- 07 Апр 2024
- 3812
- 54
автор: Лора Асенова
Често си задавам въпроса как личности и автори като дядо ми Димитър Димов или майка ми Теодора Димова биха постъпили в дадена ситуация, каква позиция биха заели. И двамата, смея да твърдя, изключително отстоявят възгледите си, вярванията си, по начин, който следва да е пример не само за мен, но и за всеки човек.
Добрата литература винаги си личи, независимо от чуждото мнение. Възприятието винаги е лично – това, което на мен ми харесва, може да не се харесва на друг. И обратното. Обаче в обществен план не съм сигурен, че показваме позиция, която е в синхрон с вътрешното ни възприятие.
Онова, което не сме преживели от времето на социализма, води до начина ни на живот в момента.
Преходът стана маска на миналото. Ние сме от малкото държави в бившия блок, които не успяха да излязат напълно от ямата. Вижте резултата при тези, които успяха да отхвърлят режима изцяло, колко по-напред са сега и колко по-сплотени са като общества.
Определено има особеност в манталитета ни – много обичаме да се делим. Делим се на четвъртинки, те пък на осминки. На всяко мнение сме контра. После има ре-контра и става малко като популярното „ремонт на ремонта“. Много непонятна е за мен неспособността ни да се зарадваме на успеха на другия, неспособността ни да се съгласим с него.
Темата на романа “Майките”, по чията екранизация работим в момента, за съжаление, продължава да е изключително актуална и далеч не е валидна само за нас - насилието сред децата е навсякъде. Разбирам, човек има нужда от забава и спокойствие, особено в днешно време след пандемията, войната, кризите, обаче се получава някакъв зловещ дисонанс. Не можем да се правим, че няма насилие. И ние като автори имаме тази отговорност – да говорим за тези неща.
Смисленото послание произтича от мощните неразказани истории, които търсят своя път до читателите или публиката си, за да не бъдат забравени. Авторът в такъв случай е нещо като проводник по този път на забравената история към осветляването ѝ.
Следвайте ни в Телеграм
На последната церемония на наградите "Икар", която се проведе миналата седмица, призът за Драматургия отиде при Лило Петров. Името му може още да не е съвсем известно, но тези на майка му и дядо му са добре познати - Теодора Димива и Димитър Димов. Произхождайки от този литературен род, вероятно пред Лило стоят много предпоставки и очаквания. Той обаче проправя свой писателски път, от който дълго е странял, но по който тръгва в крайна сметка дали заради корените, или заради вътрешна потребност, но той сам по себе си е доста успешен. Доказателство за това е наградата за пиесата му "Ботушът", както и популярните телевизионни сериали, на които е сценарист. За това как се излиза от нечия сянка и пречка ли е тя изобщо, какви идеи влага в своите пиеси и какво го е отвело до музиката и Софийската филхармония, следва в разговора ми с него.
- Как Ви кара да се чувствате представянето „синът на“, „внукът на“?
- Съвсем естествено, макар често да е трудно човек да отговаря на очакванията, които се пораждат от известния род.
- То е нещо като титла. Все пак хората винаги, когато представят някого, казват нещо хубаво за него, неговите постижения. Например за спортист, който е олимпийски шампион, това често върви редом с неговото име. Тази родова връзка дава някакъв контекст и за самия представян.
- Това не бива да е определящо, по-скоро е отговорност. Особено откакто и аз пиша, това има значение. Аз не познавам дядо си. Починал е когато майка ми е била едва на шест години. Затова и ние всъщност постоянно го търсим и откриваме през неговото творчество, през това, което е оставил след себе си. Често си задавам въпроса как личности и автори като дядо ми Димитър Димов или майка ми Теодора Димова биха постъпили в дадена ситуация, каква позиция биха заели. И двамата, смея да твърдя, изключително отстоявят възгледите си, вярванията си, по начин, който следва да е пример не само за мен, но и за всеки човек. И тази отговорност трябва да се поеме, макар и често това да е нелека задача.
Награждаване на конкурса за Нова българска драматургия на НБУ
- Споделяте ли техните позиции?
- Разбира се, но не защото са техни, просто аз в голяма степен съм съгласен с тях. Основно с прочита на майка ми за нашата история и за нашето настояще.
