- Вашата книга „Какво да се прави? Живот с упадъка на Европа“ (Que Faire? Vivre avec le déclin de l’Europe ) е по-скоро лично преживяване, отколкото политическо есе. Защо искахте да споделите тези интимни размисли с читателите?
- Ситуацията е сериозна: постепенно изчезва не просто един политически, икономически и обществен модел, но и всичко това, което в продължение на хилядолетия беше „Западът“. Това не е някакво незначително произшествие, което може да отбележим мимоходом и след това да продължим по-нататък. Масовият упадък на Европа като цивилизация е истинска историческа трагедия, която засяга всички нас, не само като общество, но и като индивиди. Лично аз страдам неимоверно от бъдещия край на западната цивилизация, която обичам от цялото си сърце. Знам, че в тази си тревога далеч не съм сам, макар, че все още много съвременници не осъзнават напълно сериозността на тези промени или не се решават да си направят съответните изводи от тях. Именно за тях написах тази книга, в която искам да споделя своите мисли за това как ние, обичащите Запада, неговата история, наследство и традиции, можем да останем верни на убежденията си и да ги предадем на потомците си в пост-европейския свят.
- Припомняте аналогията между сегашния упадък на западния свят и упадъка на гръко-римския свят, който разглеждате в една от предишните си книги. На какво се основава това сравнение?
- Както пишат и други историци, като Освалд Шпенглер и Арнълд Тойнби, упадъкът на Запада съвсем не е случайност, той се вписва в логиката на историята, която вече е видяла възхода и падението на множество цивилизации. В книгата ми „Упадък“, която наскоро бе преиздадена в джобен формат, се опитах да покажа доколко днешната криза в Европа напомня кризата на Римската република от I век, когато, обхваната от безпрецедентна политическа, икономическа, демографска, етична и социална криза, тя е раздирана от вътрешни бунтове, прерастнали в истински граждански войни, преди републиката да се превърне в авторитарна държава, овладяла, разбира се, положението, макар и с цената на драстично ограничаване на политическите свободи и на културен застой. Убеден съм, че в близките две десетилетия и нас ни очакват такова развитие и мога само да приканя читателите да се подготвят за тези събития.
- Изтъквате факта, че малцина се осмеляват да говорят за „упадък“. Но не се ли страхувате, че самото говорене за "упадък" може да повлияе на ситуацията?
- Това е като в медицината: бихте ли искали да се лекувате при лекар, който ще лекува рака ви като хрема, от страх от психосоматичното въздействие върху реалната ситуация? Преди всичко вярвам, че честността към самата себе си трябва да бъде висша добродетел на всяка уважаваща себе си цивилизация. Умишленото премълчаване на истината за културните процеси в сегашния момент, било то масовата имиграция, застаряването на населението, ислямизацията, изкуствения интелект, разпада на националните държави, саморазрушаването на образователната система, огромното изоставане на Европа от Китай и превръщането на демокрацията в технокрация, е акт на върховно предателство с трайни последици. Защото, когато истината, т.е. все по-необратимата същност на този процес стане явна, ще рухнат и последните остатъци от доверие към нашата политическа система и солидарността между различните социо-културни групи в нашето общество. Само честният и хладнокръвен анализ на днешната ситуация може да ни помогне да определим кое е полето ни за маневриране, което все повече се стеснява, и да се опитаме да предвидим необходимите реформи за спасяването и стабилизацията на това, което е останало от нашата цивилизация, както впрочем много точно отбеляза Мишел Уелбек в оценката си за моята книга.
- Този цивилизационен упадък изгледа ви вълнува повече, отколкото глобалното затопляне на климата…
- Напротив: въпреки че оставам скептичен към т. нар. климатични заплахи и още повече към въздействието на човека върху климата в рамките на тази теория, прекомерната експлоатация на природните ни ресурси и развалянето на многообразието и красотата на природата на всички нива е неразделна част от цивилизационния ни упадък, както беше в края на Римската република. Ето защо съм убеден, че важното е не да се справяме със симптомите, а с истинските причини: не само чрез намаляване на CO2 или други проблемни вещества, но и чрез работа върху материалистичната, консуматорска, егоистична идеология на съвременния свят, надявайки се, че ще намерим ново равновесие с природата - знаейки същевременно, че истинската опасност за нашата околната среда вече не идва от Европа, която вече постигна огромен напредък, а по-скоро от Азия ...
В този контекст винаги се удивлявам от двойнствения език на много еколози: в екологичен аспект, те предпочитат да защитават един все по-радикален „консерватизъм“, а в културен аспект, защитават краен конструктивизъм; сякаш за много от тях изчезването на вида жаба е по-важно от изчезването на европейската цивилизация... Така че и за да насоча общественото мнение към богатството на нашата култура, което може да бъде разводнено или да изчезне окончателно, аз написах тази книга.
