- 20 Апр 2024
- 3390
- 42
Автор: Лора Асенова
- Ние с Георги Господинов сме говорили за това нещо, че има някои култури, които са по-ориентирани назад, и такива, които са ориентирани напред. Америка може би като по-млада нация, изградена от имигранти, нямаме общо минало, така че нямаме накъде да гледаме освен напред. Вероятно при вас е така, защото вие, българите, сте имали много тежка история и имате много исторически травми, които още не са излекувани. Ето и със социализма – хората тепърва искат да говорят публично как да приемаме тази част от историята. Как да го разберем и как да го разказваме на децата ни?
- Понякога, като съм в Щатите, ме е яд, че на английски няма думи като „комплексар“. Ние нямаме такава дума, но разбира се имаме такива хора. Жалко, че нямаме една дума, с която така добре се описва човека. Или „темерут“. И такива хора имаме, но няма как да ги определим с една дума. Така че, като говоря на английски, често ми се случва да ми липсват някои български думи.
- При нас, американците, мислим само за време и пари, да си винаги продуктивен на работа. И това ми харесва тук, като погледна "Витошка" от офиса ми – тя е пълна с народ по цял ден, с хора, които си пият кафета, не бързат, но са с приятели. Харесва ми, че умеят да отделят време за кеф, за човешките отношения, за семейство, за деца. Това е много хубава черта и според мен американците има какво да учат от вас.
- Аз превеждам българска литература почти 20 години. То си е цяла хамалогия първо да намериш издател. Никой не търси преводна литература и ти трябва като преводач да бъдеш агента на тези писатели, да чукаш на вратите на чуждестранните издателства. Например за „Хайка за вълци“, аз много обичам тази книга, но търсих издател в чужбина за нея седем години. Но сега след Букъра за пръв път хора ми пишат: „Какво би ни препоръчала от българските автори? Какво ново има?“. И аз сега използвам да предлагам много, казва преводачката Анджела Родел пред "Гласове"
Следвайте ни в Телеграм
Тя е американка, но може да се каже, че е повече българка от доста от нас. Вероятно знае повече народни песни от по-широката аудитория, обличала е много по-често носия, чела е много повече книги на български автори, познава тънкостите на езика ни и говори с богат речник от думи, които все по-рядко чуваме, и най-вече - прави много за разпространението и уважението на нашата култура по света. Анджела Родел привлече вниманието на медиите най-силно миналата година, когато заедно с Георги Господинов спечелиха престижната международна награда за литература "Букър" за романа му "Времеубежище" и превода ѝ на английски - "Time Shelter". Но тава далеч не е единствената ѝ заслуга към България. Преди 20 години тя избира да остане и да продължи живота си тук и оттогава е превела още много български писатели като Захари Карабашлиев, Милен Русков, Вера Мутафчиева. Днес е изпълнителен директор и на комисията "Фулбрайт", която годишно отпуска десетки стипендии на български студенти. Анджела има опит в нашата страна, от който можем да научим повече за това какви сме ние. Винаги е хубаво да поговориш с чужденец за България, за да я разбереш по-добре, може би и да я обикнеш по-силно, още повече когато говорите на български.
- Вие за пръв път идвате в България по време на „Виденовата зима“. Как това, което сте видели тогава, не Ви отказа да дойдете отново и да останете? С какво тогава България запали интереса Ви?
- Да, беше тежък период, но много интересен. Голяма рядкост е да видиш едно общество в момент на промяна. Обикновено тези промени стават много по-бавно и не ги усещаш. Така че за мен като млада американка беше много интересно да видя хора, които тепърва се опитват да изградят гражданско общество, да създават институции. Ние в Америка може да се каже, че сме разглезени, защото взимаме тези неща за даденост, а те не са. Всъщност много трудно се създава и се опазва демокрацията. И това за мен беше огромен урок. Преди това аз имах много романтична представа за България заради фолклора, но осъзнах, че това е едната част и се радвах да видя и съвременната ѝ част.
- Може би дори сме Ви изглеждали екзотично. Винаги, когато попаднеш в друг край на света, има културен шок. Но какво Ви убеди да се върнете?
- Музиката и хората, с които се запознах. Българите са много любопитен народ, който обича да обсъжда дълбоки въпроси, и не се притесняват да бъдат откровени дори с почти непознати хора. И от тези мои български приятели аз разбрах, че имам много да уча от това място. Въпреки трудностите реших, че няма да се откажа. Водещото в интереса ми в началото бе фолклорът, но и от културна гледна точка исках повече да науча.
- Тоест сме Ви впечатлили с нашата откровеност?
