В самата историческа наука не съществува точно определение на термина революция. Трудно може да се постави границата между нея и метежа, преврата или бунта. И все пак са изведени две от главните ѝ характеристики - насилие и промяна. От тази гледна точка,
случилото се през ноември събитие в Петроград си е чиста революция.
При него и насилието е в изобилие (може би тя държи историческия рекорд в това отношение) и промяната е радикална. А и последиците ѝ се чувстват вече цял един век.
Но днешната дата е такава, че си заслужава да се поговори за генезиса. Дали именно наличието на консервативна и авторитарна политическа система, каквато представлява Руската империя със своето социално и национално подтисничество, не отключва политическите крайности, именно като реакция на предхождащата ги статичност.
Но предопределена ли е революцията? Може би от един етап на историческото развитие отговорът става утвърдителен. Или, както казва Ленин, когато низините не желаят да живеят по старому, а върховете не умеят да управляват по новому, взривът става неизбежен. А неговият обхват зависи от силите на противопоставяне и техните цели. Въоръженият сблъсък е често само елемент от една по-голяма картина, която обхваща и отношението на масите към случващото се, имиджа и езика на новия и стария елит, финансовите им ресурси и др.
В този смисъл Октомврийската революция може да бъде разглеждана като точка, която ознаменува
края на руския имперски проект
и се стреми на негово място да изгради не просто една нова държава, а нов свят, подчинен на комунистическата идеология. От друга страна, тя е неразривно свързана с предхождащата я Февуарска революция и последвалата я гражданска война. Първата я прави възможна, а втората я съхранява.
Когато говорим за революционните прояви в Русия през 1917 г, трябва да си дадем сметка на първо място за дълбинните процеси, които ги обуславят. И може да звучи парадоксално, но те могат да бъдат класифицирани като реакция на руската модернизация. От средата на XIX век държавата и общество са подложени на мащабна трансформация, която не е плод на органическото им развитие, а е елитарен проект за догонване и копиране на западната цивилизация. В страната е премахнато крепостничеството, започва процес на индустриализация, настъпва интензификация на стопанския и културен обмен с останалия свят, премахнати са формалните съсловни разделения, формират се класите на буржоазията и пролетариата, и т.н.
Всеки един от тези модернизационни елементи спомага за икономическото и политическото развитие на държавата, но едновременно поражда силна обществена и социална резистенция. Селяните, освободени от крепостничеството, са затворени в рамките на селската община, която гарантира определено равенство, но за сметка на просперитета.
Руското село напуска феодализма, но не прекрачва границата на капитализма.
Неговата безтегловност ще се превърне в основната хранителна среда за избуяване на революционните настроения. Но тяхната промотиране принадлежи безспорно на интелигенцията. Голяма част от нейните представители добиват самочувствието, че са в състяние да начертаят нов път на обществено развитие, който ще превъзмогне всички уродливи явления на руската действителност. Срещу западния индивидуализъм е изправена идеята за колективизма, която звучи много по-разбираемо в ушите на руснаците. Парадоксално, но две идейни течения, противопоставяйки се по въпроса на модернизацията, издигат в свой култ колективното начало. Това са реакционерите–славянофили, които дирят социалното благоденствие в корените на древната руска община, и социалистите, които пропагандират различни (внесени пак от Запада) социални утопии.
Така, подкопавана от традиционалистите и прогресистите, легитимността на руската власт постоянно девалвира. Подкрепата за монархията се затваря до рамките на един тънък арисократичен и бюрократичен слой, на който се обляга функционирането на целия държавен механизъм. На пръв поглед те са незначително малцинство, което обаче успява да превърне
Руската империя в най-бързо развиващата се икономика в света в началото на XX век.
Но, разбираща своето крехко положение, тази прослойка отчаяно се бои от всяка политическа промяна. В добавка, олицетворението на системата, император Никоай II, поради своята въздържаност и възпитание, придобива имиджа на слаб и безволев владетел. Дори само заради своя ръст и поведение, той категорично не се вписва в модела на силния цар.
А за да функционира самодържавието, подобен образ е крайно необходим. Каквото и да се говори за руския абсолютизъм, който често е преминавал в деспотия, по отношение на държавата той се е оказал силно ефективен. Само чрез него можем да си обясним как едно от многото руски княжества успява да се превърне в най-обширната държава в света. И по пътя си минава през „труповете” на поредица от геополитически конкуренти - татарите, Шведското и Полското кралство, Персия, Османската и Първата френска империя.
