Лило Петров пред „Гласове“: Още живеем в сянката на социализма. Не си признахме грешките и сега търпим последствията

Лило Петров пред „Гласове“: Още живеем в сянката на социализма. Не си признахме грешките и сега търпим последствията

автор: Лора Асенова 

Често си задавам въпроса как личности и автори като дядо ми Димитър Димов или майка ми Теодора Димова биха постъпили в дадена ситуация, каква позиция биха заели. И двамата, смея да твърдя, изключително отстоявят възгледите си, вярванията си, по начин, който следва да е пример не само за мен, но и за всеки човек.

Добрата литература винаги си личи, независимо от чуждото мнение. Възприятието винаги е лично – това, което на мен ми харесва, може да не се харесва на друг. И обратното. Обаче в обществен план не съм сигурен, че показваме позиция, която е в синхрон с вътрешното ни възприятие. 

Онова, което не сме преживели от времето на социализма, води до начина ни на живот в момента. 

Преходът стана маска на миналото. Ние сме от малкото държави в бившия блок, които не успяха да излязат напълно от ямата. Вижте резултата при тези, които успяха да отхвърлят режима изцяло, колко по-напред са сега и колко по-сплотени са като общества. 

Определено има особеност в манталитета ни – много обичаме да се делим. Делим се на четвъртинки, те пък на осминки. На всяко мнение сме контра. После има ре-контра и става малко като популярното „ремонт на ремонта“. Много непонятна е за мен неспособността ни да се зарадваме на успеха на другия, неспособността ни да се съгласим с него.

Темата на романа “Майките”, по чията екранизация работим в момента, за съжаление, продължава да е изключително актуална и далеч не е валидна само за нас - насилието сред децата е навсякъде. Разбирам, човек има нужда от забава и спокойствие, особено в днешно време след пандемията, войната, кризите, обаче се получава някакъв зловещ дисонанс. Не можем да се правим, че няма насилие. И ние като автори имаме тази отговорност – да говорим за тези неща. 

Смисленото послание произтича от мощните неразказани истории, които търсят своя път до читателите или публиката си, за да не бъдат забравени. Авторът в такъв случай е нещо като проводник по този път на забравената история към осветляването ѝ.

Следвайте ни в Телеграм 

На последната церемония на наградите "Икар", която се проведе миналата седмица, призът за Драматургия отиде при Лило Петров. Името му може още да не е съвсем известно, но тези на майка му и дядо му са добре познати - Теодора Димива и Димитър Димов. Произхождайки от този литературен род, вероятно пред Лило стоят много предпоставки и очаквания. Той обаче проправя свой писателски път, от който дълго е странял, но по който тръгва в крайна сметка дали заради корените, или заради вътрешна потребност, но той сам по себе си е доста успешен. Доказателство за това е наградата за пиесата му "Ботушът", както и популярните телевизионни сериали, на които е сценарист. За това как се излиза от нечия сянка и пречка ли е тя изобщо, какви идеи влага в своите пиеси и какво го е отвело до музиката и Софийската филхармония, следва в разговора ми с него. 

- Как Ви кара да се чувствате представянето „синът на“, „внукът на“? 

- Съвсем естествено, макар често да е трудно човек да отговаря на очакванията, които се пораждат от известния род. 

- То е нещо като титла. Все пак хората винаги, когато представят някого, казват нещо хубаво за него, неговите постижения. Например за спортист, който е олимпийски шампион, това често върви редом с неговото име. Тази родова връзка дава някакъв контекст и за самия представян. 

- Това не бива да е определящо, по-скоро е отговорност. Особено откакто и аз пиша, това има значение. Аз не познавам дядо си. Починал е когато майка ми е била едва на шест години. Затова и ние всъщност постоянно го търсим и откриваме през неговото творчество, през това, което е оставил след себе си. Често си задавам въпроса как личности и автори като дядо ми Димитър Димов или майка ми Теодора Димова биха постъпили в дадена ситуация, каква позиция биха заели. И двамата, смея да твърдя, изключително отстоявят възгледите си, вярванията си, по начин, който следва да е пример не само за мен, но и за всеки човек. И тази отговорност трябва да се поеме, макар и често това да е нелека задача.

Награждаване на конкурса за Нова българска драматургия на НБУ

- Споделяте ли техните позиции? 

- Разбира се, но не защото са техни, просто аз в голяма степен съм съгласен с тях. Основно с прочита на майка ми за нашата история и за нашето настояще. 

- Откъде идва това красиво и малко популярно име – Лило?

- То е прабългарско. Благодарен съм на майка ми за него, въпреки че обикновено го чуват грешно и често съм Любо, Иво или нещо друго подобно. Но след първоначалното объркване обикновено се запомня.