- Откъде идва това красиво и малко популярно име – Лило?
- То е прабългарско. Благодарен съм на майка ми за него, въпреки че обикновено го чуват грешно и често съм Любо, Иво или нещо друго подобно. Но след първоначалното объркване обикновено се запомня.
- Както започнахме – родът има значение, има значение какви са корените ни. Това е някаква предпоставка за живота. Как беше представен образът на дядо Ви у вас?
- Като към нещо високо, към което човек трябва да се стреми, като висока цел - морална, поведенческа, авторска, като позиция в и възглед за живота. Особено е да се изгради образът на човек, когото изгубваме рано, както е в случая с майка ми. А когато се опитваш да разбереш някого вече не през спомени от детския поглед, а когато си възрастен, е изключително любопитно и това е процес, който продължава до ден днешен. Откривам го в романите му, в пиесите му, в истории от житейския му път. Образът постоянно се допълва.
- От тези истории, които са Ви разказвани за него, коя най-много Ви впечатлява?
- Изумителна е неговата реакция след тридневните обсъждания на романа „Тютюн“, неговата реакция на реакцията на неговите колеги. В продължение на три дни той е принуден да слуша жестоки критики за романа си, основно по линия на соцреализма и “буржоазния” дух на “Тютюн”. Критиците са безпощадни, но в края на тези обсъждания се появява писмо от Вълко Червенков, в което той от името на властта благославя романа и защитава неговите качества. Тогава същите критици се обръщат, започват да оправдават критиките си с непрочитане на целия роман, полвинчато признават “объркването” си. Реакцията на Димитър Димов издава природата му, духа му, възгледите му - той се срамува от тяхно име, от техния конформизъм, от падението. И всъщност след тези събития той не може вече да пише романи.
- А този конформизъм променил ли се е? Не е ли все още налице? Струва ми, че още така се подвеждаме кой е добър писател например и кой е лош.
- Добрата литература винаги си личи, независимо от чуждото мнение. Възприятието винаги е лично – това, което на мен ми харесва, може да не се харесва на друг. И обратното. Обаче в обществен план не съм сигурен, че показваме позиция, която е в синхрон с вътрешното ни възприятие. Много лесно ни манипулират и се подвеждаме какво трябва да изкажем като мнение. И заради това ми се стори необходимо да напиша пиесата „Ботушът“. Става дума за същия процес. Онова, което не сме преживели от времето на социализма, води до начина ни на живот в момента.
- Което не сме преживели?
- Да, смятам, че не сме го преживели като колективно тяло. Моето поколение чува два различни, паралелни разказа за този период. Единият е на доста нелепата за мен носталгия по соца – как тогава нещата са били истински, заплатите били добри, нямало престъпност. Дори да има доза истина, това категорично не отписва другия разказ – за репресиите, убийствата, изчезванията на хора, лежането в затворите, издевателствата на системата.
- Скъсана ли е нишката на историята – между тогава и днес?
- Тя върви в две линии. Оставяме за този период да се говори и като за нещо добро, а той е един от най-мракобесните в нашата история. Ние живеем в сянката на онова време. Не си признаваме грешките от тогава и сега живеем с последствията. В ключовия момент, в който това е трябвало да се промени – в началото на прехода, с настъпването на демокрацията - да се променим не само обществено като строй, но и като индивидуално мислене, това не се случва. Преходът стана маска на миналото. Ние сме от малкото държави в бившия блок, които не успяха да излязат напълно от ямата. Вижте резултата при тези, които успяха да отхвърлят режима изцяло, колко по-напред са сега и колко по-сплотени са като общества.
- Вие сте драматург, изследвате начина на мислене на нас, българите. Виждате ли причина да не можем да престанем да повтаряме грешките от миналото в народопсихологията ни?
- Не съм привърженик на отрицателните превъзходни, които употребяваме за себе си – от сорта „тук е най-зле“. Но определено има особеност в манталитета ни – много обичаме да се делим. Делим се на четвъртинки, те пък на осминки. На всяко мнение сме контра. После има ре-контра и става малко като популярното „ремонт на ремонта“. Много непонятна е за мен неспособността ни да се зарадваме на успеха на другия, неспособността ни да се съгласим с него. Факт е, че много често слушаме, за да отговорим с "въпреки", а не за да чуем. Точно това, според мен, много ни пречи, но то не е непреодолимо. Не е невъзможно възпитаването на емпатия.
