"На мен са ми предлагали да се включвам в разни политически проекти, но съм отказвал, защото смятам, че човек трябва да се опитва да променя нещата, правейки това, от което най-много разбира. Аз имам професията на кинорежисьор и смятам, че мога да бъде по-полезен с това. Естествено, че и така човек може да има своето мнение и разбиране. Да си политически ангажиран режисьор има два варианта: читавият вариант е да си човек, който си отстоява позицията и нарича нещата с истинските им имена. Имало е и има обаче хора, които просперират в професията си заради това, че са част от някаква политическа конюнктура и създават филми, които са политически удобни. Има малко хора, които могат да бъдат вдъхновители на поколение хора с политически ангажирани идеи отвъд клишето. С филмите си се опитвам не само да изразявам някаква позиция, но и да направя така, че те да се видят от хората. Защото един филм може да помогне само, ако бъде видян от зрители." Това казва в интервю за сайта a-specto.bg режисьорът Стефан Командарев.

Снимка: Антоанета Киселинчева, a-specto.bg

 

- Тъкмо завършихте снимките на последния си филм „Посоки”, в който паралелно виждаме историите на няколко различни таксита в нощна София. Разкажете повече за него и това, което Ви вълнуваше в тези истории.

 

- Интересното е, че го направихме по странен начин, всеки епизод е заснет в един кадър, което е уникално като подготовка и организация. Имаме кадри от по 19 минути, в които камерата е в таксито, пътува с актьорите, стига до някъде, излиза заедно с тях, случват се някакви неща, това всичко е без прекъсване и без монтаж. Стана много хубаво, защото всичко стои истински.

 

Историите са реални и в търсене на този автентизъм решихме, че това е начинът да се направи този филм, за да стои максимално естествено. Това изискваше сложна подготовка. Иначе всички истории са по действителни случаи, а една е по разказа на Чехов „Мъка” – един от любимите ми, защото разказва историята на един файтонджия, който се опитва да сподели мъката и болката си на всичките си клиенти и накрая я споделя на коня си.

 

Ние осъвременихме тази история като на мястото на файтонджията сложихме един възрастен таксиджия. Васил Банов в случая направи много силна роля в ролята на Коста. Това е литература, всичко останало са реални истории с таксиметрови шофьори в София, които съм събирал, преживявал или прочел във форуми. В борбата си за автентичност дадох сценария на няколко таксиметрови шофьори и ги попитах има ли нещо, на което не вярват, което е фалшиво и те бяха категорични, че няма такова нещо. Даже единият беше готов да се подпише под сценария. Това е ключът на филма – автентичност и истинност, България каквато е днес, тук и сега, без грим, с емоционално наситени, драматични и смешни ситуации.

 

Целта е да направим една моментна снимка на това какво се случва днес в България и смятам, че това е нещото, което аз като кинаджия мога да направя, за да променя нещата към по-добро.

 

- Кое е общото между тези истории?

 

Едното общо между тях е, че се развиват в София. Второто – че се случват през нощта, само едната от историите е дневна. Третото е едно радиопредаване, което върви и всички шофьори го слушат. Но има всякакви шофьори – честни хора, достойни хора, мошеници, учители, които работят като шофьори на такси, лекари, които отиват на последното си дежурство в болницата преди да заминат да работят в Германия.

 

И зад двата случая стоят мои близки приятели, единият беше сърдечен хирург, в момента е в Германия и оперира там. Емигрира на 48-годишна възраст, просто защото му беше дошло до гуша. Има срещи с миналото. Една шофьорка на такси среща човека, който по някакъв начин е променил живота й. Изобщо различна палитра от истински истории. И нещо, което на мен много ми харесва е, че се опитахме да не бъде мрачно и драматично. Има и смешни моменти, които пък подсилват драматичните неща, случващи се след това.

 

За мен това е най-висшият пилотаж – да успееш в рамките на няколко минути да минеш границата между усмивката и сълзата. Напоследък започнаха да се появяват филми на социална, актуална тематика – „Урок” и „Слава” на Петър Вълчанов и Криси Грозева, излязоха и още няколко такива филма, например „Безбог” и „Христо”, които аз все още не съм гледал. Все повече колеги се обръщат към това какво се случва тук и сега и разказват днешни истории. Малко или повече тръгваме по пътя на това, което направиха и румънците със съвременни истории.