Но веднъж освободени от моралните си „ангажименти” към царя, поданиците му лесно се поддават на случайни и злободневните фактори, които предопределят руската революция. Освен че е лишен от своя сакрален авторитет, Николай II остава и без единствената си сигурна подкрепа до момента - армията. Не че тя изчезва, а просто се разраства главоломно - численият ѝ състав към началото на 1917 г. надхвърля 12 млн. души. Преобладаващата част от които са дребни земеделци, почти лишени от образование, които не виждат никакъв смисъл в продължаващата война и са готови да възприемат всяко послание, което им чертае път към връщане у дома. Към тях се добавят представителите на руската интелигенция, призвана да замести загиналите по бойните полета кадрови офицери, която продължава да бъде пасивна или активна опозиция на царския режим. Низшите и средните звена в армията се изпълват с антисистемни настроения, с което
войската губи своите традиции на лоялност към монархията.
Деградацията на властовата структура влиза в разрушителна симбиоза и с останалите последици от течащата война. Мобилизацията не просто превръща армията в един все по-трудно подаващ се на управление организъм, но и лишава почти всяко семейство от така необходимата мъжка опора и работна ръка. Администрацията не разполага с култура на социалното подпомагане, което довежда милиони домакинства до бедствено положение. Военните разходи предизвикват закономерно инфалция, която удря основно населението в големите градове.
Особенно тежко е положението в столицата Петроград. Там са концентрирани огромни човешки маси. За да бъдат преведени военните заводи на непрекъснат режим на работа, се оказва необходимо да се назначат стотици хиляди нови работници, набрани от цялата страна. Те са настанени във възможно най-мизерните условия за живот - набързо сглобени бараки или дори в землянки. Към тях трябва да добавим и гарнизона от 150 хил. войници, натъпкани в казарми, чийто капацитет е 25 хил. легла. В подобна среда, всяка нодоволство и несправедливост лесно прераства в бунтовна нагласа и всеки слух, колкото и да е невероятен, добива широко разпространение.
А центрове на пропаганда не липсват.
Тук са и платените от Германия агенти, и пропагандаторите на левите идеи - есери, болшевики и меншевики, и представителите на националните малцинства, и кой ли още не. В добавка, самият парламент заема ясно антивластови позиции, като сформира опозиционен блок, в който се включват повече от 2/3 от всички депутати. Основното му искане е да бъде излъчено правителство, ползващо се с ясна парламентарна подкрепа. С което вече е налице и официална институция, готова да се превърне в плацдарм за атака срещу режима.
Противопоставянето достига и върховете на аристокрацията, като някои от братовчедите на императора също застават на позицията, че самодържавието не е в състояние да се справи с кризата и изискват преминаване към парламентарно управление. И те се оказват подвластни на слуховете, че Разпутн се е превърнал в сивия кардинал на Русия, а императрицата е агент на Берлин. Показателно е, че извършители на убийството на Разпутин са великият княз Дмитрий Павлович и княз Юсупов.
Като историческа ирония може да се възприеме факта, че Руската империя е възприета повсеместно за недееспособна именно в навечерието на най-големият си триумф, когато е било въпрос на време да повали и немската преграда пред себе си, както и да завладее Истанбул - втория Рим.
В началото на 1917 г.
Петроград се оказва кълбо от недоволство, слухове, политически интриги, спонтанни демонстрации и стачки.
И закономерно враговете на монархията се опитват да канализират в своя полза цялото това гигантско напрежение. Левицата организира на 14 февруари стачка под лозунга „Да живее републиката” и от този ден демонстрантите завладяват улиците на града. Редуват се ту политически искания, ту социални, но резултатът е, че тълпата започва да осъзнава голямата си сила.
Правителството не се решава да инициира смазване на протестите с цената на всичко. То няма нито воля за подобно нещо, нито има под ръка достатъчно лоялен репресивен апарат. От друга страна, то е напълно изолирано от обществеността и не разполага с никакви позитивни лостове да ѝ въздейства. Принудено е да наблюдава безучастно как властта се изплъзва от ръцете му.
На 23 февруари се стига до открити сблъсъци между протестиращите и войската, но това не пречи на императора да замине за главната квартира в Могильов. Той все още живее с убеждението, че както през 1905 г. ще успее да преодолее кризата.
На 27 февруари в Петроград избухва и военно въстание. Първи се вдигат на бунт запасняците от Волинския полк, които избиват своите старши офицери и се присъединяват към митингуващите граждани. Мълниеносно примерът им е последван и от останалите войскови части. На следващия ден от 150 хил. военни, на царя остават верни по-малко от 1000. И с монархията е свършено. Предаден и от генералите си в Ставката,
Николай II абдикира на 2 март.
