- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 253
- 79
И той последователно се бори за нейната реализация. Това би било венецът на неговото управление. Той добре разбира, че в едностранен порядък Русия не може да повиши глобалната си роля. Тя трябва да ѝ бъде призната. Най- вече от силата, която открито претендира за световна хегемония - Съединените щати.
Това няма как да се случи по пътя на дипломацията и търговията, а чрез борба. При която Русия трябва непрекъснато да демонстрира, че без нея международните проблеми не ще могат да се решават, а когато тя бъде изолирана, последиците ще бъдат по-тежки от цената, която би се заплатила за нейното участие.
И външнополитическата дейност на Путин е подчинена на това послание. Той го прокарва с неотслабваща настойчивост независимо от характера на международната проблематика. Дали става въпрос за иранската ядрена програма, сирийската или украинската криза, бежанската криза или ядрените опити на Северна Корея, Русия решава дали ще действа конструктивно или деструктивно, в зависимост от степента, в която е въвлечена в преговорния процес. Сиреч как е оценен глобалният ѝ статут от останалите страни.
В случая не става въпрос единствено за поведение, заключаващо се в рамките на дипломацията. Москва преследва своите цели посредством компилация от икономически, военни, политически и информационни въздействия, което ѝ позволява да мултиплицира своята геополитическа мощ. В добавка Путиновият авторитаризъм може да бъде обвиняван в безброй неща, но той определено притежава качеството да прокарва дългосрочни стратегии. И го прави.
В Украйна изглеждаше, че той претърпя най-голямото си поражение, но всъщност, както споменах, Кремъл успя да интегрира сполучливо тази криза в рамките на външнополитическата си стратегия. Анексирайки Крим, инициирайки гражданската война в Донбас, налагайки санкции и провеждайки масирана информационна кампания срещу новите власти в Киев, той постави под тежък удар икономическата и политическата стабилност на Украйна. И докато Западът си въобразява, че на Майдана през 2013 г. е извоювал категорична победа срещу Кремъл, скоро ще настъпи часът на разплатата. Дори преди да тръгне украинският емигрантски поток към ЕС, а самата страна да се превърне в поле за противоборство на радикални политически групировки. Нещо като европейска Сомалия. А Москва е не само калкулирала подобна опция, но дори още отсега се опитва да наложи контрол върху нея.
Вътрешнополитическите стратегии на Путин също вече се превръщат в елемент от външнополитическите му цели. Дори и ако в началото на управлението му използването на авторитарни методи му осигуряваше определен властови комфорт, то днес той вече използва създадените от самия него механизмите на управление, за да провежда дръзки военнополитически инициативи в чужбина. Западните сили бяха изненадани и от анексията на Крим, и от разгръщането на военновъздушна база в Сирия именно поради факта, че за да бъдат реализирани тези събития, не бе необходимо нищо повече от волевото решение на Путин. Което е неподвластно на външни въздействия и се ограничава единствено от собствения му интелект.
В тактически план руският президент също действа умело. Съумя да впрегне в свой интерес дори наложените санкции срещу Русия, като ги превърна в алиби, което веднъж оправдава собствената му неефективна икономика и втори път - спомага успешно да се дефинира образът на външния враг. Нещо, което е изключително ценно, за да функционира безпроблемно властта му.
Особено в областта на строежа на руските въоръжени сили. Дори Обама се изпусна, че те представляват втората по сила армия в света. И въпреки че в Украйна и Сирия са задействани само тактически сили на руските сухопътни и военновъздушни сили, то акцентът е поставен върху стратегическата им компонента. Руската федерация полага изключителни грижи да запази своя „ядрен имунитет”, който трябва да елиминира възможността самата тя да се превърне в обект на военна интервенция. И да обезсмисли превъзходството, с което разполага НАТО в областта на конвенционалните оръжия.
Но освен модернизацията на парка си от междуконтинентални ракети, нанасяйки удари по Сирия с крилатите си ракети „Калибър”, Русия намекна, че е в състояние да увеличи значително ядрената си мощ. Защото нищо не пречи тези ракети да бъдат снабдени с ядрени бойни глави и да бъдат прицелени към Централна и Източна Европа, което пък от своя страна ще позволи да се увеличи броят на балистичните ракети, насочени към Западна Европа и Северна Америка.