- Обаче, когато казваме, че за миналото вървят два паралелни разказа – това не е ли нормално? Хората са имали различна съдба, при различни обстоятелства. Как може едно общество да има общо възприятие за миналото си?
- Това е проблемът. И двете групи са прави за себе си. Аз съм роден през 1990 година и, разбира се, всичко, което съм знаел първоначално, ми е било разказано. Но историческата литература вече е в огромни обеми и тя е единодушна. При историците има консенсус, че това е период на репресии, на ограничения. Защо в обществото ни продължава да липсва консенсус по този въпрос? Заради паралелните разкази. Истинската трагедия днес е в тази част от обществото ни, която не е преживяла репресии. Това, че не се е случило на тях обаче, значи ли, че не се е случвало въобще?
- Ако това е проблемът за периода на Прехода – че не успяхме да променим системата, въпреки че се смениха хората. Как бихте дефинирали днешната болест на обществото?
- За мен най-големият проблем е почти първичната ни потребност от разделение, която води до това да не знаем накъде да гледаме - на Изток или на Запад. Когато ни дърпат и от двете посоки, ние всъщност стоим на едно място, макар и понякога привидно да помръдваме. Крайно време е да се определим, да знаем накъде вървим, какви цели гоним и защо. Особено в момент като настоящия, в който агресорът е съвсем лесно определим.
- А колкото до творчеството на майка Ви – притеснително ли Ви е било да не станете обект на неин разказ или да бъдете привидян в някого от героите?
- Не, аз не съм достатъчно интересен, за да бъда неин герой. В момента работя по екранизацията на романа ѝ „Майките“. Когато тя го пишеше, аз бях на възрастта на героите. Но все пак, има доста неща от мен, които откривам вътре, защото тя, като всеки автор, черпи от собствения си опит и заобикалящия я свят.
- Какво е да работиш с майка си по нейна творба? Сигурно е много взискателна.
- Имам късмета да работя с изключителни професионалисти по този проект и тя ни има пълно доверие. С Александър Чобанов имаме сценарна къща от 7-8 години, произвели сме вече няколко сериала. По проекта работим и с Владислав Тинчев, който живее и работи основно в Германия. И сега за „Майките“, който привидно не е много обемист роман, но е с огромно съдържание, се виждаме в чудо как да обхванем целия този мащаб, неизчерпаемите теми на романа, всяка от които може да издържи свой собствен сериал.
- Как един роман се сглобява в сценарий за сериал?
- Трябва да бъде уловена основната позиция в романа, основният му разказ, понякога съвсем недоловим. В случая с “Майките” това е нелека задача - изобилието от образи, теми, тези крие предпоставка аудиовизията да се “изгуби”. Въпреки това, в сценарното писане романът е предимство, защото винаги можеш да центрираш обратно героите и сюжета по текста на романа. Колкото до майка ми – тя в голяма степен ни е оставила да работим сами заради гласуваното доверие. Въпреки това, преди срещите на екипа с нея, се чувстваме като пред изпит. Предполагам, че е съвсем нормално притеснението от автора на романа.
- Не е лесно да се решиш да работиш върху текст на роднина, камо ли майка, известен писател. Радвам се за тази инициатива да доразпространявате нейното послание и чрез екранизация.
- Темата на романа “Майките”, за съжаление, продължава да е изключително актуална и далеч не е валидна само за нас - насилието сред децата е навсякъде. Миналата година в Сърбия дете влезе с автомат в училище и изби съучениците си, точно като в Щатите. Сякаш не вярвахме, че това може да се случи в нашата действителност, в нашите животи. Но то се случи и вероятно ще продължава да се случва. Това насилие има първопричина и тя естествено е в семействата. Именно назоваването на причините за насилието сред децата прави романа “Майките” абсолютно универсален.
- Това е тема, която не е много употребявана в киното. Може би има притеснение относно насилието сред деца – има тънкост да не се минава границата, да не се дават примери, които могат да послужат за идеи на други деца?