- Както започнахме – родът има значение, има значение какви са корените ни. Това е някаква предпоставка за живота. Как беше представен образът на дядо Ви у вас? 

- Като към нещо високо, към което човек трябва да се стреми, като висока цел - морална, поведенческа, авторска, като позиция в и възглед за живота. Особено е да се изгради образът на човек, когото изгубваме рано, както е в случая с майка ми. А когато се опитваш да разбереш някого вече не през спомени от детския поглед, а когато си възрастен, е изключително любопитно и това е процес, който продължава до ден днешен. Откривам го в романите му, в пиесите му, в истории от житейския му път. Образът постоянно се допълва.

- От тези истории, които са Ви разказвани за него, коя най-много Ви впечатлява? 

- Изумителна е неговата реакция след тридневните обсъждания на романа „Тютюн“, неговата реакция на реакцията на неговите колеги. В продължение на три дни той е принуден да слуша жестоки критики за романа си, основно по линия на соцреализма и “буржоазния” дух на “Тютюн”. Критиците са безпощадни, но в края на тези обсъждания се появява писмо от Вълко Червенков, в което той от името на властта благославя романа и защитава неговите качества. Тогава същите критици се обръщат, започват да оправдават критиките си с непрочитане на целия роман, полвинчато признават “объркването” си. Реакцията на Димитър Димов издава природата му, духа му, възгледите му - той се срамува от тяхно име, от техния конформизъм, от падението. И всъщност след тези събития той не може вече да пише романи.

- А този конформизъм променил ли се е? Не е ли все още налице? Струва ми, че още така се подвеждаме кой е добър писател например и кой е лош.

- Добрата литература винаги си личи, независимо от чуждото мнение. Възприятието винаги е лично – това, което на мен ми харесва, може да не се харесва на друг. И обратното. Обаче в обществен план не съм сигурен, че показваме позиция, която е в синхрон с вътрешното ни възприятие. Много лесно ни манипулират и се подвеждаме какво трябва да изкажем като мнение. И заради това ми се стори необходимо да напиша пиесата „Ботушът“. Става дума за същия процес. Онова, което не сме преживели от времето на социализма, води до начина ни на живот в момента. 

- Което не сме преживели? 

- Да, смятам, че не сме го преживели като колективно тяло. Моето поколение чува два различни, паралелни разказа за този период. Единият е на доста нелепата за мен носталгия по соца – как тогава нещата са били истински, заплатите били добри, нямало престъпност. Дори да има доза истина, това категорично не отписва другия разказ – за репресиите, убийствата, изчезванията на хора, лежането в затворите, издевателствата на системата.

- Скъсана ли е нишката на историята – между тогава и днес? 

- Тя върви в две линии. Оставяме за този период да се говори и като за нещо добро, а той е един от най-мракобесните в нашата история. Ние живеем в сянката на онова време. Не си признаваме грешките от тогава и сега живеем с последствията. В ключовия момент, в който това е трябвало да се промени – в началото на прехода, с настъпването на демокрацията - да се променим не само обществено като строй, но и като индивидуално мислене, това не се случва. Преходът стана маска на миналото. Ние сме от малкото държави в бившия блок, които не успяха да излязат напълно от ямата. Вижте резултата при тези, които успяха да отхвърлят режима изцяло, колко по-напред са сега и колко по-сплотени са като общества. 

- Вие сте драматург, изследвате начина на мислене на нас, българите. Виждате ли причина да не можем да престанем да повтаряме грешките от миналото в народопсихологията ни?

- Не съм привърженик на отрицателните превъзходни, които употребяваме за себе си – от сорта „тук е най-зле“. Но определено има особеност в манталитета ни – много обичаме да се делим. Делим се на четвъртинки, те пък на осминки. На всяко мнение сме контра. После има ре-контра и става малко като популярното „ремонт на ремонта“. Много непонятна е за мен неспособността ни да се зарадваме на успеха на другия, неспособността ни да се съгласим с него. Факт е, че много често слушаме, за да отговорим с "въпреки", а не за да чуем. Точно това, според мен, много ни пречи, но то не е непреодолимо. Не е невъзможно възпитаването на емпатия. 

- Обаче, когато казваме, че за миналото вървят два паралелни разказа – това не е ли нормално? Хората са имали различна съдба, при различни обстоятелства. Как може едно общество да има общо възприятие за миналото си? 

- Това е проблемът. И двете групи са прави за себе си. Аз съм роден през 1990 година и, разбира се, всичко, което съм знаел първоначално, ми е било разказано. Но историческата литература вече е в огромни обеми и тя е единодушна. При историците има консенсус, че това е период на репресии, на ограничения. Защо в обществото ни продължава да липсва консенсус по този въпрос? Заради паралелните разкази. Истинската трагедия днес е в тази част от обществото ни, която не е преживяла репресии. Това, че не се е случило на тях обаче, значи ли, че не се е случвало въобще? 

