Президентът на Сърбия Александър Вучич
На 20 ноември в Сърбия избухна шпионски скандал, провокиран от публикуван в интернет запис, нв който помощникът на руския военен аташе, Георги Клебан, предава пакет, вероятно с пари, на неизвестен сърбин. На пресконференция на 21 ноември президентът на Сърбия Александър Вучич заяви, че получателят на пакета е бивш сръбски разузнавач, но тази история по никакъв начин няма да повлияе на добрите отношения между Сърбия и Русия. Самият Клебан напуснал Сърбия още през юли тази година, поради изтичане на мандата му.
Историята с руския шпионин, чието развитие наблюдавахме в продължение на една седмица в сръбските медии, беше предназначена не за сръбския и за руския, а преди всичко за западния зрител. Нейната цел бе да направи добро впечатление на представителите на западните централи в Сърбия, които от години се тревожат, че влиянието на Русия в страната расте и че Русия само гледа как да ги изхвърли от Сърбия, а след това и от Балканите. Този всъщност незначителен епизод се възприе от Запада като първокласен дипломатически скандал. В същия смисъл и сръбските медии го определиха като събитие от първостепенно и принципно значение. При това, прави впечатление, че проправителствените медии даже изпреварваха опозиционните, като бомбардираха читателите с новини за развитието на скандала, с пресконференциите на президента Вучич, заседанията на Съвета за сигурност и т. н. А в същото време зад гърба им сръбските власти намигаха на руснаците, демек "всичко е наред, ребята, това е само театър, шоу и въобще няма да повлияе на нашите отношения". По такъв начин
Вучич за пореден път демонстрира забележителния си талант да седи на два стола.
От една страна, контролираните от властите медии раздуха незначителния инцидент до глобален мащаб, а западните „приятели“ на Сърбия получиха доказателство, че сърбите оказват съпротива на „руската експанзия“ и водената от руснаците „хибридна война“. От друга страна, главната фигура в шпионския скандал, помощникът на руския военен аташе, още през юли беше напуснал Сърбия и то защото му беше изтекъл мандата, а не като заподозрян в шпионаж. По такъв начин, като оставим настрана медийния шум, инцидентът не доведе до някакъв реален резултат. Никой не беше депортиран, нямаше размяна на ноти, не се чуха и някакви взаимни обвинения. Липсата на конфликтност в този инцидент позволи на Русия да твърди, че е изправена пред поредната провокация на западните специални служби, а отношенията между Сърбия и Русия никога не са били толкова близки, колкото в този момент и никой не е в състояние да ги развали.
Така американците получиха своята истина, руснаците също, което напълно устройваше и едните и другите,
а най-доволен, разбира се остана Александър Вучич, който не за първи път, вместо реално, конкретно сътрудничество, предложи на сръбските партньори някакво цирково шоу. Това обаче устройва и сръбския народ, с който Вучич играе своего рода постоянна игра на дама, в която вече е постигнал върховно майсторство.
Трябва да кажем, че днес Сърбия се намира в авангарда на глобалния политически тренд, което място се отнася в частност до така наречената „пост-истина“ (post-truth). Този термин влезе в широка употреба след референдума във Великобритания за излизане от ЕС и президентските избори през 2016 г. в САЩ, чиито резултати шокираха демократичната общественост. Никой не може да обясни смислено какво е това „пост-истина“ (сигурно, истината за пост-истината, именно това е пост-истина), но всички активно използват този термин. Накратко, става дума за това, че в условията на информационното пренасищане, в бързия поток от безкрайно разнообразна информация,
самото понятие истина изгуби смисъла си.
По-рано, все пак пропагандата се базираше на реалното положение на нещата, а днес неприятната и неизгодна истина безжалостно се отсича с „бръснача на О̀кам“. Политиците и държавните лидери в целия свят се опитват да използват активно „пост-истината“ като инструмент, но на никого не му се получава, защото за тях „пост-истината“ не е нищо повече от още един способ да докажат своята правота и да изтъкнат грешките на опонента си. В крайна сметка, като „пост-истина“ се подразбира съществуването на множество различни истини. Левите имат своя истина, десните и те имат своя, радикалните еколози също си имат някаква истина, привържениците на конспиративните теории също имат своя истина и религиозните фундаменталисти имат такава. Вече не съществува законът на Аристотел за „изключеното трето“ (един от трите основни закона на логиката, б. пр.), когато от две съждения за едно и също нещо , едното е истина, другото задължително не е истина и трето истинно положение няма. Сега, колкото са съжденията, толкова са и истините.
Сбогом, класическа линейна логика.
И между тези множество истини няма никакъв луфт, никаква неутрална полоса, няма възможност за дискусия и компромис. В годините на Студената война, когато истините бяха само две, се запазваше възможността да бъде постигнат компромис, а сега, в епохата на множество истини, никой не е съгласен да направи компромис. Тоест „пост-истината“ подчинява съвременните политици, лишава ги от свободата да маневрират и ги прави слепи роби. И само президентът на Сърбия Александър Вучич успя да превърне „пост-истината“ в оръжие и да го използва за целите си.
За Вучич по принцип няма истина и неистина.
