- Автор: Доц. Дарина Григорова
- 10 Sep 2020
- 229
- 35
Дисидентът не е революционер, не е и забулен с качулка постмодерен протестър с коктейл “Молотов” в ръка, той е воин на перото и там е силата му. Николай Гумильов има фантастични стихове: “Солнце останавливали словом, словом разрушали города”. Дисидентът може да “спира слънцето” на партията, на корпорацията, на властта – това е призванието му, да бъде кислородът на обществото, захлупено от политкоректната завеса на удобните медии. Ако няма дисиденти, се появява ефектът на “уморени от слънцето” (“утомленные солнцем”), ако си спомняте изящния филм на Никита Михалков.
Дисидентът трябва да е деконструктор на митове, несъгласен с митологичното и с идеологическото мислене, което разгражда умението на човека да търси, да формулира теория, да задава въпроси.
Предаването “Деконструкция” до днес беше различният глас, антимейнстриймовски, с арт иронията на Божан Петров, от една страна, с хард аналитиката на Калина Андролова, от друга, и с мекотата на социалната чувствителност, съчетана с прозорливостта на писател, на водещия глас Петър Волгин.
От днес журналистите от “Деконструкция” с нелепата й забрана от БНР, СЕМ и цялото войнство на политпреклонения (кой с главица, кой до земята) преходен елит, се превръщат в дисидентите, предсказани от Солженицин – дисиденти по време на демокрация. (И това не е леко съмнителното дисидентство на “Екогласност” от зората на 10 ноември, а е автентичен грешен ход на управляващите – създават нови герои, вместо да им оставят думата, която и без това е част от медийното малцинство и би била просто отдушник.)
Вината на “Деконструкция”, на новите дисиденти, е различната гледна точка за неолиберализма, диктатурата на пазара, евроатлантическите “ценности”, но най-вече за Русия. Парадоксално, но в съвременна Русия при всичките усилия на “психодясното” (великолепен термин на Александър Симов) да създадат своя мартирология няма дисиденти.
Лицата на псевдодисидентите в демонизирана Русия са три типа: "Пуси Райът", излишно строго наказани с две години колония заради оскверняването на храма на Христос Спасител в Москва, вместо да положат общественополезен труд и да ги забравят, впрочем те не бяха дори глобени за дионисиевия си пърформънс в природонаучния музей преди това, което пак е показателно.
Западното общество обаче прие пънк групата като борци с путинизма, медиите ги обгрижваха, но всичко изтля, защото пустотата на бездарието не може да се запълни и с най-услужливите медийни прожектори. Създаде се обаче новият образ на постмодерния псевдодисидент – пусидисидентът, за когото традиционните ценности, православието, понятието “свян” (колко забравено вече като поведение) са обект на насмешка, издевателство и нехигиенична (но за щастие непопулярна) арт инсталация.
Вторият тип псевдодисидент е “олигархът в немилост” – Михаил Ходорковски, когото дори и “Амнести интернешънъл” не призна за “затворник на съвестта” и чийто ореол на 10-годишното затворничество избледня с напористото му вживяване в ролята на втория Березовски, пророкуващ периодично за идването на ерата на “края на Путин” и прочее хибридна техника на грантовата словесност.
Третият тип псевдодисидент е хиперактивният блогър, който се бори с корупцията (много е полезен и за елиминиране на конкуренция сред корпорациите) – Алексей Навални. Навални е псевдодисидент, защото прие подкрепата на партия “Единая Россия”, за да се кандидатира на кметските избори в Москва (неговият политически таван), защото бе освободен от властта за отрицателно време, невъзможно кратко при спазване на съдебната процедура, пак за да успее да участва в кметската кампания. Същевременно братът на А. Навални излежава присъдата си като предупреждение и за назидание, класическа властова комбинация за манипулация на подопечните политически бройлери – така, за всеки случай.
Истинският опозиционер срещу Путин, за когото западните медии мълчат, а руските срамежливо и телеграмно съобщават само ако има процедурни промени, е Сергей Удалцов, ляв националболшевик от партията на писателя Едуард Лимонов, която досега не може да бъде обвинена в конформизъм с Кремъл и си плаща за това въпреки оскъдния брой на членския си състав. Лявата идея обаче не е политкоректна нито на Запад, нито в Русия и Удалцов остава в сянката на маргиналната слава при достойното си (в смисъл на последователност) политическо поведение.
За телевизионния неолиберален канал “Дождь” властта прилага хронични административни похвати за ограничаване на комфорта, преместване на сградата му, чести инспекции, но руският премиер Дмитрий Медведев не крие слабостта си към “оптимистичния канал” (вечната игра на доброто и лошото ченге). Радио “Эхо Москвы”, собственост на "Газпроммедия", т.е. на държавата, е най-добрият пример как властта оставя медийна площадка за несъгласните политически гласове, за да няма напрежение, но така е в Русия, не вече в България.
У нас по време на демокрацията дисидентството започва с Русия и затова няма да спра да повтарям, че както Европа без Русия не е Европа, така и Русия без Европа не е Русия, а нещо друго… Вероятно ще бъде осъзнато на политическо равнище в последния момент (да бъдем оптимисти, или както Божан Петров завършва своите текстове “най-хубавото тепърва предстои!”).
От известно време, следейки тектоничните процеси в геполитическата карта в опасна близост до България, се сещам, даже кънти в главата ми един стих от Александър Блок, написан малко преди да почине през 1921 г. (вече след Първата световна война, след революциите, в съветска Русия). Александър Блок описва видение, достойно за поетичния му дар, видение, което днес се сбъдва за пореден път и ще си позволя да ви припомня думите му:
Стоит над миром столб огня,
И в каждом сердце, в мысли каждой -
Свой произвол и свой закон...
Над всей Европою дракон,
Разинув пасть, томится жаждой...
Кто нанесет ему удар?..
Русия за пореден път ще удари дракона, но се надявам поне сега да не е сама. Дисидентите са първите лястовички, но те не стигат… пазете ги...