- Сякаш точно тази беззъбост, това политкоректно неназоваване на проблема ни води към абсолютна пасивност. Не изследваме проблема, не му обръщаме истинско внимание. От известно време насам битува една теза „аз новини не гледам, защото са много натоварващи“ - вероятно това има своето основание, но всъщност съзнателно затваряме сетивата си за заобикалящия ни свят, изключваме се, бягаме. Но така нищо никога няма да решим, единствено сме успели да се скрием, а после сме изненадани и потресени от реалността. Новините ни ги поднасят по този начин, ние ги пренабрегваме, но после си пускаме развлекателното предаване, за да разпуснем и да се забавляваме. Разбирам, човек има нужда от забава и спокойствие, особено в днешно време след пандемията, войната, кризите, обаче се получава някакъв зловещ дисонанс. Не можем да се правим, че няма насилие. И ние като автори имаме тази отговорност – да говорим за тези неща.
наградите "Икар" 2024г.
- В работата Ви търсите смисленото послание. Ето сега с пиесата, която взе "Икар" за драматургия „Ботушът“, но и предишната „Добролюб“ – търсите изгубения път от миналото към днес. В „Ботушът“ се разказва за последствията от Народния съд върху самите палачи и невинен свидетел. „Добролюб“ пък разкрива написването на нечия история чрез доносите в Държавна сигурност.
- Тук не става дума за самоцелно ефектно изпълнение. Вярвам, че ако човек няма какво да каже, не бива да се изказва, камо ли да пише. „Добролюб“ също получи номинация за "Икар" и спечели наградата на Нов български университет за драматургия. Двата текста в немалка степен са свързани, но тази свързаност произтича от сложните исторически и личностни процеси, които обхващат. Смисленото послание произтича от мощните неразказани истории, които търсят своя път до читателите или публиката си, за да не бъдат забравени. Авторът в такъв случай е нещо като проводник по този път на забравената история към осветляването ѝ.
- Как се насочихте към писането на пиеси, а не на романи например?
- Нямам смелост да напиша роман. Мисля, че е здравословен страх. Пиесите дойдоха съвсем естествено заради любовта ми към театъра. Като малък непрестанно гледах постановки по пиеси на майка ми, впеследствие прекарах шест години в Народния театър като звукорежисьор на Голяма сцена. Имах потребност да направя нещо за театър, защото той много ми липсва.
- А в коя драматургия се чувствате по-свободен – в тази за театър или в тази за сериал?
- И двете дават различна перспектива. Театърът е по-интимно преживяване, по-лично, докато сериалите са за много по-широка аудитория. В театъра си под лупа, под микроскоп, докато в сериалите всичко е в много по-голям мащаб, като отдалечено гледане. Това не означава, че телевизионният зрител е по-невнимателен. Зрителят е безпощаден и винаги долавя дали нещата са добри и са на мястото си. Усеща всяка грешка. Нямам категорично предпочитание между едното и другото. Човек, когато пише, винаги трябва да е с усещането, че цялото внимание е върху текста.
- Но в сериалите пишете в екип. Това не е ли по-трудно?
- Приятно и лесно е, стига да си с правилните хора. Аз вярвам, че съм си ги намерил. Основно работя с Александър Чобанов. Много по-бързо се връща топката в колективното писане, докато в драматургията за театър усещаш грешките чак при първия прочит от режисьор, когато ти дава своите бележки. Тогава разбираш дали си напипал нещо вярно. Докато в т.нар. сценарна стая това веднага го разбираш. Там започваме с brain storming и когато моментът назрее, това винаги се усеща кога е, започваме епизод по епизод, редакции, пренаписвания и така нататък.
- Сред сериалите, за които пишете сценарии, са „Отдел издирване“, „Съни бийч“, „Мен не ме мислете“, „Белези“.
- „Отдел издирване“ стана най-награждаваният български сериал в чужбина. Вече има 42 номинации и награди. За „Съни бийч“ пък направихме вече 3 сезона.
- Представям си, че да се пише комедия е най-трудно.
- Струва ми се, че това е най-трудният жанр. Комедията е зависима от много компоненти - да, текстът е основата, но и режисьорът трябва да разбира от комедия, и актьорът да знае как се играе и как не се играе комедия, за да е истински смешно.
