Записки по протестите

<p>През последните много месеци и години с различна интензивност, но често ме занимаваше какво ни бе превърнало в обществото, което сме. От сигурните и категорични сведения, които ми бяха представяни, нещата бяха каквито са от много по-отдавна, отколкото се помнехме аз и всички останали с интерес и мнение по въпроса. Според традициите на земите ни, както и по всички останали теми, запознатите бяха навред и нещата бяха ясни като бял ден &ndash; злощастна комбинация от народопсихология, исторически и географски малшанс с епични измерения, стоварил се тежко отгоре ни, накрая може би и нещо изконно диво, черно и дълбоко в корените на дедите ни, попаднали тук от далечни земи и донесли прокобата със себе си. Най-ерудираните, осведомени в мистериите на злочестината ни, често се позоваваха на историите на Алеко или на &bdquo;Записки по българските въстания&rdquo; на изпълнения с горчивина Захари Стоянов. Ето, истината беше очевидна и неумолима &ndash; записките бяха неоспорими свидетелства на изобилното бездушие, раболепие и въобще тесногръдие, с които е омесено тестото на този жалък, окаян народ. В нов и мощен порив на материализиращо се пред очите ми всеобщо самосъжаление бях забелязал, че в последно време голяма популярност е добила наша авторка, която неуморно преповтаряше в няколко онлайн издания отвратителната драма на съществуването ни в цялата й гротеска. Префинено изваяните й есета хвърляха без никаква жалост горящите въглени на окаяната ни същност в разплаканите ни лица. Зажаднялата за литературно майсторство публика възторжено ги възхваляваше, нуждаеща се някой да изкрещи оглушително вместо нея отчаяния й вопъл пред света. В един от последните си текстове тя сравняваше разкапващата ни се столица с музей на апокалиптичното, който сме можели да представяме на чужденците туристи. По същото време в една друга столица, един от културните центрове на модерния свят, течеше изложба на местен художник от първата част на ХІХ век. Картините му бяха на апокалиптична тематика (най-често за чудовищния край на тогавашния греховен свят, непременно зрелищно запътил се към преизподнята). Показваха ги по-скоро като феномен в изобразителното изкуство, защото бяха първите по рода си, които с тази тематика навремето бяха успели да достигнат до тревожната масова публика и с премерена ловкост да я докоснат и разбунят. Тамошните критици определяха художника като творец популист и още оттогава &ndash; преди 200 години и до днес, до голяма степен отписваха творчеството му. Беше видно, че отвъд първоначалното впечатление на смелите големи платна, запълнени с грандиозни сцени на разрушение и отчаяние, стояха не толкова майсторски изрисувани произведения на някой, който беше употребил дарбата си, за да впечатлява и да се възползва. На излизане съжалих, че си платих входа за тази изложба &ndash; на горния етаж в галерията имаше много по-истински и силни неща на други художници, и то безплатно.</p> <p>Така, не съвсем доволен от формулираните за себе си отговори на глождещите ме от толкова дълго въпроси, минаха и последните месеци на миналата година. За пореден път, неусетно, бях превключил на период на полуотегчена-полуотвратена незаинтересованост и бях спрял да се интересувам почти изцяло какво се случва в родината. Не ми беше толкова трудно, защото за пореден път през последните години живеех и работех далеко навън, където ежедневието тече в съвсем различно русло и винаги се намира какво да отвлече вниманието. Но междувременно и неусетно през тази половин година беше започнало да се заражда нещо ново за мен, което първоначално ме караше единствено от време на време любопитно да надигам вежди. С времето станах свидетел как това явление се разгърна като че ли от само себе си в нещо голямо, което кулминира пред очите ми днес и в което участвах и аз самият. Първо прочетох за шистовия газ в интернет, предполагам, след като министърът е зарадвал нацията с щастливата вест на пресконференция. Имам мътен спомен за искрено доволство &ndash; може ли да ни сполети такова щастие да открием такъв сериозен източник на природни ресурси, и то точно каквито са ни необходими, за да си решим въпроса с газа и зависимостта от единствения ни доставчик. Следващият момент, който се е запечатал в паметта ми, беше от лятото, когато бях на гости на приятели в крайморски град в държавата на имиграцията ни. Не бяха никак доволни от този шистов газ и дори в следващите месеци наблюдавах как се опитваха да помагат, според силите си, за популяризирането на темата, най-често и по видими белези виртуално в интернет &ndash; толкова им стигаха силите, забити в провинцията на далечна страна и без да са благословени от съдбата с приказно богатство. По това време не бях убеден лично за себе си за шистовия газ и нямаше да бъда още дълго време. Но интересът ми беше вече провокиран и започнах да попрочитам, когато се сетя, какво се случва по света по темата, опитвайки се да отсявам само по-качествените източници на информация. Движението