Както е имало и има у нас официален и неофициален фолклор, тъй е съществувал и съществува „дух на утвърждение" и „дух на отрицание". Няма нужда да се казва, че такова отрицателство не е нещо изключително българско, че то се гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските – ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура – англичани, френци, немци, без да говорим за азиатските и други народности. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за това представя известният израз „Българска работа!", гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.
Психиката на нашето отрицание е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителната психика. Детето например се означава в една народна песен като „живи железа на ръце", т.е. като окови за майката. Казва се „син като клин", т.е. нещо вредително, а за дъщерята – че расте за чужда къща или че е вид на овощно дърво, плодът на което яде друг. Момата и момъкът през периода на любенето се „лъжат", т.е. надхитрят. А сватбата се представя като нещастие през „сляпата неделя", когато младоженецът бърка в торба със змии, т.е. с жени, и „ако има късмет", изважда обикновена змия, а не усойница. Затова – „посгоди се, пороби се", „ожени се, погреби се". Съпругът и съпругата се представят като антиподи на живота: той е куче, тя е котка, той внася, тя изнася. Семейният живот се движи обикновено в атмосфера на караница. (...)
В сдружение за обща работа малко се вярва: „Орташка кобила и кучета не я ядат." Напротив, хвали се индивидуалната стръв за благо и успех: „На вълка вратът е дебел, защото си върши работата сам", „Света не мож оправи, ами гледай да го оправиш за себе си". Доброто се смята за нещо слабо, беззащитно, а на хубавото се приписва жалък жребий: „Най-хубавата ябълка свинята я изяда." Храни се съмнение дори към върховната справедливост: „Богат ли си – в рая, сиромах ли – накрая." Селото се схваща като самостойна държава. Затуй се водят същински битки с другите села за пасища и гори. Селото изобщо мрази града. Гражданинът се схваща отрицателно: „гражданин – кръстен дявол". „Той седи под сянка – не работи." За труд се признава само полската работа. Мрази се и градската култура. (...)
Градът е за нашия народ така също седалище на бирници – данъкът не се схваща като лепта за общото, а като робско даждие – и главно център на власт. Властта, особено административната, е най- висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота. Оттам извънредно силното полити- зуване на широките ни народни маси – нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, удовлетворение на лични интереси.
Политическата психика на българина се проявява естествено най- вече през време на избори. Тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание: „Къде така?", те ще ви отговорят обикновено: „Ще лъже един там, отиваме да го чуем". Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т.е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин изведнъж става отрицател на селото – и то често най-голям. В града селянинът става обикновено дребен служещ или чиновник, ала нерядко се издига и до върха на административната стълба.
Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в известен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. Нашият чиновник се мисли за представител на нещо голямо и недостъпно, а посетителят се смята за мравка или за дойна крава. Ако и всички да се стремят към власт, а като чиновници се имат за нейни органи, понятието „държава" е най-отвлеченото в съзнанието на българина. Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките и средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата. (...)
И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и пр. (...)
За отрицателната ни психика, дислокация и етнология би се създала по-сигурна основа, ако се изложеше историята на нашето отрицание – неизследвана досега и сложно преплетена с политико-социалните и културните събития и факти на позитивното ни минало. Нашата държава се основава от Исперихови българи, като горен слой, и от славяни, като подчинени – дуализъм, който се знае в Русия, франция, Англия и пр. У нас обаче се проявява доста остро държавната власт – нещо, което предизвиква отпор у „демократичните" славяни или отрицание към държавата и висшите слоеве.
Към това политико-социално отрицателство се присъединява и културно, когато с приемане на християнството чуждата византийска култура с държавна помощ иска да унищожи местната езическа култура на славяни и българи. Нещо подобно личи и в други европейски държави, ала специално българското тук е суровостта в отношенията. Зиналата по тоя начин пропаст между българи и славяни, между поданици и държава, град и село, между византийско-българска църква и народно езичество – тая пропаст се използва от ереста на богомилството, която е продължение на манихейството, ала се оформя като чисто наше религиозно движение. То излазя лека-полека пред народните маси с цяла програма на отрицание: против държавата и всички нейни органи, против официалната църква. (...)
Друга историческа причина на националното ни отрицателство е липсата на развита българска култура, материална и идейна. Постиженията на града са били от чужд, византийски характер и не са се възприемали от селото, което било крепост на своето, на народното. Селската култура, от друга страна, не е имала достъп в града, гдето да се развие в по-висши форми. Така чрез взаимно отрицание се е спъвало развитието на всички културни почини у нас и никоя култура не се е наложила окончателно на цялата ни страна. Затуй в продължение на повече от хиляда години исторически живот – време, което бе достатъчно за англичани, френци и немци да дигнат величествени катедрали на своята култура и почти да се изживеят исторично – ние тъпчем на едно място, самоизяждаме се от отрицание, гинем в културно безплодие и безпомощност. (...)
Националното ни отрицателство проявява стремеж и към обособяване в цялостен мироглед. Разработена е обаче предимно метафизиката в народната ни отрицателна философия. Съставните и елементи са отчасти оригинални мисловни достижения, отчасти влияния от индийския будизъм и иранския дуализъм, ала има нещо и от старотракийско време. Излазя се, така да се каже, от песимистичен биологизъм и се отива към остро очертана антитеза: живот и смърт, добро и зло, като върховенство се отдава на смъртта и на злото – прояви на мащехата съдба. Проглъбяване и известна систематизация на така явилия се култ към злото се извършва от кабалистичната теология на богомилството, доста близка впрочем на богословието на древнобалканското орфейство.
За царство на злото, на дявола, се прогласява целият видим свят заедно с историчния живот, а престолът на добротата, на Бога, се дига на небето. Като че се теологизува суровата балканска и българска история, от което са се запазили дори национални следи. Така в космогонната по същество приказка за раздаването на късметите жестокият жребий на българина се отъждествява с изначалната участ на Адама – и двамата се осъждат на черен труд в тоя свят.
Сякаш е имало българско грехопадение!
Като че върху нашия народ е изречена върховна клетва и нашата история се отиграва в ада. Нещо от тая дуалистична мистика ми се ще да видя и в хумора на „Бай Ганя". Ние се смеем на себе си, без да се обиждаме, защото инстинктивно се водим от следното: бай Ганьо е българин от тоя свят, българин на злото. Има обаче българин от оня свят, на доброто. Интересна, мисля, естетика на дуалистичната мистика. От постулата, че злото владее в тоя свят, нашият народ е извел отрицателната си етика: служба на злото, апатия към доброто, егоизъм на материалното, безсмислие на обществения живот – спасението е само лично и пр. Тоя дух прониква и в българската философия на обществото, държавата, народността, културата. Бай Ганьо например казва: „С дявола сме добре."
Българският дух на отрицание е създал значи почти цяла система на сатанизъм, ала тая отрицателна философия се е явила най-вече като отчаян отпор на нашия народ срещу злата му участ да бъде държан едва ли не хиляда години в оковите на политико-социален и културен антиисторизъм.
Найден Шейтанов (1890-1970) завършва философия в Лайпциг и Прага. Сътрудничи на най-авторитетните издания от междувоенния период – „Философски преглед", „Златорог", „Българска мисъл". Автор е на изследванията „Любов, космогония" (1931, 1933 г.), „Великобългарски светоглед" и „Балканобългарски титанизъм" (1939 г.) и на много есеистични, философски и етнографски произведения, като „Сексуалната философия на българина", „Световна България" и др. Студията му „Духът на отрицание у българина", която препечатваме със значителни съкращения, е публикувана в книжка 2 на „Философски преглед" през 1933 г.