- Ако това е проблемът за периода на Прехода – че не успяхме да променим системата, въпреки че се смениха хората. Как бихте дефинирали днешната болест на обществото? 

- За мен най-големият проблем е почти първичната ни потребност от разделение, която води до това да не знаем накъде да гледаме - на Изток или на Запад. Когато ни дърпат и от двете посоки, ние всъщност стоим на едно място, макар и понякога привидно да помръдваме. Крайно време е да се определим, да знаем накъде вървим, какви цели гоним и защо. Особено в момент като настоящия, в който агресорът е съвсем лесно определим.

- А колкото до творчеството на майка Ви – притеснително ли Ви е било да не станете обект на неин разказ или да бъдете привидян в някого от героите? 

- Не, аз не съм достатъчно интересен, за да бъда неин герой. В момента работя по екранизацията на романа ѝ „Майките“. Когато тя го пишеше, аз бях на възрастта на героите. Но все пак, има доста неща от мен, които откривам вътре, защото тя, като всеки автор, черпи от собствения си опит и заобикалящия я свят.

- Какво е да работиш с майка си по нейна творба? Сигурно е много взискателна. 

- Имам късмета да работя с изключителни професионалисти по този проект и тя ни има пълно доверие. С Александър Чобанов имаме сценарна къща от 7-8 години, произвели сме вече няколко сериала. По проекта работим и с Владислав Тинчев, който живее и работи основно в Германия. И сега за „Майките“, който привидно не е много обемист роман, но е с огромно съдържание, се виждаме в чудо как да обхванем целия този мащаб, неизчерпаемите теми на романа, всяка от които може да издържи свой собствен сериал.

- Как един роман се сглобява в сценарий за сериал? 

- Трябва да бъде уловена основната позиция в романа, основният му разказ, понякога съвсем недоловим. В случая с “Майките” това е нелека задача - изобилието от образи, теми, тези крие предпоставка аудиовизията да се “изгуби”. Въпреки това, в сценарното писане романът е предимство, защото винаги можеш да центрираш обратно героите и сюжета по текста на романа. Колкото до майка ми – тя в голяма степен ни е оставила да работим сами заради гласуваното доверие. Въпреки това, преди срещите на екипа с нея, се чувстваме като пред изпит. Предполагам, че е съвсем нормално притеснението от автора на романа. 

- Не е лесно да се решиш да работиш върху текст на роднина, камо ли майка, известен писател. Радвам се за тази инициатива да доразпространявате нейното послание и чрез екранизация.

- Темата на романа “Майките”, за съжаление, продължава да е изключително актуална и далеч не е валидна само за нас - насилието сред децата е навсякъде. Миналата година в Сърбия дете влезе с автомат в училище и изби съучениците си, точно като в Щатите. Сякаш не вярвахме, че това може да се случи в нашата действителност, в нашите животи. Но то се случи и вероятно ще продължава да се случва. Това насилие има първопричина и тя естествено е в семействата. Именно назоваването на причините за насилието сред децата прави романа “Майките” абсолютно универсален.

- Това е тема, която не е много употребявана в киното. Може би има притеснение относно насилието сред деца – има тънкост да не се минава границата, да не се дават примери, които могат да послужат за идеи на други деца? 

- Сякаш точно тази беззъбост, това политкоректно неназоваване на проблема ни води към абсолютна пасивност. Не изследваме проблема, не му обръщаме истинско внимание. От известно време насам битува една теза „аз новини не гледам, защото са много натоварващи“ - вероятно това има своето основание, но всъщност съзнателно затваряме сетивата си за заобикалящия ни свят, изключваме се, бягаме. Но така нищо никога няма да решим, единствено сме успели да се скрием, а после сме изненадани и потресени от реалността. Новините ни ги поднасят по този начин, ние ги пренабрегваме, но после си пускаме развлекателното предаване, за да разпуснем и да се забавляваме. Разбирам, човек има нужда от забава и спокойствие, особено в днешно време след пандемията, войната, кризите, обаче се получава някакъв зловещ дисонанс. Не можем да се правим, че няма насилие. И ние като автори имаме тази отговорност – да говорим за тези неща. 

наградите "Икар" 2024г.

- В работата Ви търсите смисленото послание. Ето сега с пиесата, която взе "Икар" за драматургия „Ботушът“, но и предишната „Добролюб“ – търсите изгубения път от миналото към днес. В „Ботушът“ се разказва за последствията от Народния съд върху самите палачи и невинен свидетел. „Добролюб“ пък разкрива написването на нечия история чрез доносите в Държавна сигурност. 