 

Класическият пример е „Смъртта на господин Лазареску”. Той разказва за един човек, който бавно умира за една нощ докато го разкарват по болници и докато чакат линейката да дойде. По някакъв начин може би и заради този филм, който беше много успешен и обсъждан международно, в момента Румъния има може би една от най-добрите системи за бърза помощ в Европа.

 

- Тоест изкуството е повлияло за промяна към по-добро.

 

- Това е смисълът според мен – ако можем да направим нещо, с което тази държава да стане по-добра, вършейки си работата, от която разбираме, да влагаме усилията си в областите, в които умеем. Все пак обаче трябва да кажем, че румънците не са открили топлата вода. Любимият ми режисьор е Людмил Кирков, чиито последни два филма „Равновесие” и „Петък вечер” бяха прецизна диагноза на това какво се случваше тук и тогава. „Петък вечер” е филм, който е изпреварил времето си с най-малко 20 години.

 

- Докато снимахте тези смешно-тъжни истории нощем, как Ви се стори животът на града и имаше ли нещо, което Ви изненада – грозен ли е, престъпен ли е, тъжен ли е, гангстерски ли е? Каква естетика видяхте в София с тези таксиметрови истории?

 

- Имах едно откритие, което ме шокира. Дневно време това не се забелязва много, особено из центъра, където живея и аз. Но сега снимахме в цяла София, почнахме подготовката още през март месец, започнахме да обикаляме София по райони, за да си намерим маршрути. Аз мога на секундата да започна да работя като таксиметров шофьор, защото вече нямам никакви тайни от София.

 

Откритието ми е, че особено по крайните квартали, Надежда, Люлин, Обеля, Младост и т.н., на разстояние от 50-100 метра едно от друго има комбинацията игрална зала и заложна къща. Не съм предполагал, че София е пълна с денонощни заложни къщи и игрални зали. Само ако тръгнете по „Ломско шосе” от надлеза „Надежда” до улица „Бели Дунав” в този интервал има пет казина – само на една улица. Което е достатъчно показателно за това какво се случва.

 

Нощно време повечето сгради и магазини не светят, всичко е затворено, а тези игрални зали и заложни къщи са единствените действащи места. Интересното е, че заложните къщи са точно до игралните зали. Това само си влезе във филма, защото е факт. Първоначално не вярвах, но го видях на много места. Явно бизнесът с хазарта и казината е доста подкрепян в България за разлика от културата, науката и образованието. Нещото, за което от години се борим, е нормалната практика в Европа да се приложи и у нас. А именно процент от приходите от хазарт да отиват за култура, наука и образование. В Македония го направиха, в Англия също е така, както в доста други държави. Този бизнес явно е свещена крава. Може би защото дава на този, на когото трябва и той не може да се пипа и някакви мизерни 2% от приходите да отиват за култура.

 

Това за мен беше потресаващо откритие. Разходете се нощно време из тези квартали, положението е абсурдно. Да не говорим и за кината в София. Кино „Иван Вазов” на „Петте кьошета” е казино в момента. Кината бяха затворени и се превърнаха или в супермаркети, или в магазини за гащи. В редица европейски градове е пълно с малки градски кина, в които хората продължават да ходят. Има и други кина, като тези в моловете, но ги има и старите, от едно време. Като оставим настрана добрите места от типа на Дома на киното, Люмиер, Одеон и новото, което се появи като бяла лястовица – Г8, да отидеш на кино в София означава да отидеш на мол. И аз искам, не искам с децата си ходя, но след като изляза от киното ми иде да избягам по най-бързия начин. Това е пълен абсурд.

 

А имахме страхотни кина, които бяха бандитски приватизирани, абсолютно бандитски. Спомням си даже времената, когато имаше публикации, че десет години собствениците нямало да променят предмета на дейност, а те просто ги затвориха за десет години и с това се приключи всичко.

