Една за всички“ се ползва с успех, в театъра е звезда. Следите ли творческото ѝ развитие?

 

- По-скоро не, защото не сме твърде близки и нашата „Ординка“ („Болшая Ординка“ – улица в центъра на Москва, бел. прев.) отдавна-отдавна не е онази „Ординка“. Отдавна не съм бил там. Дълго живях в Ленинград. Откакто я няма мама, на тази „Ординка“ съм само гост и толкова. А нашите момичета вървят по своя си път. Гледал съм някои от работите на Аня. Но не мога да съдя или да говоря каквото и да било. За да съм точен, трябва да вникна по-дълбоко в творчеството на актьора или да поработя с него.

 

 

- Властта винаги ви е обичала. Вече 40 години сте народен артист. Това помага ли ви? Или може би ви пречи?

 

- Един детайл. Това, че в Ленинград не ме изгониха от артистите изобщо, е истинско чудо. Защото, работейки за студия „Ленфилм“, бързо и в движение отказах да стана партиен член. И никога не съм бил член на КПСС. Това, естествено, стана известно. Ако не бяха Юрий Павлович Герман и Йосиф Ефимович Хейфиц, разбира се, че щях да изгърмя далеч и от актьорството, и от всичко останало. Те ме спасиха. Аз просто казах: „Никога в живота си!“.

 

Кадър от филма "Москва не вярва на сълзи"

 

- В биографията ви има и друг интересен епизод – когато сте отказали да прочетете „Малката земя“ на Брежнев.

 

- Просто отказах да играя Ленин! В Ленинград ми предложиха да изиграя младия Ленин, а аз не го направих. Настъпи истински ужас. По-възрастните колеги ме спасиха. Страшно е да си представи човек – след този случай не биха ме допуснали никъде. Не, това, което се случва в киното, го няма никъде.

 

Само благодарение на това, че колегите ми са казали, че изобщо не приличам на Ленин и ако тази роля се даде на мен, би било издевателство над вожда. Че Ленин е бил съвсем различен и проблемът не е в това какви ги говоря, а в липсата на прилика. Убедили началството, че биха направили огромна грешка, „ако покажат като Ленин това хлапе“.

 

Обясниха ми, че подобно решение би довело до грандиозен провал. Тогава дори ми се извиниха, че са ми предложили тази роля. Сега звучи смешно, но в онези времена бях на границата на пълната гибел.

 

 

- Днес е много модерно да се озвучават чуждестранни анимационни филми. Смята се за чест актьор да получи хубав персонаж за озвучаване. Навремето вие напуснахте киното, работихте в радиотеатъра, озвучавахте анимационни филми. Как приемахте това – като част от работата или просто като начин да изкарате малко пари?

 

- За да изкарам пари, разбира се! Иначе нямаше да има пари. Много дълго работих за радиото. С радост мога да се похваля, че след дълги години невероятен труд и с помощта на прекрасните хора, които ми даваха кураж, като режисьор направих театрален римейк, поставяйки „Герой на нашето време“ на Михаил Лермонтов. Работих почти година. Резултатът от работата ми е огромна гордост.

------

„Гласът на Баталов като лекарство!“

 

 

„... Гласът на Алексей Баталов трябва да се приема като лекарство. Баталов има необикновен глас, топъл глас. Даже някъде казах, че трябва да се запази оставащият му глас, магията му. И да го продават в аптеките като витамин. Най-вече трябва да го слушат в санаториумите и болниците – той връща хората към живота.“ Това казва за Алексей Владимирович неговият приятел и колега Юрий Норщайн.

... В това свое последно интервю големият Баталов говори тихо-тихо. Слушам го и през цялото време си спомням думите на Норщайн.

 

----

 

ЛИЧНО

 

Баща и дъщеря

 

- Илюстрирали сте авторска книжка с приказки на дъщеря си Мария. Горд ли сте с това?

 

- Сега като начало искам в моя бъдеща книга да включа и разказ за нашата съвместна работа с нея. Ако успея да напиша нещо за онова време, тогава ще подчертая своята радост по повод това, че когато тя започна да пише, съм се оказал нужен на моето момиче. Първо просто да нарисувам нещо, а после да направя всички илюстрации към нейните съчинения.

 

- В едно ваше интервю прочетох, че се учите на много неща от Мария.

 

- Разбира се. Тя е чела много повече от мен. За неща, които бих искал да знам, но никога не съм знаел. Тя чете по цели денонощия. Оттам и приказките. Приказката се ражда от душата или от фантазията. През цялото време, докато чете или прави друго, дъщеря ми работи над нещо. Първо приказки, после сценарии, разни неща…

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Още от категорията

 Годината на Магрит

Годината на Магрит

“Свръхреалното е реалността, която не е отделена от своята мистерия”....

1 коментар/a

Рускиня на 22.06.2017 в 14:42
Петата картинка не е от филм "Зонтик для новобрачных". Тя е от "Девять дней одного года" - филъм за физици, който е черно-бял и е от съвсем друга епоха.

Напиши коментар