- Тук не става дума за самоцелно ефектно изпълнение. Вярвам, че ако човек няма какво да каже, не бива да се изказва, камо ли да пише. „Добролюб“ също получи номинация за "Икар" и спечели наградата на Нов български университет за драматургия. Двата текста в немалка степен са свързани, но тази свързаност произтича от сложните исторически и личностни процеси, които обхващат. Смисленото послание произтича от мощните неразказани истории, които търсят своя път до читателите или публиката си, за да не бъдат забравени. Авторът в такъв случай е нещо като проводник по този път на забравената история към осветляването ѝ.

- Как се насочихте към писането на пиеси, а не на романи например?

- Нямам смелост да напиша роман. Мисля, че е здравословен страх. Пиесите дойдоха съвсем естествено заради любовта ми към театъра. Като малък непрестанно гледах постановки по пиеси на майка ми, впеследствие прекарах шест години в Народния театър като звукорежисьор на Голяма сцена. Имах потребност да направя нещо за театър, защото той много ми липсва. 

- А в коя драматургия се чувствате по-свободен – в тази за театър или в тази за сериал?

- И двете дават различна перспектива. Театърът е по-интимно преживяване, по-лично, докато сериалите са за много по-широка аудитория. В театъра си под лупа, под микроскоп, докато в сериалите всичко е в много по-голям мащаб, като отдалечено гледане. Това не означава, че телевизионният зрител е по-невнимателен. Зрителят е безпощаден и винаги долавя дали нещата са добри и са на мястото си. Усеща всяка грешка. Нямам категорично предпочитание между едното и другото. Човек, когато пише, винаги трябва да е с усещането, че цялото внимание е върху текста.   

- Но в сериалите пишете в екип. Това не е ли по-трудно? 

- Приятно и лесно е, стига да си с правилните хора. Аз вярвам, че съм си ги намерил. Основно работя с Александър Чобанов. Много по-бързо се връща топката в колективното писане, докато в драматургията за театър усещаш грешките чак при първия прочит от режисьор, когато ти дава своите бележки. Тогава разбираш дали си напипал нещо вярно. Докато в т.нар. сценарна стая това веднага го разбираш. Там започваме с brain storming и когато моментът назрее, това винаги се усеща кога е, започваме епизод по епизод, редакции, пренаписвания и така нататък.

- Сред сериалите, за които пишете сценарии, са „Отдел издирване“, „Съни бийч“, „Мен не ме мислете“, „Белези“.

- „Отдел издирване“ стана най-награждаваният български сериал в чужбина. Вече има 42 номинации и награди. За „Съни бийч“ пък направихме вече 3 сезона.

- Представям си, че да се пише комедия е най-трудно. 

- Струва ми се, че това е най-трудният жанр. Комедията е зависима от много компоненти - да, текстът е основата, но и режисьорът трябва да разбира от комедия, и актьорът да знае как се играе и как не се играе комедия, за да е истински смешно.

- Твърде много този жанр зависи от крайния етап в процеса – самия актьор. Може би това е най-притеснително за сценаристите, как ще бъде изиграно. 

- Това винаги е най-големият страх на пишещия човек в колективното изкуство – какво ще стане накрая? Никога не знаеш дали крайният резултат ще е добър. В този смисъл, когато гледах премиерата на „Ботушът“ във Варненския театър „Стоян Бъчваров“, известно време ми беше трудно да отроня и дума. Всички са свършили страхотна работа – актьорите Константин Соколов, Николай Божков, Недялко Стефанов, Станислав Кондов, режисьорът Стоян Радев Ге.К., художничката Даниела Николчова и композиторът Калин Николов. Сега видях, че Косьо Соколов е номиниран за награда „Варна“ за тази си роля. Силно съм впечатлен от Варненския театър, защото наистина имат много сплотена трупа и добре сработен екип. Освен това са театър с ясно изразена позиция - Стоян Радев Ге.К. постави там „Поразените“, текст на майка ми за Народния съд, и три години по-късно отново там се появява още един текст с подобна тематика – „Ботушът“. 

"Ботушът", Драматичен театър "Стоян Бъчваров", Варна

- Вие ли избрахте Варненския театър да бъде мястото, където да бъде поставена пиесата? 

- Не, режисьорът Стоян Радев Ге.К. Текстът отлежаваше в чекмеджето преди Младен Влашки да го публикува в списание „Страница“, където Стоян попадна на него. И в една мразовита януарска нощ късно вечерта ми се обади и го поиска за поставяне на сцена. Оттам аз му се доверих напълно. 

- Когато пишете, взимате ли си конкретен образ от човек, когото познавате?