 

- С променящата се ситуация в света днес и кризите, които го определят – политическа, мигрантска, опасности, несигурност, войни, терор – това отразява ли се и на киното?

 

- Зависи за кой вид кино говорим. Смятам, че е редно да изключим Холивуд, но смятам, че това според мен е и европейска тенденция. Има доста филми, които са посветени на това което се случва днес. Не бива да забравяме и една много важна част, която е документалното кино.

 

Има го и другия тип кино, пак европейското, което някак си слага главата в пясъка, занимава се с неща повече от миналото, естетически продукции. Така че ги има и двете, но моето сърце е по-скоро в посоката на тенденцията на показване на нещата, които се случват днес тук и сега. Това е един логичен ход, защото от една страна това е начин да се помогне да се променят нещата. И второ, факт е, че не само в България, а и в цяла Европа, все повече парите за култура намаляват и ще стават все по-малко. Това е част от цялата неолиберална парадигма, че не трябва да се дават пари за такива неща.

 

И в тази ситуация има един хубав завой към нискобюджетните продукции, които се случват днес. Те нямат нужда от скъпи декори, костюми, масовки, които проследяват живота на малките хора. Тези филми не струват скъпо, а казват една много хубава истина и са много важни. Класическият пример е филмът на братята Дарден „Два дни и една нощ”. Не съм гледал още последния филм, който спечели наградата в Кан, „Аз, Даниел Блейк” на Кен Лоуч, доколкото разбрах е на подобна тематика.

 

- Тоест освен на политическо ниво, в киното също се появяват нещо като „протестни” движения, които целят да казват истината.

 

- Определено това е една от добрите промени, които се случиха в българското кино напоследък. Има една такава приказка за киното и актьорската игра в киното, не си спомням кой от големите режисьори го беше казал, че всъщност добрата актьорска игра е нещо много просто – заставаш здраво на краката си, поглеждаш партньора си в очите и му казваш истината.

 

Същото е и с доброто кино според мен. Доброто кино трябва да казва истината. Тази, която я няма по медиите, няма я по официалните пропагандни канали и така нататък. Друг е въпросът, че тези филми трябва да стигнат някак до зрителите и тук опираме до въпроса за финансирането на киното и културата в България. Абсурдът, че Законът за филмовата индустрия не се спазва изобщо, спазваше се само една година по време на управлението на Стефан Данаилов.

 

От години кинаджиите сме обвинявани, че чакаме пари от държавата и данъкоплатците. Затова искаме както във всяка нормална държава да има национален фонд за кино, който да акумулира пари от хазарт, от разни други неща, тоест да не лежим на гърба на данъкоплатците. Това също се отказва да бъде направена. Изобщо от години тъпчем на едно място. Имаме едни от най-ниските в Европа проценти от БВП за култура, образование и наука.

 

Резултатът е изследването, което излезе преди няколко дни, че всеки втори ученик в България е функционално неграмотен, той чете, но не разбира смисъла на това, което чете. Аз винаги съм твърдял, че между всички политически партии в България, без изключение, има забележителен консенсус, че културата, образованието и науката са най-последната дупка на кавала. Преподавам на студенти и виждам какво се случва от година на година с нивото на общата култура и грамотността им. Това няма нищо общо с манталитета. 55% от българските учители ще се пенсионират в следващите три години, млади учители няма, защото никой учител, който е учил в университет, не иска да работи за 670 лева. заплата, с която не може да си плати тока и парното.

 

В моите документални филми съм снимал учители, които в събота и неделя ходят да ловят риба и вадят рапани, за да се изхранват. Да не говорим за това какво се случва в областта на науката. В БАН заплатите са 420 лева. В същото време на политическия елит не му пука за това, а прост народ се управлява много лесно.

 

В областта на културата от години ние припяваме две песни: създаването на Национален фонд Кино, тоест да освободим данъкоплатците от тежестта да дават пари за нашите филми. Второто е прословутият 1% от БВП, което на фона на европейските проценти е смешна история. Диана Андреева от Обсерваторията по икономика на културата беше организирала дискусия, преди последните избори с хора от всичките политически партии, които според социологическите проучвания щяха да влязат в парламента. Всички те обещаха, че ако дойдат на власт, ще направят 1% от БВП за киното. И те влязоха и не пипнаха процента за култура, разбира се.