- Аз съм от северната част на САЩ и ние сме известни с това, че сме много вежливи, но малко студени и отдръпнати. Ние много рядко говорим помежду си за политика или за религия. Прието е, че е неприлично да ги обсъждаш. А тук можеш да се запознаеш с някого на масата и след малко да коментирате философски и лични въпроси. Няма я повърхностната вежливост, което пък понякога е повод за доста спорове, но от друга страна имаш усещането за истински разговор, което за мен беше различен житейски опит.
- А не ни ли намерихте за малко по-груби в тази ни искреност? С това сигурно също трудно се свиква да се живее.
- Преди да дойда тук бях учила в Русия и там може би има малко повече подозрителност или по-студено отношение към американците. Тук има интерес и отвореност към нас. Но имате и един вид „родово мислене“. Ако някой е от кръга семейство и приятели – българите са най-дружелюбните хора на света към него, но ако срещнеш същия човек на улицата, в магазина, в трамвая и не го познаваш – вече го няма това чувство, че имаме нещо общо, че сме съграждани. Има голяма разлика между отношението към личните познати и отношението в общественото пространство към хората. В Америка имаме по-голямо уважение един към друг на публично ниво. И обратното, ако някой е приятел на мой приятел, той не става автоматично мой приятел. Докато тук приятелите на моите приятели са и мои приятели.
- Първата Ви връзка с България е още докато следвате езикознание в Йейл. Там пеете в Славянски хор и се запознавате с българския фолклор.
- Бях учила руски език и затова се записах в този хор. Това беше през 1992 година, когато още нямаше интернет, още слушахме касетки. Имахме щайги пълни с плочи. В началото на 90-те вече идваха и български музиканти. Но още от хипарското движение през 60-те и 70-те години имаше американци, които бяха основали школи за танци от цял свят. Така разбира се бяха останали и състави за български народни танци. И сигурно няма да ми повярвате, но в много американски градове има такива състави и хорове. Аз съм играла повече народни танци в Лос Анджелис, отколкото в София.
- През 1995 година първо идвате специално за Фолклорния събор в Копривщица. Как дойде тази идея?
- През лятото на същата година учех в Русия и тогава си помислих „Защо да не отскоча до България?“. Тогава бях в Санкт Петербург и разбира се това „отскачане“ е доста дълго, но в крайна сметка беше по-близко да стигна до София, отколкото до Ню Йорк. И от 1996 до 2004 година отново бях в САЩ, там учех етномузикология в Калифорнийския университет и пак се занимавах с българска музика. После вече дойдох окончателно в България.
- Не са ли много трудни за научаване българските народни песни? Те все пак са на диалект или на по-архаичен език.
- Аз тогава не правех разликата между стандартния български и диалектния. Като папагал учех просто срички, но вече, като пея тези песни, разбирам текста. Сега вече задавам въпроси „какво означава тази дума?“.
- Сега вече, като разбирате за какво се пее, не Ви ли се струват много тъжни?
- Да, но има и много комични. Има закачки. Зависи от жанра, зависи от района. Има по-кахърни райони може би. Но има голям диапазон в темите.
- А кои са любимите Ви песни?
- Много обичам Тракийския фолклор. Като изпълнители харесвам Недялка Керанова, има една много красива песен „Караджа дума Русанки“ или „Пиян бях, любе Петрано“, на Вълкана Стоянова – „Димитър кара гемия“. От Родопите Валя Банканска – „Излел е Дельо хайдутин“. Като мислим за шоплук, се сещаме за Кремена Станчева и „Ветър вее“. Във всеки район има бисери.
- Вие коя обичате да пеете?
- Много години съм учила с Цветанка Варимезова от Пазарджик, от нея знам песни от нейния репертоар, които не всеки българин знае.
- Тегли ли Ви още музиката?
- Точно на рождения ми ден си помислих, че в следващото десетилетие мога да обърна повече внимание на музиката. Покрай работата и детето не съм имала много време за това, но животът е на периоди.
- Но досега периодът е бил основно в преводите. И в него сте постигнали много успехи с български писатели.
- Вие имате един израз на български – „да ковем, докато е още горещо желязото“. Така че сега използвам този момент - да съм още по-активна и да представям българските автори, докато още има голям интерес към българската литература. Това се дължи на много от тях, не само на Георги Господинов, но и на Захари Карабашлиев, Милен Русков, Вера Мутафчиева, от чието творчество сега направихме „Случаят Джем“. Има и много млади автори като Йоанна Елми. Музиката има още да почака в моя живот.
- По какво констатирате, че в момента има интерес към нашите автори?
- Аз превеждам българска литература почти 20 години. То си е цяла хамалогия първо да намериш издател. Никой не търси преводна литература и ти трябва като преводач да бъдеш агента на тези писатели, да чукаш на вратите на чуждестранните издателства. Например за „Хайка за вълци“, аз много обичам тази книга, но търсих издател в чужбина за нея седем години. Но сега след Букъра за пръв път хора ми пишат „Какво би ни препоръчала от българските автори? Какво ново има?“. И аз сега използвам да предлагам много.
- Към познатите автори ли е интересът или откриват и нови имена?
- Виждам и двете. Естествено към Георги Господинов има повече. Искат да направим сборник с негови разкази и ново издание на „Естествен роман“. Но вече има и Sofia literary agency, които много активно предлагат автори, които още ги няма преведени – като Елена Алексиева, Златка Евтимова.
- Понеже Вие сте човек, който много се интересува от българската литература и доста четете от нея – кои според Вас са младите имена, за които тепърва ще чуваме повече?
- Йоанна Елми с нейния роман „Направени от вина“, Рене Карабаш с „Остайница“, Емине Садкъ с „Керван за гарвани“. Интересното е, че има много жени, които набират скорост сега. Но да кажем например и Тодор Тодоров с „Хагабула“, който получи специална награда за литература на Европейския съюз. Все повече имена ще успеят, ако не на английски, то на френски, немски или какъвто и да е друг език. Донякъде е въпрос на късмет кой кога ще те хареса. Досега сме успявали по-скоро в Европа. Но сега Георги го превеждат на корейски, на японски, на китайски и да се надяваме той да проправи път и към някакви нови пазари. Той е преведен на почти 30 езика и, като идват неговите преводачи в София, той винаги ни свързва и вече сме една добра компания с тях. С тях също си разменяме идеи за всичко интересно, което сме чели напоследък. Допитваме се за пасажи по текста. Ние с Мари Врина, която го преведе на френски, Ксения Банович, която го преведе на хърватски, много се консултирахме помежду си. Например Ксения беше превела вече „Случаят Джем“ на хърватски и понеже Вера Мутафчиева я няма, не мога да я питам за текста и затова питам Ксения „Какво направи тук? Как го написа това?“. Ние сме си една група хора, които превеждаме от български и си помагаме един на друг.
- Можете ли да ми дадете пример на такъв по-особен за превеждане момент от романа „Времеубежище“?
- Например където се разказва кое десетилетие българите биха избрали за тяхно. В пасажа има възстановка на Априлското въстание и след това соц демонстрации. Там има много специфични неща и ние избягвахме да слагаме бележки под линия, но трябваше да има леки обяснения. Не бива бележките под линия да са твърде много, защото става досадно и тежи за четенето на самия текст. Много често самият превод от английски е ресурс за другите преводачи и те сверяват с него собствения превод.
- Има ли тенденции в световната литература?
- Още, като гледаш списъка за наградите „Букър“, разбираш, че има. Те избират от най-различни култури – да има и азиатски автори, южноамерикански. Има търсене на баланс. Романът остава най-търсеният формат. Но вече какво може да бъде „роман“ се променя леко. Има доста експериментални подходи, дори Георги не е класически романист.
- Какво въвеждат новите стилове романи?
- Примерно при Георги сюжетът не върви линейно, той скача във времето. Разчупва гледните точки, разказът върви от различни посоки. В краткия списък на „Букър“ имаше един французин от Кот д'Ивоар и в неговия роман имаше списъци, сентенции, шеги. Много смесен като жанр и беше доста забавен. Колкото до тенденциите в превода – допреди пет години беше задължително да превеждаш на майчиния ти език. Това вече не е точно така. Даже има писатели, които пишат на английски, без да им е роден език. Както например българският писател Мирослав Пенков.
- Има ли тенденции в темите? Има ли теми, които са модерни?
- Може би тези „High concept novels“. И „Времеубежище“ е такъв роман с тази идея за паметта, за времето и историята. Като имаме предвид какво става политически по света – с войните в Украйна и Близкия Изток, има интерес към книги, които търсят причините за социалните и националните сблъсъци. „Времеубежище“ също се занимава с тези исторически процеси, които са ни довели до повтарянето на грешки от историята.
- А не забелязвате ли и по книгите които сте превели, че в нашата литература някак си все гледаме към миналото? Имате ли го като усещане? Какво било по времето на социализма, на Априлското въстание, под турско робство…
- Ние с Георги сме говорили за това нещо, че има някои култури, които са по-ориентирани назад, и такива, които са ориентирани напред. Америка може би като по-млада нация, изградена от имигранти, нямаме общо минало, така че нямаме накъде да гледаме освен напред. Вероятно при вас е така, защото вие, българите, сте имали много тежка история и имате много исторически травми, които още не са излекувани. Ето и със социализма – хората тепърва искат да говорят публично как да приемаме тази част от историята. Как да го разберем и как да го разказваме на децата ни?
- В този ред на мисли за нашата специфика като народ, какво мислите за израза „Хубава работа, ама българска!“. Това един американец може ли да го каже? Може би би казал „Хубава работа, американска!“.