против шистовия газ започна да ме впечатлява все повече. Пред очите ми една малка група хора, включително моите приятели, наглед безнадеждно откъснати на другия край на света, се бяха надигнали срещу общата сила на едно популярно правителство, американското посолство и една от най-мощните международни корпорации и просто ей така, като на инат, не склоняваха глави. Помня, че когато самият премиер на държавата, който знаем добре, че е много хладнокръвен и пресметлив манипулатор, си изпусна нервите пред не голяма група от протестиращи в Добрич, се разсмях на глас на тази нелепост. Не можех да повярвам, че е възможно горките наивници, които имат единствено ръцете и гласовете си, да са извадили от равновесие главата на цялата добре организирана и окомплектована армия срещу себе си. Но това въобще не беше случайно стечение на събитията. Следваха нови протести, а министрите редуваха нервни обяснения с лукави, но прозрачни маневри. А след изборите, явно временно успокоени за бъдещето, изтърваха и по някой недообмислен коментар, гарниран с погрешното лицево изражение на напълно неуместно самодоволно злорадство. И така темата не си отиваше &ndash; хората, колкото и малко да бяха в началото, просто не искаха да я преглътнат и да си затраят.</p> <p>Днес бях на първоначалното място на протеста и се придвижих с останалите до Народно събрание. Изпълвахме пространството, откъдето и да минехме. Където и да бяхме, София не можеше да ни побере &ndash; нас и тихата ни решителна непримиримост. По-късно на жълтите павета единият от говорителите обяви, че е същото в още 12 български града, а сънародници са се събрали и в други европейски градове. След него на импровизираната платформа говори една възрастна жена. Беше сложила поовехтяло палто, което сигурно вади уморено всеки зимен ден от гардероба си. Пътувала бе през нощта целия път от Нови пазар, който е на няколко десетки километра от концесията. Излезе развълнувана пред цялото това множество пред парламента, за да ни благодари през сълзи, че сме там заради тях и заради нашата Добруджа.</p> <p>Мислех си за &bdquo;Записките&rdquo; на Захари Стоянов, за това откъде започна всичко това и колко малко е нужно от нас, а в началото &ndash; не толкова много от нас, за да се случва всеки път, когато вярваме, че можем да го постигнем. Та понякога се иска дори само да поспрем, да се заинтересуваме и да помислим. И то не само когато ножът опре в кокала, а за всичко &ndash; за болниците ни, за децата ни, за правораздаването, за всички каузи, които по навик оставяме да минат покрай нас, въобще за всичко. Също си мислех и за другия протест отпреди няколко дни, на който бях и на който се появиха една десета от хората днес и на който всички знаехме в себе си, че може би излизаме да се борим за обречена кауза, защото ни бяха изиграли. Въпреки това всички си тръгнахме оттам с вдигнати глави, защото бяхме показали на себе си и на останалите, че сме свободни и няма просто смирено да сведем отново гръб, за да ни покажат онези, самозабравилите се, къде ни е мястото. Та за &bdquo;Записките&rdquo; &ndash; днес разбрах, че не сме ги разбрали съвсем точно. Дистанцията на отдавна отминалото време и привидната несъвместимост на историческия ни момент са ни попречили да разпознаем истински ценното им послание. Както често ни се случва, упоени от смога на зацапаните трескави дни, натрапчивата гротеска на човешката слабост ни е подвела, прикривайки същностното, което Захари Стоянов ни е показал със словата и преди това &ndash; с делата на живота си. &bdquo;Записките&rdquo; са за нещо друго &ndash; те са свидетелство на порива на тези същите като нас, било то и отдавна преди нас, които в ситуация на невъзможна и дълбоко обезверяваща тежест, въпреки унинието на останалите, са погледнали в себе си и в тишината на самотния момент ги е осенило, че нямат друг поносим избор и не могат и не трябва да остават безмълвни &ndash; заради себе си и заради другите.</p> <p><em>15 януари 2012 г.</em></p> <p><em>Богдан Христов e 29-годишен читател на ГЛАСОВЕ. Програмист по професия, през последните 4 години той живее в Лондон. От началото на декември се връща в България.</em> <em>Ето част от текста на писмото, което получихме от Богдан: "Пиша Ви, за да споделя с Вас един текст, който написах спонтанно вечерта в събота, след като се върнах от протеста против добива на шистов газ в София. Никога не съм писал, освен по задължение, и то последно по спомени в гимназията. Помислих си, че е възможно текстът да е интересен като свидетелство на мислите на един обикновен и напълно произволен човек от всички, които се събраха в студа, за да изкажат гражданската си позиция. По същество и моя преценка текстът дава една екзистенциална перспектива на актуално събитие в обществото ни от последните седмици и месеци и е смирен призив към всички да не пренебрегват себе си и общността ни, а да направят (било то и малък) опит да си изяснят и манифестират под някаква форма гражданската си позиция по темите, които ги вълнуват."</em></p>