Официалното провъзгласяване на републиката ще се случи чак на 14 септември, но всеобщото усещане е, че династията на Романови остава в миналото.
Създадено е временно правителство, излъчено от средите на парламента. То е оглавено от центриста княз Лвов и като цяло състава му е по-скоро с дясноцентриска окраска. Единственият представител на левицата е министърът на правосъдието Александър Керенски. Новата власт се опитва да продължи участието на Русия във войната, обещава и свикването на Учредително събрание, което да формира институциите на новата руска република, но не предвижда провеждането на по-задълбочени социално-икономически реформи.
Като състав и цели то изглежда доста консервативно на фона на революционния динамизъм в Петроград. В условията на една продължаваща революция, умереният му реформизъм се възприема като препятствие по пътя на промяната. На мода са единствено радикалните послания и всяко ново тяхно завихряне превръща несъзвучните с тях идеи в израз на реакционност.
Много по-адекватно от институционална гледна точка изглежда създаденият като орган на местното самоуправление
Петроградски съвет на работническите и войнишките депутати.
Той може да изглежда като сборище на леви елементи, но както показва името му, представлява интересите на най-динамичната част от представителите на революцията - войниците и пролетариата. А на последните се услажда да бъдат господари на улицата. И са готови да подкрепят развитието и задълбочаването на течащите процеси, дори и само поради факта, че това ги отдалечава от момента, когато трябва да потеглят към фронта или да се върнат към монотонната работа във фабриките и заводите.
Разнобоят между двата властови органа прераства в национален мащаб. Докато кабинетът се опитва да се опре на изплашената и стигматизирана бивша царска администрация, в повечето градове се създават местни съвети на работническите и войнишки депутати, като органи на народното самоуправление.
Започва т. нар. период на двувластие.
В националните райони се появява и трети властови център - различни национално-политически организации никнат като гъби и всяка се стреми ту към широка автономия, ту към пълна независимост. С най-голямо значение е създадената Украинска рада, чиято програма, ако бъде реализирана, означава империята да загуби най-богатата си провинция и да разруши напълно армията си.
Заформящата се политическа анархия извежда необходимостта от преформатиране на Временното правителство, за да бъде в някаква степен по-адекватно на ситуацията. През месец май от него са извадени външният и военният министър, като изразители на имперските руски интереси, и са вкарани нови представители на есерите и меншевиките. Донякъде се постига желаният резултат и новият кабинет успява да си осигури подкрепата на Петроградския съвет. Но случаят е показателен доколко е преобърнат дневният ред на обществото. То не просто е индиферентно по отношение на бъдещите придобивки от войната, но е враждебно към тях. Очевидно не величието на Русия въодушевява нейните граждани, а нещо съвсем друго.
Но влизането на две леви партии във властта прави болшевиките единствената лява опозиция на управлението. В новата си роля тя започва да обира плодовете на общественото недоволство.
Пристигналият през април в Русия Ленин формулира нова програма,
която е в съзвучие с исканията за задълбочаване на революционните промени. Тя включва въпросите за сключване на незабавен мир, за унищожаване на едрата земеделска собственост и установяване на работнически контрол в промишлеността и търговията. Като важен тактически ход е формулирано искането за превръщане на съветите на работническите и войнишки представители в единствен орган на властта. Програмата се оказва изклчючително политическо попадение, защото, от една страна, тя напълно импонира на носителите на революционната борба, а от друга - отнема на Временното правителство възможността да артикулира с революционната риторика. То или трябва да възприеме програмата на болшевиките или да се изобличи като носител на контрареволюцията.
На 18 юни половин милиона демонстранти издигат лозунга за оставка на министрите от политическия център и предаванета на властта на „Съветите”. Скоро напрежението прераства в тежки сблъсъци, като и от двете страни на барикадата стоят работници и войници. Все пак силите, лоялни на правителството, вземат връх и властта използва случая да се разправи с болшевиките.
Партията на Ленин е забранена,
а армейските части, взели нейна страна, биват разформировани. В столицата е обявено военно положение. Но временното правителство е наясно, че в този си състав няма сили да се наложи на политическата сцена. А в допълнение, властта му се изплъзва във Финландия, Украйна, Кавказ и Средна Азия. За да влее нова енергия в редовете си и за да примири недоволството на левицата, на 20 юли кабинетът е реорганизиан отново, като премиерският пост е зает от есера Керенски.