- Твърде много този жанр зависи от крайния етап в процеса – самия актьор. Може би това е най-притеснително за сценаристите, как ще бъде изиграно.
- Това винаги е най-големият страх на пишещия човек в колективното изкуство – какво ще стане накрая? Никога не знаеш дали крайният резултат ще е добър. В този смисъл, когато гледах премиерата на „Ботушът“ във Варненския театър „Стоян Бъчваров“, известно време ми беше трудно да отроня и дума. Всички са свършили страхотна работа – актьорите Константин Соколов, Николай Божков, Недялко Стефанов, Станислав Кондов, режисьорът Стоян Радев Ге.К., художничката Даниела Николчова и композиторът Калин Николов. Сега видях, че Косьо Соколов е номиниран за награда „Варна“ за тази си роля. Силно съм впечатлен от Варненския театър, защото наистина имат много сплотена трупа и добре сработен екип. Освен това са театър с ясно изразена позиция - Стоян Радев Ге.К. постави там „Поразените“, текст на майка ми за Народния съд, и три години по-късно отново там се появява още един текст с подобна тематика – „Ботушът“.
"Ботушът", Драматичен театър "Стоян Бъчваров", Варна
- Вие ли избрахте Варненския театър да бъде мястото, където да бъде поставена пиесата?
- Не, режисьорът Стоян Радев Ге.К. Текстът отлежаваше в чекмеджето преди Младен Влашки да го публикува в списание „Страница“, където Стоян попадна на него. И в една мразовита януарска нощ късно вечерта ми се обади и го поиска за поставяне на сцена. Оттам аз му се доверих напълно.
- Когато пишете, взимате ли си конкретен образ от човек, когото познавате?
- Авторите крадем от живота, понякога абсолютно безцеремонно.. В съзнанието ти остават срещи и хора и, когато пишеш, ги “вадиш” от съзнанието си. И често знаеш кого описваш, без да го назоваваш.
- Във Вашия творчески път театърът е от едната страна, сериалите са от друга, а по средата ми се струва, че стои музиката.
- Не знам дали е по средата, но винаги е била част от живота ми. Като по-малък се страхувах да пиша и съзнателно се пазех от това. Нарочно влязох в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност, която не исках истински да следвам – Европеистика. Почти я изкарах, но не я завърших – изтеглих си дипломата и кандидатствах Драматургия в НАТФИЗ. Музиката навлезе силно в живота ми точно в този период, когато се опитвах да правя какво ли не, само и само да не пиша. Впоследствие съжалих, че първото ми музикално занимание не беше с баба ми, която бе пианистка, но аз в типична младежка глупост не намерих време да ѝ обърна внимание. И така първото ми музикално занимание беше с приятели. Имахме онлайн радио в едни години, в които достъпът до музиката беше значително по-труден. Нямаше Spotify, почти нямаше и интернет. Много обичам този процес на откриване на нова музика, защото вярвам, че музиката, която заслужава внимание, честно не е онази, която е по радиата, с ярки изключения, разбира се. Има много стойностни български изпълнители, които са на световно ниво, но могат да се чуят на малко места.
- Можете ли да ни дадете пример за такъв изпълнител?
- Не спирам да слушам всичко, което Trombobby издава. Той е на световно ниво. Лейбълът Stereofox е задължителен за всеки, който нарича себе си меломан.
- Но, когато сме отворили глава „Музика“ във Вашата история, там намираме и епизод „Класическа музика“. Как стигнахте и до Софийската филхармония?
- Благодарение на Александър Чобанов и Максим Ешкенази, които дълги години правят нещо изключително важно – „Фортисимо фамилия“, образователната програма за класическа музика на Софийската филхармония, и „Фортисимо фест“, който обикаля страната с безплатни концерти с класическа музика. Има и „Фортисимо в клас“ с Хари Ешкенази, програма, която обучава деца в класна стая с музикални инструменти и професионални музиканти. Дейността на “Фортисимо” е истински важна мисия, щастлив съм, че съм бил част от тези програми, като помагах с организацията и дигиталния маркетинг. Концертите на “Фамилия” продължават да са при пълни зали и аз вярвам, че в тях има много смисъл.
