Клодет Колбер и Кларк Гейбъл в “Това се случи една нощ” на Франк Капра (1934)
В една много хубава новела, озаглавена просто “Личен живот”, Хенри Джеймс описва един много скучен публично писател, защото, докато е в салона, продължава да пише в стаята си. И обратното, един много блестящ аристократ, се разпада, когато е сам, защото съществува само в обществото. Типичното и символично раздвоение на американския писател между публичния и личния живот.
Именно това доста ясно разделение социалните (и асоциални) мрежи премахват априори. Личният живот става публичен. Във всеки момент трябва да се съобразяваме с образа, който искаме да създадем за себе си. Дори на любовна среща. Зрелищното общество в крайна сметка нахлу и в личната сфера. В глобалното село на дигиталната ера шест милиарда воайори дебнат през ключалката на своя компютър.
Монтен, избран (и преизбран, което било голяма рядкост в онази епоха) за кмет на Бордо, се подигравал на онези, които остават знатни личности и прелати “дори и в гардероба си”. И уточнява: “Кметът и Монтен винаги са били двама, много ясно разделени”. По онова време се е знаело, че публичният образ се подчинява на законите на theatrum mundi (света като театър - бел. пр.). Занапред човек трябва да бъде велик дори пред камериерката. “Прозрачността” на всяка цена, която ви кара да афиширате сексуалните си предпочитания или религиозните си суеверия на улицата, победи съпротивата на личния живот. Така започва всеки фашизъм.
Щастлив беше ХVI век, когато личният живот беше личен! Когато човек можеше в личния си живот да се държи, както иска, без това да има значение за публичния живот! Щастливо беше това минало време, когато висшите политически лидери - Анри IV, Луи ХIV, Луи ХV, Наполеон, Жискар, Митеран или Ширак - можеха да се отдадат на сладострастни бягства, без това да омаловажи способността им да управляват! Изневярата вече е безнаказана, хомосексуалността също, мастурбацията не е нужно да се лекува от психиатри, содомията вече не води до кладата.
Доста сме се борили за сексуалната свобода, за да ѝ се насладим напълно…
Само че добродетелта (и нейното неминуемо следствие, лицемерието) не се е отказала и то в най-строгата си форма. Докато порнографията постепенно нахлуваше в търговските потоци, пуританството, което е другото ѝ лице (обясних това в “Порнографското общество”, няма да се връщам на него*), се завърна чрез идеологията на прозрачността. Вече не дебелата кувертюра разделя героите в “Това се случи една нощ”, а булото на Попея.
Но това, което е извънредно еротично в живописта, стана неприлично в
модерния живот, който приема Порнос, но се отказва от Ерос.
Бенжамен Гриво може насаме да прави каквото иска с когото иска - и, разбира се, със съгласието на съпругата си, кой знае -, но не трябва да прави това, което не би направил публично бъдещият кмет на Париж. С други думи, нищо.
Нищо. Обществото на всеобщото наблюдение (и политиците, които днес се преструват, че протестират, сложиха на улиците сложни системи за разпознаване, които вече не оставят никакво място на свободата) се стреми да контролира цялото ни поведение. Big Brother ви гледа. Ние сме шпионирани, регистрирани, описвани. И няма нужда да си представяте някакъв Велик организатор на тази всеобща ченгеджийница: всеки за всеки е един малък Савонарола, изискващ от другите да се разхождат с изповед на врата.
Наясно съм, че никога няма да се занимавам с политика. През 90-те г. написах няколко еротични романа, което някой с чиста съвест няма да пропусне да ми напомни… конформистите биха разследвали при едната или другата ми бивша съпруга, за да разберат дали не съм нарушил брачния договор (отговорът е да, така както и те, но какво значение?). Да перифразираме Бомарше: “С качествата, които се искат от политиците, колко светци биха заслужили днес да бъдат кметове на Париж?”. Това се отнася до секса, както и до всичко останало. Нека този, който никога не е съгрешил, пръв да хвърли камъка… Наистина, ако французите искат безупречен, верен човек, приятел на животните, вегетарианец при това, не им остава друго, освен да гласуват за Хитлер, който е имал много по-каноничен личен живот от този на алкохолика Чърчил.
* Жан-Пол Бригели е автор на книгата “Порнографското общество” (Société pornographique, 2012)
Превод от френски: Галя Дачкова