По-точно трябва да кажем, че за него истина е това, което му е изгодно в даден момент, а всичко останало не е истина. Истината не е една, и не са две или десет, те са толкова, колкото му трябват. И с всички тях Вучич жонглира виртуозно, променяйки своята позиция даже не по няколко пъти на ден, а по няколко пъти в едно свое изказване. Например, в момента е туркофил, а след малко ислямофоб. Още не сте успели да се обърнете, а той вече е германофил призоваващ за преразглеждане на резултата от Втората световна война… Стоп, почакайте! Той вече не е германофил, той е югославски антифашист, четник. Не, извинете, вече не е четник, сега е партизанин при Тито. Ако ви се е сторило, че е русофил, хвали руските ракети и прочее руски оръжия, разсъждава за великата дружба между руснаците и сърбите, това действително е така. Но не бързайте да се радвате. Докато вие се радвате, той вече не е русофил, той е евро-бюрократ, който ругаещ изостаналостта на сръбския народ.
А какво пророкува Вучич за Косово?
Отначало размахва сабята и твърди, че никой няма право да унижава Сърбия на нейната изконна територия“, а след това, практически без някакъв преход (на него не му трябват преходи), започва да разсъждава за „митоманията“ на сърбите, които живеят в реалността отпреди 600 години, а не в днешния ден. Често се случва така, че Вучич се обръща на 180 градуса в процеса на изговаряне на едно изречение. В началото на изречението започва да говори един Вучич, а завършва вече друг. Вучич е властелинът на „пост-истината“, а гражданите на Сърбия са послушният обект на неговите манипулации. Всички те, и тези, които обичат Вучич, и тези, които не го обичат, са сигурни, че именно техният Вучич е единственият, истинският, а останалите са фалшиви. Патриотите, които обичат Вучич, са сигурни, че той казва истината, когато обещава да отстоява до последно Косово. Патриотите, които не обичат Вучич, са сигурни в точно обратното - че той е предател, след като обвинява сърбите в „митомания“. Западняците, които обичат Вучич, са убедени, че думите му за неизменния курс на Сърбия за присъединяване към ЕС са истина, а всичко останало е информационен шум. А, западняците, които не обичат Вучич, смятат, че го интересува само сближаването с Русия и Китай, а всичко това, което говори за ЕС, са лъжи.
Ако се опитаме да намерим някакъв литературен първообраз на Вучич с неговото „нелинейно“ разбиране за истината, то на първо място, веднага си спомняме, разбира се, за Джордж Оруел и неговото „двойно мислене“. „Двойното мислене“, е способността да се придържаш към две противоположни убеждения. Не да представиш черното за бяло, а бялото за черно. Това е дреболия за деца от детска градина, банална диалектика. „Двойното мислене“ се състои в това, че няма нито черно, нито бяло, защото черното едновременно е и бяло, а бялото едновременно е и черно. Войната е мир, свободата е робство, незнанието е сила. Океания е в съюз Евразия срещу Остазия (Остазия е измислена страна от романа на Оруел „1984“, б. пр.), защото винаги е била в съюз с Евразия. Но едновременно с това тя винаги е била и в съюз с Остазия против Евразия. Сърбия е главният проводник на руското влияние на Балканите, защото винаги е било така. Сърбия е главният борец с руските технологии за „хибридни войни“, защото винаги е било така.
Така Сърбия при Вучич е страната на победилото „двойно мислене“,
а сръбският президент владее техниката на „двойното мислене“ не по-зле от прословутия „Голям брат“. Важно е да се разбере, че Вучич не създава илюзии и не симулира. Всички негови едновременно съществуващи истини са живи, пълнокръвни и истински. За Брюксел една истина, за Москва - друга, за Вашингтон - трета. Сърбия в действителност укрепва военното си сътрудничество с Русия, купува руска военна техника, посреща Путин като национален герой и влиза в Евразийския митнически съюз. В същото време разобличава руски шпиони, подписва споразумения за партньорство и логистична подкрепа с НАТО, участва в съвместни учения с Алианса за борба с „хибридните войни“ и редовно провежда „Седмица на НАТО“ в Белград.
Тук трябва да кажем и няколко критични думи по адрес на сръбския народ.
„Двойното мислене“ на Вучич е действено, защото устройва всички в Сърбия. Всеки народ има такива управници, каквито заслужава. Сърбия не успя да се определи със своя визия за бъдещето си. Стремейки се едновременно и към Изтока, и към Запада тя си заслужава Вучич, заедно неговите съмишленици, същите хамелеони като него. На финала в романа си „1984“, Оруел пише: „Ако искате да видите образа на бъдещето, представете си ботуш, който вечно тъпче човешко лице“. Трябва да запомним, че ботушите могат да бъдат различни, както и лицата. Някого ботуша го тъпче жестоко, а друг по-слабо, някой понася по-леко ботуша, а някой по-тежко. Готовността на сърбите да се самозаблуждават и неизбежно произтичащата от тази самозаблуда автоцензура направо е страшна, а още по-страшна е готовността на цялото съвременно човечество за реконструкция на реалността. При това, ако вярваме на Оруел, веднъж стъпило на пътя на „двойното мислене“, човечеството е обречено да следва този път вечно. А в политически смисъл, какво е вечността? Дали срокът на пълномощията на Мило Джуканович, който е на власт в Черна гора от 1989 г.? Не, това е нещо много повече. Вечността настъпва тогава, когато на смяна на Вучич, на власт в Сърбия идва друг подобен „жонгльор с истината“. Засега нямам причина да мисля, че това няма да е така. Защото „пост-истината“ и „двойното мислене“ устройват всички в Сърбия.
Авторът Никола Танасич е зам.-главен редактор на списание „Нова сръбска, политическа мисъл“.
Превод: Никола Стефанов