- Авторите крадем от живота, понякога абсолютно безцеремонно.. В съзнанието ти остават срещи и хора и, когато пишеш, ги “вадиш” от съзнанието си. И често знаеш кого описваш, без да го назоваваш.    

- Във Вашия творчески път театърът е от едната страна, сериалите са от друга, а по средата ми се струва, че стои музиката.

- Не знам дали е по средата, но винаги е била част от живота ми. Като по-малък се страхувах да пиша и съзнателно се пазех от това. Нарочно влязох в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност, която не исках истински да следвам – Европеистика. Почти я изкарах, но не я завърших – изтеглих си дипломата и кандидатствах Драматургия в НАТФИЗ. Музиката навлезе силно в живота ми точно в този период, когато се опитвах да правя какво ли не, само и само да не пиша. Впоследствие съжалих, че първото ми музикално занимание не беше с баба ми, която бе пианистка, но аз в типична младежка глупост не намерих време да ѝ обърна внимание. И така първото ми музикално занимание беше с приятели. Имахме онлайн радио в едни години, в които достъпът до музиката беше значително по-труден. Нямаше Spotify, почти нямаше и интернет. Много обичам този процес на откриване на нова музика, защото вярвам, че музиката, която заслужава внимание, честно не е онази, която е по радиата, с ярки изключения, разбира се. Има много стойностни български изпълнители, които са на световно ниво, но могат да се чуят на малко места. 

- Можете ли да ни дадете пример за такъв изпълнител? 

- Не спирам да слушам всичко, което Trombobby издава. Той е на световно ниво. Лейбълът Stereofox е задължителен за всеки, който нарича себе си меломан.

- Но, когато сме отворили глава „Музика“ във Вашата история, там намираме и епизод „Класическа музика“. Как стигнахте и до Софийската филхармония? 

- Благодарение на Александър Чобанов и Максим Ешкенази, които дълги години правят нещо изключително важно – „Фортисимо фамилия“, образователната програма за класическа музика на Софийската филхармония, и „Фортисимо фест“, който обикаля страната с безплатни концерти с класическа музика. Има и „Фортисимо в клас“ с Хари Ешкенази, програма, която обучава деца в класна стая с музикални инструменти и професионални музиканти. Дейността на “Фортисимо” е истински важна мисия, щастлив съм, че съм бил част от тези програми, като помагах с организацията и дигиталния маркетинг. Концертите на “Фамилия” продължават да са при пълни зали и аз вярвам, че в тях има много смисъл.


 

Коментари

  • читател

    07 Апр 2024 17:27ч.

    тоя е ясен. амин.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Отчете се момчето, на коя власт е верен

    07 Апр 2024 18:06ч.

    И на следващата ще се отчете!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Понеже споменава Вълко Червенков, та по времето на Червенков е въведена безплатната медицинска помощ

    07 Апр 2024 18:13ч.

    Затова пък новите идоли на "интелигенцията" ни, въведоха търговските дружества в медицината! Даже не сме и под сянката на социализма, всичко унищожиха, и хората ни дори!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ким Пут Ин

    07 Апр 2024 19:02ч.

    Сега ако България още беше в соца щяхте да сте на купони за хляб, щяхте да имате ток по 3 часа дневно и да мрете без лекарства като Куба.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Куци Коньов

    07 Апр 2024 19:25ч.

    В Куба "мрат без лекарства" не защото са "в соца", а заради санкциите и ембаргото, наложени им от "цивилизованите" убийци на деца от САЩ! https://www.vox.com/2014/12/17/7408743/cuba-embargo-failed ...За комунистическия Китай, в който очевидно не са "на купони за хляб" и "да имат ток по 3 часа дневно" няма да захващам темата, въпреки че вероятно си написал тази глупост на китайско устройство.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 07 Апр 2024 17:27ч. тоя е ясен. амин.

    08 Апр 2024 7:38ч.

    Лило винаги ще живее в сянката на социализма у най-вече в сянката на дядо си: "От 1946 г. е доцент в Агрономическия факултет в Пловдив, а в периода 1949 – 1952 г. е доцент в Селскостопанската академия в София. От 1953 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ „Г. Димитров“ в София.", а за Лишовата майка е по-добре да се мълчи...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Много е тъпо да си много тъп

    08 Апр 2024 22:24ч.

    Ама няма друг начин, ако трябва да повтаряш много тъпи опорки. Иначе ще те е срам.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Стефан

    10 Апр 2024 16:16ч.

