София Копола, защото правите кино?

<p><strong>За да изразя гледна точка</strong></p> <p>&bdquo;Може някои да мислят, че съм станала режисьор заради обикновен семеен атавизъм. Но това не е точно така. Тази съдба беше прекалено предначертана, за да попадна веднага в очевидното. Разбира се, бях консултант на баща си в неговия скеч в &bdquo;Нюйоркски истории&rdquo;, отделих също известно време за снимките и съм играла в &bdquo;Кръстникът 3&rdquo;, където разбрах впрочем, че не съм създадена да бъда актриса. Но вдъхновена от пластичните изкуства, посещавах курсове по фотография и изобразително изкуство. Работих в света на модата и на печата. Така че трупах опит до деня, в който заснех един късометражен филм, <em>Lick the Star</em>. Там разбрах, че никога не бих намерила по-добър начин да изразя моята гледна точка. Пет години по-късно снимах &bdquo;Обречени да умрат&rdquo;. И дори и писането да остава най-сложната част от процеса заради своя самотен аспект, да ръководя екип е нещо доста естествено за мен. Знам точно какво искам. Така че, ако умея да се изразявам ясно, няма никаква причина това да се превръща в кошмар. Напротив, да имаш екип, готов да изпълнява желанията ти, е абсолютният лукс. Ето защо мразя да работя в конфликт&rdquo;.</p> <p><strong>За да измислям различни визуални светове</strong></p> <p>&bdquo;Често разказвам истории за млади героини, потопени в океан от скука. Понякога спокойна като в &bdquo;Някъде&rdquo; или &bdquo;Изгубени в превода&rdquo;. Понякога бурна като в <em>The Bling Ring</em>. Да предадеш тази празнота на екрана, без да се повтаряш, е предизвикателство, което обичам да преодолявам. С моя оператор Харис Савидис, който, уви, си отиде много рано и когото открих след &bdquo;Някъде&rdquo;, обсъждахме много визуалните препратки по време на снимките на <em>The Bling Ring</em>. Опасявах се, че темата не го интересува. Но той веднага се ентусиазира и ме убеди да снимаме с цифрова камера, за първи път. Искаше да създаде атмосферата на телевизионен репортаж и така отведе филма и мен самата в друга територия, подходяща за темата. Тя представлява върховният символ на тази култура на лъскавата безвкусица, която е станала доминираща, и на тази банда тийнейджъри, които ограбват домовете на звезди. От този момент моята мисия като режисьор беше да не ги съдя и да разбера тяхната логика. С риск да ги покажа единствено в антипатична светлина и да ги лиша от всякаква връзка със зрителя&rdquo;.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/scarlet.jpg" alt="" width="621" height="332" /></p> <p><em><span class="st">Бил Мъри и Скарлет Йохансон в "Изгубени в превода", един красив филм на София Копола</span></em></p> <p><em><span class="st"><br /></span></em></p> <p><strong>За да откривам таланти</strong></p> <p>&bdquo;Много е вълнуващо да режисирам актьори, които малко сме гледали, като Ел Фанинг в &bdquo;Някъде&rdquo; или повечето от актьорите, които участват в <em>The </em><em>Bling Ring</em>. Но също така да покажа едно непознато лице на други, по-опитни актьори, като Скарлет Йохансон в &bdquo;Изгубени в превода&rdquo; или Ема Уотсън сега. Понякога този избор е очевиден. Но аз се опирам най-вече на невероятен екип в кастинга. След като вече съм ги избрала, умножавам репетициите чрез импровизации, за да се опознаят и отношенията им да изглеждат естествени на екрана. Но не променям начина си на режисиране в зависимост от това дали те са повече или по-малко дебютанти. Целта ми е да създам възможно най-приятната атмосфера, за да могат да се изразят&rdquo;.</p> <p><strong>За да утоля страстта си към музиката</strong></p> <p>&bdquo;Дължа музикалния си вкус на моя брат Роман. И това любопитство никога не ме напусна. Така открих "Ер", докато прослушвах музика в един английски магазин за дискове, преди да ги помоля да напишат <em>BO</em> за &bdquo;Обречени да умрат&rdquo;. Не мога да си представя да снимам филм без музика. Впрочем още при писането повечето от песните вече присъстват. Така е и с парчето, с което започва <em>The Bling Ring</em>. То е част от музиката, която пусках на снимачната площадка, за да помогна на актьорите да намерят верния тон и да наситя с нея моята режисура, особено в епизодите с нощни барове&rdquo;.</p> <p><strong>За да се науча да се доверявам на инстинкта си</strong></p> <p>&bdquo;Никога не мисля за публиката, когато снимам филм. Опитвам се да правя неща, които имам желание да гледам или близките ми биха харесали. Останалото ми се струва прекалено абстрактно. Има тревога винаги, когато показваш един завършен филм. Но никога толкова, колкото с &bdquo;Обречени да умрат&rdquo;. Това беше премиерата му и се случи в Кан! Оттогава съм по-освободена. Дори &bdquo;Мария Антоанета&rdquo; остава приятен спомен въпреки слабия прием. Прекрасно знаех, че филмът ще предизвика спор, че мнозина ще повдигнат въпроси за правото ми да засегна тази част от френската история. Но в онази сутрин имах други грижи: сутрешните повръщания на една бременна жена <em>(смях)</em>. Тази дистанция ме предпази. Днес съм преди всичко щастлива да покажа <em>The Bling Ring</em> на Кинофестивала в Кан. Знам в какво ме упрекват, но също така знам, че този филм няма да подобри нещата в очите на онези, които смятат, че правя кино като разглезено дете. С течение на филмите обаче аз се научих да се доверявам на инстинкта си и се чувствам по-спокойна.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/SOFIA-2.jpg" alt="" /></p> <p><strong><em>София Копола</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>