- Брекзит ли бъше първият конкретен знак за разпада на Европа, който описвате?
- Честно казано, аз все още не съм убеден, че Брекзит ще се състои, макар, че назначаването на Борис Джонсън може да промени ситуацията. Но не трябва да бъркаме „Европа“ и „Европейски съюз“: векове наред Западът е бил политически и културно по-сплотен отколкото днес. Изчезването или трансформацията на Европейския съюз по никакъв начин не би означавало разпад на Европа като цивилизация.
Този разпад идва главно отвътре, а не отвън. Унищожаването на традиционното семейство, културният релативизъм, историческият мазохизъм, политически коректното мислене, склонността да се цензурира всяко неприятно мнение, замяната на хомогенни и следователно обединени общности чрез съчетание от групи, търсещи само собствена печалба, социалната поляризация, цинизмът, с който всички представи за абсолютна истина се заменят с договорени „компромиси“ - това са истинските причини за разпада на Европа. Политическите събития, които виждаме днес - превръщането на Европейския съюз в основен защитник на това, което току-що изброих, както и готовността не само на британците, но и на „популистите“ в цяла Европа да пожертват европейското единство, за да защитят поне собствената си идентичност - са само плачевните последици. Защото истинският отговор идва от другаде: Западът може да стабилизира сегашния си упадък, само ако се върне отново към корените си и остане единен и обединен. За съжаление, това послание ще бъде чуто, когато е твърде късно.
- Казвате, че не искате да се отдавате на катастрофизъм. Но едва ли може да бъдете наречен оптимист…
- Преди всичко, аз съм историк и не мога да си затворя очите пред факта, че великите човешки цивилизации преминават през повече или по-малко сходни исторически цикли. Защо Западът да бъде изключение от хилядолетните правила? Освен това мисля, че съм чувствителен наблюдател на развиващите се в нашето общество процеси. Достатъчно е да се разходите в предградията на Париж, Лондон и Брюксел, да видите с очите си изоставените улици, нивото на образование в училищата и университетите, да оцените промяната на лихвените проценти, да поговорите с все по-откъснатите от действителността национални и европейски политически елити, да усетите объркването и омразата на европейците към собствената им политическа система, за да разберете, че Западът се променя радикалнио, при това не към по-добро. Настъпването на очакваната голяма криза може с големи разходи да бъде отложено с няколко месеца или няколко години. Но когато хазната се изпразни, а социалната система рухне, тогава ще разберем, че „жълтите жилетки“ са били само една малка прелюдия към много по-страшните конфликти, които предстоят. Възникналата след тези конфликти Европа ще има много малко общо с тази, чиято последна агония наблюдаваме сега. Ако искаме да съхраним поне малко от това, което обичаме в тази залязваща цивилизация, моментът е сега…
- И накрая, тази малка книгаа може да бъде прочетена като ръководство за оцеляване за лична употреба. Но няма ли вече колективни средства за противодействие на неизбежния според вас упадък?
- Разбира се, че има! Освен това подчертавам неколкократно, че това малко ръководство не може в никакъв случай да замести колективната политическа дейност: напротив, vita activа и vita contemplativa трябва да се допълват взаимно, за да образуват наистина стабилно общество. Но трябва ясно да осъзнаем, че сега Европа е много зле и в най-добрия случай, тя ще се окаже коренно променена спрямо тази Европа, в която повечето от нас са били социализирани. Ако наистина искаме да запазим своята идентичност в кризите, които ни очакват, е крайно време да престанем да прехвърляме отговорността към политическия свят, който до голяма степен е безразличен или дори враждебен към истинската европейска култура. При това, да се споразумеем с него, няма да бъде лесно.
Всъщност ние все по-често констатираме вътрешната сила на „паралелните“ общества, които вече доминират в големите ни градове. Ако не вземем активни мерки за укрепване на собствената си идентичност, то съвсем скоро няма да имаме право на наше собствено „паралелно общество“… Времето, когато можехме да разчитаме на стабилността на политическата и културната ни система, приключи. Ако искаме да защитим нашето наследство, борбата трябва да бъде двойна. От една страна, трябва да превърнем всеки човек, всяко семейство и всяка група хора в малка крепост с общи ценности и идентичности. От друга страна, трябва да развием нова политическа идеология, обединяваща културния консерватизъм с борбата за единна Европа, която не е задължително да се отъждествява с Европейския съюз. Това впрочем е сюжетът на последната ми книга, Renovatio Europae („Обновяването на Европа“), публикувана преди няколко седмици на немски език, а в близките месеци и на френски език, английски, полски, италиански и испански език, която е своеобразен диптих с книгата ми Que faire? („Какво да се прави“?).
Превод: Никола Стефанов