    Понеже спомена Куба и понеже съм бил там 7-8 пъти последните 15 години, последно миналата година и дори ми се е налагало да ползвам медицинските им услиги, и понеже знам, че ТИ не си бил там, а говориш наизуст - да ти кажа, че медицината им е на топ ниво, че си произвеждат лекарства сами и че ток не съм виждал да спира там. А са под незаконна и ненужа задушаваща иконимическа блокада ("ембарго" както го наричат) от САЩ от десетилетия. Това е източникът на много от пролемите им, не друго. И ВЪПРЕКИ това все още имат безплатно здравеопазване и образование, включително висше.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Лекарството за рак

    10 Апр 2024 23:42ч.

    От син скорпион, произведен в Куба

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Валентин Илиев Ангелов

    15 Апр 2024 13:03ч.

    Не се проведе Лустрация , не се осъдиха БКП и службите и.Докато това не се случи в пълния размер , България ще е на дъното.С такива Изроди , напредък е немислим.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Засрамете се бе

    07 Апр 2024 17:43ч.

    До кога ще се оправдавате с този социализъм? Вече от 30 години сте капиталисти. Вземете се малко в ръце, стига сълзи и сополи!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • едно си баба знае, едно си баба бае

    07 Апр 2024 17:47ч.

    Който не знае какво да прави в настоящето, търси оправдания в миналото. Загубеняк, неможач!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Още един "обсебен"? От соца?

    07 Апр 2024 18:03ч.

    Да, ама не. Той (както и майка му) "захлебва" от него. Как? "Оставяме за този период да се говори и като за нещо добро, а той е един от най-мракобесните в нашата история. Ние живеем в сянката на онова време. Не си признаваме грешките от тогава и сега живеем с последствията." И е роден 1990 г. Т.е. всичко за онова време (със сигурност) е научил от майка си. Поредният българомразец?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Станислав Томов

    07 Апр 2024 18:06ч.

    Доста тъпо парче. Изненадва с плитка мисъл и дълбоки претенции. Когато нямаш какво да кажеш, се захващаш със социализма. Колко оригинално! А дядо му беше носител на „Димитровска награда“, и то 100% заслужена. Каква деградация на поколенията!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Плиткоумни! Много точно

    07 Апр 2024 18:15ч.

    Чудя се защо дори е невъзможно да спориш с новото поколение. То няма мисъл, няма задълбоченост, щото знанията му са основно от медиите, а чий са медиите и каква е целта им е ясно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Виктор

    07 Апр 2024 18:23ч.

    Това е точно като при американските негри, които са задълбали в робството от преди 150 години, докато в момента им налгат ново по страшно и невиждано никога в човешката робовладелска история! Цялото изкуство на прехода премина в търсена виктамизация от прословутият соц, затова е толкова мъртво и негледаемо...културата ни е една вкисната боза и чалга! Има и едно друго обяснение за културтрегерите след 89та, явно търсят съкровище и къде са партийните куфари и как да се облагодетелстват от някой бивш ченгесар, сега успешен бизнесмен! Да сте чули човек на изкуството да се изказал по някой наболял проблем от последните години, като пландемията, дигитализацията и въобще целият апокалипсис дето е превзел света? Няма и да чуете, тях наистина ги вълнува само и единствено парите и търбуха, и да протестират за достойно заплащане предвождани от Мутафчиев! По жалки са дори от силиконовите чалгаджии.. като киното е най зле

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Александрова

    08 Апр 2024 10:49ч.

    Виктор, това не е вярно!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Напротив

    12 Апр 2024 11:10ч.

    Абсолютно прав е Виктор.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • баба мара

    07 Апр 2024 18:50ч.

    от коя яма сме излезли и в коя яма сме сега 30 годи ни все в блатото за какво хората рипаха и скачаха по улицата за ред и справедливост и какво получиха шепа тарикати приватизираха каквото можаха и сега ни се смеят всеки ден излизат простотии станахме за смях по света аз затова няма да гласувам защото няма за кого

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Това е твоята яма, ма

    07 Апр 2024 19:00ч.

    Бабо, не нашата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ким Пут Ин

    07 Апр 2024 18:58ч.

    Тука и ще си умрат метално в соца. Парите за погребенията им обаче ще дойдат от чаветата им от омразния запад.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Яж банани в банановата република.

    07 Апр 2024 20:30ч.

    Помнещ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Капитан Кук

    07 Апр 2024 19:01ч.

    Човек винаги търси да оправдае идеологическите клишета и шаблони, с които е пълен мозъкът му - и, естествено, винаги намира това оправдание в миналото! Щом е свързан с Нов български университет, работата е ясна: СОРОСОИДНО възприемане на света!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Барутчиев

    07 Апр 2024 19:06ч.

    Разбирамеq че великият Димов си има наследник. Но все пак внукът се казва Лило, а не Ирино и това също е обяснимо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Татеяма

    07 Апр 2024 19:14ч.