 

Цялата тази история е доста унизителна, ние години наред се борим за неща, които по света са нормални. Все едно говориш на една стена. Ако направим сравнение с това какво се случва около България, македонците направиха закон за киното по нормалния европейски начин и в момента Македония има пари за кинопроизводство, които в България можем да сънуваме.

 

В Румъния, която винаги се дава за пример и е страната, която е номер едно в целия балкански регион, нещата очевидно вървят. Въпреки че и там има избори, политиците си изпълниха обещанията и в момента се приема нов закон за киното, който подобрява всичко – и финансирането, и държавният архив да бъде дигитализиран, вкарва точно тази разнородност да има и нискобюджетни филми, да има повече подпомогане на дебютни и първи филми – нещата, които създават базата да има кино. Всеки път се говори за скандали в българското кино.

 

Скандалът е, че не се спазва законът за киното и че парите за филмопроизводство са много малко. Наскоро отново имаше сесия за игрално кино във филмовия център, около 80 проекта, зад всеки един филмов проект стоят човешки съдби, талант, дългогодишни усилия да се напише, да се измисли. Финансират се обаче само няколко проекта, защото толкова пари има. Всички останали проекти отиват в коша или чакат следващи години. И хората си забравят професиите реално. И това не е само в културата. В медицината положението е подобно.

 

Аз съм завършил медицина и имам много приятели с тази професия. Днес 9 от 10 студенти по медицина, в момента в който си вземат дипломата заминават за чужбина. Имам приятели преподаватели в Медицинска академия, които са ми споделяли, че когато пишат на някого слаб 2, после им се звъни да им бъде търсено обяснение защо са писали тази оценка, тъй като в крайна сметка студентът им плаща заплатата. Цялата тази порочна практика в образованието, че бройката студенти е най-важната води до абсолютен упадък на нещата. Така че положението е много страшно.

 

Имаше един виц преди време за Брус Уилис, който се е подготвял за най-трудната роля в живота си в следващия епизод на „Умирай трудно”. В този епизод той щял да играе български пенсионер по клинична пътека. Аз гледам две деца и имам баща пенсионер, който е с болестта на Алцхаймер, знам колко е трудно и как живеят днешните болни пенсионери. В момента правим една асоциация заедно с лекари и близки на пациенти с болестта на Алцхаймер заедно, за да опитаме нещо да променим, защото единственото подпомагане от страна на държавата, което един болен получава е, че Здравната каса поема 16 лева за едно от лекарствата, което струва 34лева – това е пълен абсурд.

 

- Преходът ли е пропастта, през която не успяхме да преминем?

 

- Не съм убеден, че тази магическа дума и това клише „преход” в България наистина се е случило. Не знам преход към какво сме направили. Не бих казал, че това общество, в което живеем днес, е особено демократично и свободно.Така че ние направихме някакъв преход към ерзац система, която е изгодна за някакъв малък псевдоелит. Така или иначе това няма нищо общо с нашите представи за демократична и свободна страна. Някак от едната крайност се отиде в другата.

 

Правилото, че всичко трябва да бъде регулирано от пазара се оказа, не само в България, но и в цял свят, пълен абсурд. Има области в живота на едно общество, които подчиниш ли ги на пазарния принцип, нещата стават много зле. Това са и науката, и образованието, и медицината. Друг пример за това, че пазарните механизми не са манна небесна са обществените услуги от типа на топлофикация, водоснабдяване, електроснабдяване и т.н.

 

Мои приятели французи ми разказваха, че в Париж услугата водоснабдяване е била приватизирана и след това отново национализирана. Тоест установява се, че всеки път, когато обществените сектори минат в частни ръце, резултатите са два: намаляване на качеството на услугата и повишаване на цената ѝ. Това е изключително порочна практика и в образованието, че парите трябва да следват учениците, че в едно висше учебно заведение студентите, които си плащат, са свещени крави. Сещам се за един пример от САЩ. Докато бях там за кампанията на „Съдилище” за Оскарите навсякъде много се учудваха, че първо съм завършил медицина, след това съм завършил кинорежисура.

 

Там си говорих с един американски продуцент, който каза, че в САЩ това няма как да стане. Попитах го „Защо?” и той ми отговори, че от 70-те, 80-те години се е случил преход, който реално се случи и при нас, преход от системата на студентските стипендии към системата на студентските кредити. Това означава, че за да завърши медицина един студент в САЩ, образованието му струва около 550 000 долара. Освен ако не си син на някой много богат човек, трябва да вземеш кредит и въпреки, че заплатите на лекарите в Америка са много високи, ти реално до петдесетата си година работиш, за да си върнеш този кредит.

 

Тоест никой не може да си представи как може да завършиш медицина, да изплащаш кредита си и в същото време да завършиш и кинорежисура. Това според мен не е добър вариант, в една система трябва да има равен достъп на всички деца и оттам насетне по-добрите да успяват, а не тези, които могат да си платят. Всички постижения на социалната държава ги разрушихме с много лека ръка. Включително и в киното – ние бяхме едни от първите, които казахме, че излизаме изцяло на пазара. Ето, че в определени сфери това се оказва доста порочно и не работи.

 

- Трябва ли според Вас режисьорите да бъдат политически ангажирани?

 

- На мен са ми предлагали да се включвам в разни политически проекти, но съм отказвал, защото смятам, че човек трябва да се опитва да променя нещата, правейки това, от което най-много разбира. Аз имам професията на кинорежисьор и смятам, че мога да бъде по-полезен с това. Естествено, че и така човек може да има своето мнение и разбиране.

 

Да си политически ангажиран режисьор има два варианта: читавият вариант е да си човек, който си отстоява позицията и нарича нещата с истинските им имена. Имало е и има обаче хора, които просперират в професията си заради това, че са част от някаква политическа конюнктура и създават филми, които са политически удобни. Има малко хора, които могат да бъдат вдъхновители на поколение хора с политически ангажирани идеи отвъд клишето. С филмите си се опитвам не само да изразявам някаква позиция, но и да направя така, че те да се видят от хората. Защото един филм може да помогне само, ако бъде видян от зрители.

 

Тази седмица имаме премиера на документалния филм „От признателните потомци”, предложих го на БНТ без пари и те се съгласиха да го излъчат. За мен е важно този филм да бъде видян. Той разказва историята на един възрастен човек пенсионер, който е химик по образование и по професия, но цял живот е пял в хорове. Днес, естествено, този български пенсионер едва оцелява с малката пенсия и за да си помогне, той пее в хора на Централните софийски гробища за смешни пари.

 

Въпросът е, че там имат много свободно време, защото преди всяко опело хорът пита близките и опечалените дали искат хор или не, защото много често те не могат да платят 30лева. Този човек ми обясни, че в това време, докато не пеят, вместо да седи и да чете вестници или да решава кръстословици, от години ходи да почиства и оправя тотално съсипаните и ограбени гробове на български интелектуалци – писатели, художници, актьори, режисьори, които са ограбени и осквернени. Ние следвахме този човек в рамките на година и нещо и през това време той полагаше грижи за много гробове и успя да издири близки и институции. Успя да възстанови напълно двата тотално ограбени гроба на Адриана Будевска и Димитър Талев.

 

Преди години надписите върху гробовете са били от метал и заради това всички те бяха отскубнати, продават ги за цветни метали. Прекият резултат е, че той успя да възстанови напълно тези два гроба. Но това също е показателно за ценностната криза, в която сме в момента. Отношението ни към народните ни будители, към хората, които са създали тази култура и общество, показва що за общество сме.

 

Като отидем в Париж се разхождаме из гробището Пер Лашез, в Москва е като в музей, докато гробовете на нашите големи писатели и актьори са абсолютно ограбени и съсипани. И никой не полага грижи за това, което е отново диагнозата какво се случва днес. Оттам насетне за мен е важно след като има такъв филм, той да бъде показан и се радвам, че БНТ се съгласиха и ще излъчат „От признателните потомци” на 26 декември.

 

Всъщност, такъв е бил надписът на гроба на Адриана Будевска, което ние нямаше как да знаем, защото всичко беше изтръгнато. Имало е музей на нейно име в Добрич, но той също е съсипан. Успяхме обаче да се свържем с двама музейни работници, които отдавна не работят там и те ни казаха какво точно е пишело на плочата: „На голямата драматична актриса Адриана Будевска, дар! От признателните потомци”. Когато този надпис се възстанови пред камерата, някак естествено той си излезе като заглавие на филма.  

 

- На какво отдавате факта, че сякаш киното днес се е прехвърлило в сериалите. Големи имена като Мартин Скорсезе, Паоло Сорентино и други започнаха да се изявяват в този жанр.

 

- Съгласен съм, това е част от реалността. Киното, такова, каквото го познаваме – човек си купува билет, загасват се лампите и започва да гледа – е ясно, че остава в миналото и това са последните му години. Аз завърших няколко такива образования по продуцентство в Европа и общо взето се смята, че бъдещето е изцяло в интернет разпространението – даже не телевизията, а платформите за онлайн видеосъдържание (video on demand). Даже се смята, че след 2018 г. дистрибуцията на един филм ще бъде за много кратко време, за една-две седмици, а излизането по кината ще бъде част от рекламната кампания на филма преди основното излизане на филма в интернет.

 

Така че сериалите са част от тази реалност. Това е много по-различен жанр от филма сам по себе си и той си има своите достойнства, не е нещо, което трябва да бъде подценявано или категоризирано като втора ръка. Аз не съм се изкушавал до момента от сериали. Моят начин на оцеляване е да снимам непрекъснато с малки бюджети документални филми, защото реално човек не може да живее от киното между игралните си филми. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” го подготвяхме 8 години, „Съдилището” – 5 години, „Посоки” е нискобюджетен и ми отне 2 години.

 

Но с целта да оцелява, човек не трябва да забравя професията си, трябва да работи и сериалът е някаква алтернатива. Аз лично предпочитам документалните филми, защото обичам документалното кино и не обичам начина, по който се работи в България за сериал. Говоря си с много колеги, които снимат в сериали и сега, по време на снимките на „Посоки”, Васил Банов ми каза: „Ех, колко хубаво нещо е киното, можем да говорим, можем да репетираме, да обсъждаме ролите”.

 

В сериалите е мелачка, снимаш един епизод, монтираш го и подготвяш за излъчване за една седмица. Да не говорим, че в сериалите има много силно продуктово позициониране и това прецаква целия филм като послание. Тези сериали, които Вие споменахте, са много високо качество. В България за такова качество не се сещам. Може би „Под прикритие” беше професионално направен сериал. Всички колеги, които са работили или работят, казват, че това е мелачка, нямат време да работят с актьорите, нямат време за репетиции и това би трябвало да се отразява на качеството в крайна сметка.  

 

- Какво мислите за Доналд Тръмп като човек, влизащ от ентъртеймънта и шоубизнеса в ролята на новия президент на САЩ?

 

- Чух доста грозни неща, включително и вулгарни думи от неговите опоненти от шоубизнеса – Мадона, Робърт Де Ниро и др. Всичко това за мен е абсурд. Както се казва, нека да видим. По принцип моят кандидат беше Бърни Сандърс. Той не успя, може би сега има някакъв умерен оптимизъм, който върви около избора на Тръмп. Дай Боже да е наистина така. Той стана президент, яхвайки също съпротивата срещу статуквото. Не е първият, няма да е и последният. Дано да го оправдае.

 

Има разни лоши примери с хора от шоубизнеса – да не забравяме Берлускони в Италия. Надявам се Тръмп да доведе до някакво успокояване на нещата и да прекрати полъха на войни, който се усещаше в последните години.

Източник: a-specto.bg

 

Още от категорията

1 коментар/a

citizen K на 17.12.2016 в 14:45
Дал си безплатно документален филм на БНТ, ама преди това БНТ ти е отпуслнала пари за игралния, а в комисията която оценява проектите е собствения ти сценарист. Бартерче някакво. Един вид сам на себе си е дал. Иначе сме царе на разтягането на локуми и морализаторстването. Голям морал, няма що.

Напиши коментар