Което превръща задачата да се противодейства на евентуална руска агресия в почти самоубийствена мисия. И когато командващият на НАТО в Европа ген. Брийдлав уверява Конгреса, че е в състояние да спечели евентуална война с Русия, странно как никой не му задава въпроса в каква война би постигнал победа. Защото, както показа един документален филм на Би Би Си, едва ли някой от западните лидери би се решил да участва в конфликт с Русия, който ще прерасне в мащабен ракетноядрен сблъсък. И под въпрос ще бъде поставено самото съществуване на нациите им. В споменатия филм Лондон отказа да използва ядрения си потенциал при хипотезата, че Русия атакува Латвия. И не е далече от ума, че така биха постъпили и във Вашингтон, ако трябва с цената на всичко да се защитават Естония, Полша, Румъния, Турция. А това е фундаментът, на който се държи американското лидерство - вярата на техните партньори, че съюзническите им отношения с Вашингтон представляват най-добрата гаранция за националната им сигурност. Може би зад решителното говорене срещу Русия се крие осъзнатото безсилие да се действа срещу нея.
От тази гледна точка си струва да се замислим, че Путин все още не е започнал да артикулира с ядрения шантаж. Макар че в свой си стил вече намекна за тази си възможност. „Случайно” изтеклите рисунки на бъдещата подводница-торпедо „ Статус-6” са многозначителни.
Това, което го спира, не е заплашителната риторика на Запада, а собствената му убеденост, че той вече е спечелил битката. Нещо подобно призна и заместник военният министър на САЩ Робърт Уорк, като заяви, че „с възраждаща се Русия и развиващ се Китай ние се връщаме към епохата на Великите сили”.
Където евроатлантическият блок не ще може да запази своята хомогенност. И в САЩ, и в Европа все по-голямо развитие придобива популизмът, който дори и да не дойде на власт, кара местните елити да разглеждат световните проблеми изключително през призмата на националния си интерес. Така че проблемът не е само в Китай и Русия. Просто последните умело се възползват от политическото развитие на своите конкуренти.
А засега Западът се задоволява да търси изход от ситуацията посредством политиката си на санкции. Която е не просто безсмислена, а е опасна за самия Запад. Той си повярва, че посредством провокирането на икономически трудности ще предизвика политическа промяна в Кремъл. Ако не на лицата, то поне на подходите. Оказа се, за пореден път, че да се въздейства чрез санкции на политическото поведение на опонента, е крайно неефективен подход, особено пък когато става дума за Русия. Според изчисленията на независими руски икономисти западните санкции са довели само до 0,5% спад на руската икономика за 2015 г., а сривът на цената на петрола е смъкнал руския БВП с цели 3%.
Но това не попречи на Путин да влезе в ролята на националния лидер, противостоящ на външния натиск, и да избяга от личната си отговорност по отношение на безидейната социално-икономическа база на Русия. Нещо повече, конфронтационната среда вдъхна истински смисъл в съществуването на собствения му режим. И странно, че този факт не бе предвиден от Запада. Нима там забравиха, че политическите позиции на руския президент бяха най-лабилни именно в периода на бурното руско икономическо развитие, когато самите руснаци считаха управлението му за анахронизъм. И обратно, в период на нестабилност естествено е те да се консолидират около властовия център.
Проблемът е, че амбицията на Путин да осигури „по-достойно” място на Русия в световния ред променя кардинално и Русия, и света. Ако това е началото на глобалната промяна, бъдещето не се очертава като много оптимистично. Демонстрацията на военна мощ и безкомпромисна външна политика се превръща в единствения показател за мощ, без да се осъзнава, че процесът на постоянна ескалация все някога ще доведе до мащабен военен конфликт.
Бившият министър на отбраната на САЩ Уилям Пери в мемоарите си заяви, че рискът днес от ядрен конфликт е по-висок спрямо периода на Брежнев и Рейгън. А че тогава не се е стигнало до апокалипсис, авторът отдава и на голяма доза късмет. „Всеки ден живеех с усещането, че ми е последен.” Ние обаче в момента сме си безгрижни.
От историческа гледна точка тъкмо войната е била онзи инструмент, който е определял силата на една държава. Постмодернизмът създаде илюзията, че това не е вече валидно, но ако се връщаме отново към концерта на Великите сили, ще трябва да реабилитираме отново и мястото на войната в глобалното развитие.
Дали точно към това се стреми Путин, ние не знаем. Но това може да бъде неочакваният епилог на мечтата му. Но което е реално, руското общество, под политическата преса на властта и икономическата преса на Запада, вече е готово да възприеме милитаризма и реваншизма. В неотдавна проведено проучване от Левада център повече от половината руснаци изпитват носталгия към СССР и не споделят мнението, че Русия е европейска страна.
Често сравняват Путин с Хитлер. Но това не е така. Днешната власт просто прави възможна появата на руския Хитлер. Тя е нещо като Хинденбург. И в края на краищата, това може да се окаже второто голямо последствие от Путиновото управление.
Свързани текстове:
http://glasove.com/categories/komentari/news/amerika-sreshtu-amerika
http://glasove.com/komentari/47450-dripite-na-obama
http://glasove.com/categories/komentari/news/putin-i-erdogan-sa-v-myrtva-hvatka