    Вечната борба на блондинката и брюнетката в една изгубена либерална душа. Какво му трябва на човек, освен финалния спусък на Фани Хорн. Един полски Ередия например, сигурно принадлежи на онзези народи, които са се измъкнали от ямата, но както знаем, само до финалния спусък, който го връща обратно в нея!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 07 Апр 2024 19:06ч. Разбирамеq че великият Димов си има наследник. Но все пак внукът се казва Лило, а не Ирино и това също е обяснимо.

    08 Апр 2024 7:44ч.

    Кръстен е от мама Теди "Лило" на комсомолката Лила от Тютюн, Хахахахаха хахахахаха хахахахаха хахахахаха хахахахаха... Жалка история! Обикновено наследниците на гениите са нищи духом!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Cicero

    07 Апр 2024 19:15ч.

    Виждам, че има някаква връзка с НБУ. Това обяснява всичко.🤣

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Лалала

    07 Апр 2024 19:27ч.

    Тъпак. Ала бала, все тия либерални клишета, колко "лошо" било при соца и какъв "прогрес" било сега. Сено за днешните овчици.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чезаре Ламброзо

    07 Апр 2024 19:48ч.

    Този покрива чертите на няколко персонажа от романите на великия му дядо, но особено се открояват на един варненски плажен гларус, влюбен" в щерка на фабрикант.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • никакъв агресор не е очевиден, ако пак негласно имате предвид Русия

    07 Апр 2024 20:12ч.

    Очевидностите зависят от нагласите и интерпретациите, а не обратното. Не можеш в началото на интервюто да кажеш, че настройките за красиво и грозно зависят от субективната обозримост и са относителни, а после да се отвращаваш от двата паралелни разказа за соц миналото, които очевидно даже са прекалено малко и обслужват в крайна сметка една конюнктурна политическа конвенция. Няма как директивно да натрапваш един-единствен доминиращ разказ, това си е идеологема и политически уклон към тоталитарна трактовка на миналото, което все повече се отдалечава като отминаваща, все по-нечетлива (както я нарича Дерида) следа, trace. Нещата, особено за оня строй, на който има много живи свидетели, никак не са еднозначни - и в крайна сметка различни са нагледите, понеже нагледът не е един-единствен паноптикум, какъвто изобилно обича да ни предлага модерната историческа илюзионност. И освен нагледите, различни са били и продължават да са жизнените светове на субектите, със своите изначални ейдоси, чието конфигуриране в разказите не може да се регулира само с конюнктурни политически директиви отгоре.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • нека проявим разбиране за преглътнатата обида на големия Д.Д.

    07 Апр 2024 20:21ч.

    И все пак, единственият основно обиден има право да бъде самият Димитър Димов - един очевидно безспорен и високоталантлив български писател, с неповторими произведения. Впрочем, именно талантът му прави така, че вторият вариант на романа с Лила да изглежда даже художествено и даже еротично по-пълноценен, въпреки идеологическата поръчковост на някои от образите (напр. на Лила, вкл. и като класов антипод на Борис и Ирина; донякъде и на Шишко в съответните сюжетни контекст). Просто талантът на писателя не се вмества в никакви идеологически щампи, а идеологията тогава бе неповратлива и на ранния етап наистина преиграваше с цензурата и намесите в неповторимата творческа душевност на някои от творците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Жаль- жаль

    07 Апр 2024 20:33ч.

    Мальчикът да не казва чий внук е, да не цапа името на дядо си. А той, горкият, сигурно се обръща в гроба и заради щерката, а тем паче и заради Лилко.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Боко

    08 Апр 2024 9:12ч.

    Цял живот ще си живееш на гърба на дядо си! Не си единственият! Във всичките ти приказки то не бе дядо му, то не бе майка му и отново...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Природата

    07 Апр 2024 21:00ч.

    Си почива в следващите поколения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • В случая не с Лило не е

    07 Апр 2024 21:25ч.

    почивала, деградирала го е.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • "Още живеем в сянката на социализма"

    07 Апр 2024 21:01ч.

    И го осребрявате в капреализма.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чезаре Ламброзо

    07 Апр 2024 21:01ч.

    Впрочем, любопитно би било, ако Димитър Димов ни беше съвременик, какви романи би написал и как би описал съвременната българска действителност. Един нов "Тютюн"дали щеше да е достатъчен. Имаме си и нова "Испанска" гражданска война. Нови фашисти и пр.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Митето

    08 Апр 2024 15:12ч.

    Няма да има нов "Тютюн" защото демократите просто убиха тази промишленост.Освен ако не напише некролог.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чезарче Ламброзо

    07 Апр 2024 21:54ч.