- Може би вие твърде се подценявате. Аз съм тук, идвам от друга държава, и много обичам България! Може би това е плод на социализма, когато хората са били карани да работят заедно и не е имало доверие помежду им. Още я има липсата на доверие и заради това стават някои несполучливи ситуации. Но със сигурност сте много способна, интелигентна и иновативна нация. Всичко е в ръцете на новото поколение, което няма спомени от социализма, и е много по-ориентирано към Европейския съюз. Затова е много важно образованието. Аз мисля, че след едно поколение вече няма да го има този израз.
- Кои други български идиоми Ви затрудняват за превеждане?
- Те са хиляди. Ние имахме списък с един приятел на такива идиоми, като например „няма шест-пет“. Няма превеждане! Нищо не означава… или пък „не те бръсне за слива“. Непреведими са идиомите на всеки език, но е важно да се намери заместител в същия регистър с привкус на хумор. Защото например може да се употреби и от герой в книга и аз трябва да намеря еквивалент на английски със същия колорит.
- Самите ни политици често употребяват такива изрази. Като „Пунта Мара“ или „ала-бала“.
- Този регистър явно много резонира с електората. Но не е само тук и Тръмп също използва много такива изрази.
- А любим български израз? Някой не толкова смешен, а красив?
- Не знам за израз, но понякога, като съм в Щатите, ме е яд, че на английски няма думи като „комплексар“. Ние нямаме такава дума, но разбира се имаме такива хора. Жалко че нямаме една дума, с която така добре се описва човека. Или „темерут“. И такива хора имаме, но няма как да ги определим с една дума. Така че, като говоря на английски, често ми се случва да ми липсват някои български думи.
- То всяко общество си ги създава покрай начина си на мислене.
- Но „комплексар“ определено има нужда да се въведе на английски.
- Обаче не само за езика и културата ни правите много, Вие също и помагате със стипендии на много български студенти да продължат обучението си в САЩ чрез Българо-американската комисия за образователен обмен „Фулбрайт“, на която сте изпълнителен директор.
- И на много американци помагаме. Аз дойдох тук първоначално със същата стипендия. В разгара на сезона сме сега. Вече сме избрали над 20 българи, които от септември отиват в Америка. Имаме 8 или 9 студенти за магистърска и докторска степен и то в най-добрите университети. Имаме едно момиче в Харвард, двама души в Колумбия, в „Корнел“. И те ще учат най-различни специалности - от компютърни науки до право. Хубавото е, че имаме партньорство с българското правителство, че те трябва да се върнат поне за три години и да използват това умение и това образование в полза на България. Имаме и професори, които също заминават за проекти с американски колеги. Имаме хора от неправителствени организации, които отиват за стаж и обмяна на опит. Всяка година имаме 40 американци, които идват тук, като 30 от тях са млади учители. Тази програма е в партньорство с фондация „Америка за България“. Те се разпределят в гимназии из цяла България, децата много ги харесват. Не само преподават, правят спортни клубове, или такива по музика, изкуство, дебати, речи.
- Пълни ли са стипендиите на българските студенти за САЩ?
- Те са до 100 000 долара, така че покриват почти напълно обучението им. Сега например две от момичетата, които заминават, се оказва, че в гимназия са им преподавали именно учителите, които са дошли в България по програмата ни. Така не само са усъвършенствали езика, но и знаят как да се представят, как да говорят. Това много ме радва, че виждаме резултат от тези програми и децата вече вярват в себе си. Радвам се, че им даваме самочувствие.
- Може би наистина ни трябва повече самочувствие. А на Вас какво Ви се иска да се промени в България – в какво виждате потенциал да се доразвие? И Вие самата какво трябваше и искате да промените в себе си, виждайки живота тук?
- Аз много бих искала тук да продължава пътя напред към прозрачни институции по европейски стандарти, да няма корупция. Хората са интелигентни, природата е фантастична, просто пречат старите навици от социализма. Шуробаджанащината. Аз съм българска гражданка вече и зависи от всички нас да бъдем активни граждани, да държим от нашите политици да бъдат етични и всичко, което правят, да бъде прозрачно. Колкото до мен – аз съм от немски произход и доста държа на точността. Може би съм твърде праволинейна, но много ми се иска да науча от българите да бъда по-спокойна. Да бъда над нещата. Да не се напрягам толкова. Не е много лесно, донякъде тези възприятия са и генетични. При нас, американците, мислим само за време и пари, да си винаги продуктивен на работа. И това ми харесва, като погледна "Витошка" от офиса ми – тя е пълна с народ по цял ден, с хора, които си пият кафета, не бързат, но са с приятели. Харесва ми, че умеят да отделят време за кеф, за човешките отношения, за семейство, за деца. Това е много хубава черта и според мен американците има какво да учат от вас.
Следвайте "Гласове" в Телеграм