Към момента на избирането си той определено е най-силната политическа фигура в страната, но изначално подходът му към властта се оказва погрешен. Започвайки да концентрира все по-голяма власт в ръцете си, новият министър-председател не си дава сметка, че в случая не е важен институционалният ресурс, а посоката, в която той се прилага. Вследствие на което премиерът придобива формално едва ли не диктаторски правомощия, но се дискредитира пред революционните сили. В допълнение, инициираното от него настъпление на Югозападния фронт се проваля, защото войските отказват да атакуват, проблемите със снабдяването на градското население с храни се задълбочава, стачките и демонстрациите не спират,
силата на болшевишката агитация сериозно нараства.
След като и Керенски не успява да въведе ред, последният коз остава да го изиграят военните. Половин година брулена от революцията, руската армия се е превърнала в пародия на разбирането за военна сила. Още от началото на Февруарската революция тя е подвластна на т. нар. заповед №1, която определя, че войниците не се подчиняват на офицерите, а на избрани из средите си военни комитети. При наличието на подобен абсурд е цяло чудо, че армията продължава да функционира. В подобни условия, решението на генерал Кронилов да наложи ред в столицата, звучи много амбициозно.
Не е ясно доколко неговият метеж е съгласуван с Керенски, но ефектът от начинанието е напълно противоположен на очакванията. Изпратените към Петроград съединения са спрени не толкова от въоръжена съпротива, колкото от болшевишки агитатори, а премиерът бърза да обяви генерала за бунтовник. Но Керенски допуска и една стратегическа грешка с цел защита срещу метежниците - той въоръжава петроградския пролетариат и тихомълко вади от нелегалност болшевиките. А след Корниловия метеж и малкото останали признаци на военна дисциплина и организираност, се изпаряват. Войниците масово се нахвърлят срещу офицерите, които в най-добрия слуай са прогонени, но мнозина заплащат с живота си. Около 2 млн. души дезертират само за един месец. Опитвайки се да достигнат до домовете си, те тероризират населението в тила и окончателно разтройват транспортната система. В допълнение, страната е подложена на издевателствата на 90 хил. криминални престъпника, амнистирани от временното правителство.
Ако за дискредитацията на империята са били нужни десетилетия, то при републиката този процес отнема седмици. Военните поражения на фронта и стихийните социални и политически промени в тила превръщат нейната власт в ефимерна. Промотираща свободата, тя прокарва пътя към анархията. С което отключват
копнежа на хората по „силната” ръка.
И тук идва часът на болшевиките. Тяхната нарастваща популярност се съчетава с опита на Петроградския съвет да реабилитира своята значимост и този път не просто да се превърне в дублиращ орган на изпълнителната власт, а в единствен неин носител. На 13 септември съветът гласува резолюция в подобна насока и избира за свой ръководител болшевика Лев Троцки. На 29 октомври е постановено създаването на Военно-революционен комитет, на който се подчиняват работническите въоръжени отряди. Отделно комитетът изпраща свои предствители (комисари) на всички по важни и стратегически обекти и институци.
На 6 ноември работническата гвардия, подкрепена от известен брой матроси, започва да установява контрола си над Петроград. Последователно се превземат телефонните станции, печатниците, гарите, електростанциите и мостовете над р. Нева. Като не се среща никаква съпротива. Гарнизонът на столицата запазва неутралитет, а липсват и всякакви прояви на гражданска активност - няма нито стачки, нито митинги.
Сутринта на 7 ноември правителството на Керенски контролира само собственото си здание - Зимния дворец. А Петроградският съвет вече разпространява възвание, в което се казва, че делото за което се бори народът - мир, земя и труд, е обезпечено. Късно вечерта
започва щурмът на Зимния дворец,
който Керенски успява да напусне своевременно с кола на американското посолство. По същото време свиканият Конгрес на Съветите на работническите и войнишки депутати утвърждава сформирането на Съвет на народните комисари начело с Владимир Ленин. Русия получава най-сетне така желаното революционно правителство, което малко хора вярват, че може да бъде стабилно, да не говорим за дълговечно. Но историята обича да опровергава пророците.
На Русия е съдено да изживее политически експеримент, непознат в човешката история.
Който е амбициран не просто да създаде нещо ново, а и да заличи всичко старо. Основният инструмент ще бъде насилието, но ще се формира и идея, чиято актуалност ще остане валидна и един век по-късно.