    Последният пост на Доксан ли е, Докуз ли е, е върховна простотия и ми се струва, че трябва да изчезне.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ...

    07 Апр 2024 22:20ч.

    Някой трябва да обясни на тези тъпаци драматурзите на България, че социализмът е етап от реализирането на комунизма, който продължи да се строи и вече е показал грозното си озъбено лице в целият свят. Соца беше гъсеница от която изхвърча пеперуда и почна да пърха навсякъде... Много му отиват татуировките, спокойно може да пише текстове за поп-фолка, и сериалите които правят са супер, и сценариите които пишат въобще не са тъпи, а диалогът е жив и истински, като написан от татуирани ръце, щракали с пръсти из чалготеките!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • КОСТОВА

    08 Апр 2024 0:34ч.

    Така. Въпрос имам. Най- сериозно се надявам някой да ми отговори. Прочетох това- онова за господин Лило. И така. Питам. Като как така, аджеба, някой си, роден през 1990- та година има наглостта да се обяснява на тема социализъм и тъй натам?! Да го направи майка му- разбрала бих. Но той!? Дето онова мракобесно време само по телевизора го е виждал. Не го е живял. Не го е влачил като синджир на врата си. Не са му забранявали образование, защото е "неблагонадежден". Не са му забранявали да пътува, защото не е от "правилните" хора. И прочее. И, какво, собствено е постигнал този човек? Освен, че е син на майка си и внук на дядо си. Какво? Такива хора следва да имат приличието да мълчат по някога. Така мисля.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Франтишек

    08 Апр 2024 0:56ч.

    Социализма бил мракобесен и жесток ама всичко, което има, го дължи на фамилията на дядо си Димитър Димов, който беше един от най- известните писатели от този период. И хич не хвали капитализма и монополите в гениалния си роман. Защо не го попитат какви са били убежденията на дядо му, да напише " Тютюн "?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Джеймс Бонд

    08 Апр 2024 10:11ч.

    Изобщо, ама изобщо не е конформист добрия Лило. Браво!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Doksan Dokuz

    08 Апр 2024 10:51ч.

    Най-сърдечни поздрави на Лило, Чезарче и Дачков, както и на майките им, по повод днешния светъл международен празник!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Не ти е виновен социализмът

    08 Апр 2024 21:40ч.

    за това, че не си признаваш грешките.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Лило било прабългарско име

    08 Апр 2024 22:38ч.

    А баба ти Лили (Лиляна Бушева), майката на майка ти, и тя ли беше прабългарка?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Анонимен робот

    09 Апр 2024 5:28ч.

    Около 10 Ноември се навъди доста култур-трегер дето комунизма му пречеше за холивудкси хонорари. После ред сълзи (по Йоско Сърчаджиев, два реда сополи. Сега пък на унуката на Димов социализма и бил виновен?! А за демокрацията удобно забравя... Гласове да публикуват едно пространно интервюс написалия Хага. Поне да разберем какво го чака Путин.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • rambaldievskievich

    09 Апр 2024 14:04ч.

    Докато у нас преобладава тая разюздана и необуздана путинорусофилия, къде негласно, къде полугласно, къде даже ачик-ачик закриляна от служби, институции и др. под., призвани да служат и да защитават сигурността на България, а де факто - обслужващи чужди интереси (най-вече руски), не може и дума да става за някакво излизане от "...сянката на социализма...". Тя става, даже, още по-дълбока.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Къде е "у вас"?

    10 Апр 2024 22:03ч.

    И в царството на педалите ли има путинорусофилия?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Веска

    11 Апр 2024 15:30ч.

    Този да не туря на една плоскост дядото и майка си, а и той там курдисан! Майка ти кога стана забелязана? А за тебе едва сега разбирам, благодарение на кой дядо те интервюират и какво са ти били подарили няма да чета .

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • …как тогава нещата са били истински, заплатите били добри, нямало престъпност. Дори да има доза истина, това категорично не отписва другия разказ – за репресиите, убийствата, изчезванията на хора, лежането в затворите, издевателствата на системата.

    12 Апр 2024 11:06ч.

    Вероятно г-н Лило е интелигентен човек, млад е и не е живял в Онова време. Следователно той не го познава и може да прави само “разкази по картинка”. Самия факт че казва това нещо горе - е показател за АБСОЛЮТЕН конформизъм и постилане за кариера. Политкоректна кариера. Това не противоречи ли напълно на кредото, което излага за себе си ? Не е ли по-възпитано да не взима отношение по миналото, което самия не познава ? Или без плювня по миналото, по “носталгията”, няма хляб в настоящето ? 👎

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Поручик Галицин

    05 Май 2024 15:29ч.

    Да не споменава чий внук е. Чий син е може.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи